„Прекарвах с часове на първия стол в трамвая“

бр. 10/2023

Георги Лозанов

Кой е кварталът на вашето детство?

„Лозенец“, днес бихме казали „Долни Лозенец“. През 60-те малките еднофамилни къщи по Лозенския хълм, някога засаден с лозя, се отчуждаваха и на тяхно място по кооперативния метод се строяха четириетажни жилищни сгради (викаха им кооперации). В тях се настаняваха архитекти, каквито са моите родители, инженери, лекари, артисти, военни и пр., както и овъзмездените предишни собственици. Урбанизацията не вървеше гладко, знак за което бяха подпетените обувки пред не малко от входните врати на апартаментите. Но все се намираше кой рано сутрин да ги събере и изхвърли в боклукчийската кофа, така че не след дълго този атавизъм на калните дворове беше изкоренен. Поне в „Лозенец“.

С какво пътувахте? Кои бяха вашите маршрути?

С трамвай, разбира се – Дванайсетката, която „въртеше“ на Колелото, както тогава наричаха днешния площад „Журналист“. Докато мама и татко бяха на работа, ме гледаха жени (по-точно гувернантки, но през соца тази дума се избягваше, защото звучеше твърде буржоазно). Гаджето на една от тях беше ватман и за моя радост прекарвах с часове на първия стол в трамвая, вперил поглед през прозореца, за да може тя на воля да се „занася“ с любимия си. Край на това сложи мама, когато случайно ни засече и разбра, че синът ѝ обикаля София с трамвай, вместо да си играе на въздух в градинките.

Кои бяха градинките, в които ви водеха като дете? А тези от ученическите и студентските ви години?

Както стана ясно, не помня като малък да са ме водили много по градинки, но като гимназист – учих в 21 гимназия (бившата Първа мъжка), бях редовен посетител на нещо като парк в близост с редици от дървени пейки (на мястото на НДК), известен като „Монтето“. От Монте Карло, заради прочутото казино. Там през голямото междучасие и след часовете имахме първа среща с пороците – хазарта, цигарите, алкохола. Интимното сближаване между гимназисти не е точно от техния порядък, но „Монтето“ и на него му даваше подслон.

Кои сладкарници си спомняте? Какво се продаваше в тях?

Имаше една на Колелото, в която продаваха традиционната боза от 4 и 6 стотинки, плезири и триъгълни пасти „Монблан“ – отличничката от класа ни, когато я изпитаха по география за Алпите, накрая показа за илюстрация въпросната паста, за да направи „незабравимо впечатление“.

Кои бяха заведенията, които посещавахте?

Родителите ми се хранеха в бирхалето на хотел „България“ и в Клуба на журналистите (имаше маса на художници и архитекти) и често ме водеха там. Дългогодишен портиер на „Журналистите“ беше бай Генади от село Връбница (днес квартал на София), откъдето е и нашата фамилия по бащина линия. Той ми заделяше трудното за намиране френско списание за деца „Пиф“ и ме караше да се чувствам привилегирован по начин, който така и не се повтори.

От кои и какви магазини се пазаруваше?

Мен специално ме пращаха в кварталната млекарница с кастрон в ръка за кисело мляко (още не го продаваха в буркани и кофички, а „насипно“). Или пък отивах до гастронома на Колелото да купя прах за пране „Алка“. На кутията беше изобразено пате, което държеше кутия с прах „Алка“, на която беше изобразено пате, което държеше кутия с прах „Алка“, на която… и т.н. Лошата безкрайност на смаляващите се гледки ме мамеше неудържимо и не можех да откъсна поглед от патето по пътя към къщи.

Помните ли някакви конкретни книжарници?

Помня една в квартала – на улица „Елин Пелин“, но не за книги, а за канцеларски стоки, наречена „Есперанто“. И по-конкретно помня, когато пуснаха в нея първите маркери. Бяха ме посъветвали да ги използвам, за да подчертая главните изречения в „Критика на чистия разум“, която в гимназията се опитвах без особен успех да разбера. Ако обаче най-напред заобиколиш безкрайните вметнати изречения на Кант, лабиринтът на текста му изведнъж ставаше по-проходим.

Какви бяха вашите занимания в детството? Ходехте ли на някакви школи, на алианс?

