Мая Дългъчева е родена на 5 май 1967 г. в Стара Загора. Интересите ѝ са в областта на алтернативните педагогически методи и методите за насърчаване на детското езиково развитие. Автор е на няколко поетични сбирки, но основна част от творчеството ѝ е насочена към децата. Освен с авторските си проекти се ангажира и в редица издания с педагогическа насоченост. Носител на няколко национални награди за детска литература и две номинации за световната награда „Astrid Lindgren Memorial Award“. През 2022 г. получава наградата „Христо Г. Данов“ за книгата си „Какво е да си майка“ (ИК „Жанет 45“).
Вие сте автор на поетически стихосбирки, книги и за деца и възрастни, но основната част от Вашето творчество е насочена към децата. Педагогическото образование ли Ви доведе до книгите за деца, или обратното – любовта към децата, детският им свят и всичко свързано с него определи избора и заниманията ви?
Не бих казала, че образованието ми е причина да започна да пиша за деца. Нито пък писането ме е отвело до избор на образование. Първите ми приказки се появиха доста по-късно, бяха вид приказни писма до моите собствени деца. После пътят ме срещна с други творци, с нови идеи – образователна поредица „Първите седем“, детски песни, куклени спектакли, мюзикъли… Някак пътят ме повика. Но и открих, че в детския свят ми е по-чисто и радостно. Да пиша за деца – то е вътрешна ваканция. А образованието ми просто добавя спокойствието, че плувам в свои води.
Мислите ли, че щяхте да продължавате с писането за деца, ако нямахте този всекидневен контакт с тях?
Имам дълъг период, в който работех съвсем различни неща – връзки с обществеността, редактор в няколко издания… През цялото това време не съм спирала да пиша за деца. Прекият контакт е полезен, естествено, но не задължителен. Най-определяща сякаш е връзката с вътрешното ти дете – да изследваш, да се удивляваш, да фантазираш, донякъде и да съхраниш наивността си, която всъщност е доверие в хората и в доброто. Чрез книгите си по-скоро пускам своето вътрешно дете да си играе с другите деца.
Книгата ви „Приказки от Оная гора“ е не само за деца, а и за детето във възрастните. Как стигнахте до нея и бягство от реалността ли е за вас „Оная гора“?
Не, не е бягство, тя е моята реалност, само образите в нея са метафорични. Как стигнах до книгата – малко смешно. Идеите витаеха, не ми даваха мира дълго време. Струваше ми се важно с децата да се говори по тези теми – за отхвърлянето, за ревността, за силата на думите, за любовта, отговорността и пр. Не бях срещала нищо подобно, а много исках да го има (за 2007-2008 говоря). Тогава обаче пишех почти само в рими и в традиционната приказна структура – със случка, с послание… Прозата беше безинтересна за мен, а на Оная гора не ѝ подхождаха рими – нейният пулс е друг. Спомням си, че дори разказвах за идеите си на една друга писателка и я помолих тя да напише тази книга, защото аз не мога. Но тъй като тя не я написа и никой не я написа през това време, а съществата от Оная гора не мирясаха, един ден седнах и се помолих. Молбата ми беше: ако Оная гора е нужна някому, нека дойдат думите и формулата за нея, ако не – нека да се махне от главата ми завинаги! По това време замествах за кратко в едно квартално училище – седмица след онази ми смешна молитва обявиха грипна ваканция и си останах вкъщи. И думите изведнъж заваляха – изсипаха се още първия ден заедно с първите едри снежинки навън. Улавях кадрите, точно както дете лови с език снежинки – идваха накуп и бързах да ги запиша, преди да се стопят и изчезнат. Това е най-необикновеното ми преживяване, мисля – чувствах се еуфорично, трескаво, празнично!
Студеният душ дойде по-късно, когато книгата излезе. Четях коментари от типа „Тая няма представа как се пишат приказки!“, „Харесвам Мая, ама който седи на два стола…“ и пр. Отзивите варираха от „Това не е книга за деца!“ до „Детето ми не заспива без тази книга“. Преди десет години беше по-неизвестен типът All age литература – може би е нямало достатъчно такива книги, та да бъде обособено такова чекмедже. Хората си търсеха етикетчето – от три до шест ли е подходяща или от шест до дванайсет? Аз също не бях чувала този термин и не подозирах, че съм написала All age история. Слава Богу Оная гора откри своите хора, в момента е любима от 3 до 73. Личното ми мнение е, че тази книга е въпрос не на възраст, а на светоусещане.
Тя е илюстрирана през 2022 г. от големия руски художник Игор Олейников. Работата с него различна ли беше?
Работата с Игор Олейников беше лесна и много приятна. Началото се състоя преди десетина години, още преди той да получи престижната световна награда „Андерсен“. Открих го чрез интернет и просто му писах, че много го харесвам и си мечтая да ми илюстрира една книга. Отговори ми, че мога да му пратя ръкописа, обаче да имам предвид, че не илюстрира текстове, които не му допадат. Треперенето беше голямо, докато чаках, но той прие. За съжаление, всичко пропадна, не се случи тогава – такова беше решението на издателството. Бях изгубила надежда, но в крайна сметка, десет години по-късно, Оная гора все пак излезе с неговите илюстрации и аз съм много щастлива. Работихме по нея малко повече от месец. Питаше ме, ако се двоуми за смисъла на някоя дума, направи някои корекции, които поисках, беше отзивчив и внимателен – и към текста, и към мен. Освен това има прекрасно чувство за хумор.