Не. Научих се да чета гладко твърде късно – на 11-12 години, и оттогава с чувството, че имам много да наваксвам, правех само това. Като изключим времето, в което се „зазяпвах“, докато някой не ми подвикнеше: „Е-хе, ти къде си?“. Къде ли не – в онези години да стоиш с полуотворена уста и празен поглед беше форма на пътешествие.

Кои са училищата, които завършихте?

Нищо впечатляващо – Софийския университет, специалност „Философия“, випуск 1981. А преди това споменатата 21 гимназия, но не без перипетии. Първо ме изключиха – не ходех много на училище (такава беше поколенческата мода тогава), а когато отивах, не говорех, каквото се предполагаше. И трябваше да продължа средното си образование в 18 гимназия на края на града. После директорката на 21-ва ме покани да се върна, но в новосформираната паралелка за „трудни педагогически случаи“. Тя очевидно беше създадена за назидание, но аз я приех като комплимент. Вероятно защото по онова време в днешния Малък градски театър „Зад канала“ се играеше някаква пиеса на Агнешка Ошецка, в която Лъчезар Стоянов – актьор и каскадьор, припяваше самоиронично: „Не, не съм лесен, не, не съм лесен…“ Този рефрен трябва да ми се е въртял в ума, когато се възползвах от поканата на старата си директорка.

Има ли учители, които са ви белязали?

Е, чак белязали… но останали в представите ми за София през Застоя. Директорката, която плашеше наляво и надясно с твърдението, че баща ѝ е паметник. И май наистина беше такъв – на мегдана на някакво село с каскет и шмайзер през рамо. И учителят ми по математика в 18-та, който се оказа, че нощем свири на тромпет в бар „Ориент“. Видях го с очите си и той ме видя, отмести за миг тромпета и сложи пръст пред устните си.

Имахте ли любими градски места?

Все заведения за обществено хранене, както тогава ги наричаха, макар че в тях повече се пиеше. „Под липите“ на края на улица „Елин Пелин“, където още от отделенията, когато мама и татко трябваше да работят до късно, отивах сам и давах 2 лева лично на управителя (по прякор Иван Черното). Срещу тях получавах порция карначета, питка и кока-кола. И Чешкия клуб – най-демократичното място в града, където от първи курс сядах на масата на университета и обядвах заедно с професорите. Свои маси там имаха също звездите от Телевизията (тогава само една), художниците и „недоубитата буржоазия“ от квартала около Докторската градина.

Кой е най-яркият Ви спомен от детството, свързан със София / със случка в София?

Едно лято в ранното ми детство вкъщи към 8 часа вечерта дойде писателят Николай Хайтов, който каза на татко – „Хайде да отидем да търсим въздух“. И излязоха. Вече знаех, че въздухът е навсякъде и си мислех, че възрастните явно са луди, но нямат право да си го признават пред децата. По-късно разбрах, че Хайтов с помощта на татко е искал да намери подходяща къща в „Лозенец“, която да става за надстрояване. И че писателите съвсем не приличат на героите си.

Какво се е променило в София? Каква е тя днес?

Най-видимата промяна за мен е в партерните етажи – в детството ми те стояха някак безжизнени, недружелюбни и безсмислени. Преходът ги изпълни с алъш-вериш, дребни радости, частни инициативи и илюзии за просперитет. Ако не друго, можеше поне да превърнеш мазето си в клекшоп, където направо върху тротоара да продаваш напитки и цигари, шоколади и вафли, сапуни и шампоани…

Пламен Масларов, светла му памет, ми разказа за една своя приятелка – правозащитничка от Франция, която за първи път попада в София. И след като цял ден обикаляла по улиците, му казала, че това е най-толерантният град, в който някога е била. На учудването му тя разпалено отвърнала, че никъде другаде не е виждала толкова много магазини, специално създадени за хора с малък ръст („вертикално предизвикани“ на политически коректен език).

Кое литературно произведение свързвате най-силно със София?

„Бариерата“ на Павел Вежинов. Най-малкото заради това, че действието започваше от Панорамата на хотел „София“ (днес „Интерконтинентал“). Там във времето, когато мислехме, че нищо никога няма да се промени, свиреше един благообразен възрастен пианист с артистична кърпичка в джоба на сакото на бял роял със сластната отдаденост на чернокож.