В една Ваша приказка един голям мечок тренира всеки ден Оная Сила – силата да не използва сила. Това ли е тайната при възпитанието на малки човеци?
Тайната при възпитанието е всъщност в последния ред на тази приказка: „Понеже татковците в Оная гора знаят, че пижамките всичко виждат и всичко чуват“. Децата правят не това, което родителите им казват, а онова, което им показват. А за нещата, които си въобразяват, че са успели да прикрият – да имат наум, че пижамките, дори насън, всичко виждат и всичко чуват.
Една от последните ви книги е със заглавие „Какво е да си майка“. Промениха ли се с нещо разказаните от Вас детски истории и отношението към тях, след като Вие самата станахте майка?
Мисля, че майките, редом с децата, също порастват – вероятно този растеж влияе по някакъв начин… А „Какво е да си майка“ осветява някои етапи от това тайно порастване.
Пикасо е казал, че на 12 години е рисувал като Рафаело, но му е бил нужен цял живот, за да се научи да рисува като дете. Толкова ли време отнема и на един детски писател-художник да успее да доближи писането си до детското въображение?
За мен, както казах, писането за деца е моята ваканция. В смисъл – не пиша с намерение да успея нещо, а съм „на люлките“: играя си и се радвам, че не ме притиска нищо за постигане. Някои истории се появяват по-смешни и детски, други – по-поетични, трети – по-философски и All age… Но нали възрастните също имат нужда от приказки? А според мен възрастни даже няма – има само деца. Някои от тях просто са станали по-тъжни и схлупени, на други пък са им поникнали мустаци под детските очи. Така че, докато пиша, не мисля дали написаното се доближава до детското въображение, това е твърде обобщаващо – светът е пълен с деца на различна възраст, с различна сетивност и въображения.
Казват, че любовта на децата към четенето се възпитава, когато виждат родителите си с книга в ръка. В днешно време като чe ли това четене се случва най-вече на мобилни устройства. Мислите ли, че може да се провокира интересът на едно дете към детските книжки без да е необходимо това условие?
Любовта към всяко занимание се определя от това дали то е интересно за детето и дали бива свързвано с приятна емоция. Има много примери за четящи родители с библиотеки до тавана, чиито деца четат. Но има също толкова примери, чиито деца не четат. При детските книжки нещата стоят малко по-различно, особено докато децата са малки – тогава те са зависими от своите родители, от техния избор на книги, от това как им четат (по-артистично или по-монотонно). Голяма доза приятни усещания доставя самият ритуал – прегръдка, топли завивки, време с мама или татко… Когато този ритуал отпадне с порастването, детето остава насаме с книгата. И тогава става по-ясно дали четенето само по себе си му доставя удоволствие.
На въпроса – ако човек чете книги през мобилно устройство, по същество то също е любов към четенето, само носителят е различен. (Друга тема е как влияе екранът – не съм защитник, но няма да коментирам това в момента.) Познавам една чудесна детска авторка в Германия, която веднъж с облекчение възкликна: „Ох, добре че направиха електронните четци – вече не мъкна цял куфар с книги, когато отивам с внучката си във ваканция! Свалям си 10-15 детски книжки и нищо не ми тежи по влаковете“. Давам пример точно с нея – и защото е баба, и защото сама е автор на книги за деца. Въпреки това няма никакви притеснения на какъв носител ще чете или ще бъдат четени нейните собствени книги. Така че малко е сложен този въпрос и за мен отговорът е в първото изречение.
А може ли да се научи едно дете на емпатия от една хубаво и трогателно разказана детска история?
Личното ми мнение е, че емпатията е вродена способност за съ-чувстване, съответно и съчувствие. Това е заложена по-дълбока чувствителност – към всичко, включително към ближния. Нямам впечатление, че е нещо, което може да бъде научено – може би развивано и задълбочено.
Но да, има и истории, които са така майсторски написани, че създават плътен свят с почти сетивен опит за четящия – да, те развиват тази способност за съпреживяване. Именно умението да ползваш думите като вещество за сътворяване на светове, е талантът, поради който литературата е наречена изкуство. Литературата в книгите за деца е доста оскъдна напоследък. Това трудно се забелязва – многотията го прикрива. Но е едно невидимо обедняване с видими последствия.
Като малка обичах да нахлувам с въображението си в някоя любима детска книга, да се намърдам сред героите и да се намесвам в историята. А Вие в коя детска книга бихте се установили за по-дълго?
В „Анн от „Зелените покриви“. И до днес се смеем с една приятелка при спомена за нашето любимо възклицание, заето от тази книга: „Какъв прекрасен перленосив ден!“. В книгата Анн го казва за един облачен, мрачен и кален ден. Този поглед към света ми е ценен, уча се на него.
Вашето Топло човече ходи по адреси и разпознава въздишки – тежките и щастливите. А кои са Вашите леки въздишки, които ви издърпват нагоре?
Усещането за смисъл, което проблясва понякога – в някоя красива постъпка на децата ми, в хубави думи за моя книга, които непознати ми изпращат, в снимки на хора, които създават училища, ферми, изкуство в България, в гласа на едно птиче навън, което се пъне и чирика като златно звънче насред студа…
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
