Любомир Русанов (1962) е сред най-ярките поети, дебютирали през 80-те години на ХХ век. Автор на поетическите книги „Двойна орис“ (1987) и „Мъртвият брат“ (1996) и на романа антиутопия „Голямата планина“ (1994), писан преди 1989 г. Името му се свързва с ИК „Пан“, където е дългогодишен издател и редактор. Създател е на множество образователни и забавни книги за деца. Тук публикуваме част от най-новите му стихотворения.
Любомир Русанов
Изкупление
На майка ми
Последни съчки хвърлям в огъня.
Свещта угасва.
Наоколо – поле, студено, мрак.
Къде са вълците, къде са?
Такава самота, че ако тръгнеш през света,
ще стигнеш края му…
А някога
зад тези призрачни стени
звучеше музика, посрещах гости.
В любезните ни погледи
припламваше и любовта понякога.
Сега дори руините са минало.
Пред мен е само космосът
с безкрайната му свобода.
Усещам ледените му зеници,
усещам тъмния му шепот.
И вече съм готов да се предам –
последната ми крепост рухна!
* * *
Олющен град, разпадащо се време;
история с неразгадаем код.
И ний – остатъци от племе
живяло някакъв полуживот.
Народът – злобен и притихнал;
пейзажът – сюрреалистичен филм.
Блуждаем като нежни скитници
с надежда в любовта да се спасим.
Светците мъртви са, авторитети няма
и миналото ни застига в гръб.
Живеем сред изкуство на измамата,
а бягствата зъвършват в кръг.
Прокълнат град. И хората прокълнати.
Погубихме и любовта дори.
И победени, и замлъкнали
остава дните си да отброим.
* * *
Плачеше жената с най-красивите коси
Плачеше мъжът прехвърлил хълма на годините
Плачеше момичето целунато за първи и последен път
Лебедите плачеха в соленото от сълзи езеро
Плачеше гората, остаряла от окапали листа
Вятърът свистеше и разплакан се прощаваше
Плачеха цветята, полудели от тъга
Плачеше вековната луна, закотвена завинаги
Плачеше денят, а светлината бавно гаснеше
Плачеше морето, острови потъваха от плач
Слънцето заплака страшно с кървави сълзи
После стана тихо и вселените се сляха
Чуваше се само мъртвите как плачат.
Призраци
Напоследък започнах да виждам призраци.
От възрастта е навярно – викам си.
Оня ден ми помаха приятел,
с когото пропуснах да се сбогувам.
Видях един ангел със сини очи
и лице на момиче.
Беше отдавна – бдеше над мене,
като сестра.
Срещнах и първата си любов –
беше красива в началото,
после изведнъж се разпадна.
Танцувах с остатъците от нея…
Какво става с тоя град – питам се,
защо са тук тези хора?
Но не сънувам – казвам си – и съм жив.
Храня се, пия и дишам.
Това е достатъчно:
да се храниш, да пиеш и дишаш,
за да си жив.
Към края на булеварда
се появи и момчето – мъртво отдавна.
Пишеше стихове някога, нещо мечтаеше.
Същото както го помня –
тихо, самотно,
сякаш загледано в края на дните ми…
Призраци! – смея се.
Изчезване
Изчезването става неусетно –
от невъзможното докосване
до отвратителните форми на телата.
Денят наднича като плъх
от тъмното кьоше на мрака
за да започне пак и пак
безсмислените свои ритуали.
Денят е толкова бездарен…
Изчезването има миризма –
усещат я околните и се отдръпват.
Във вълчите им погледи остава
стаено, приковано любопитство.
Законите на глутницата повеляват
да разпознаеш миризмата пръв.
И носове, навирени тревожно
потрепват като за сбогуване…
Изчезването няма цветове
и затова не идва вече пролетта –
пейзажите са сиви и в мъгли.
И тихо е като след шумна веселба,
а прелестните рокли са прибрани
при светлите костюми в гардероба.
Обичат да си спомнят времената
когато хората танцуваха…
Толкова бързаше да живее,
че изпревари живота.
Гледа го днес през завесите –
весел, забързан, голям.
Летните кръчми блещукат
слезли по нощните улици.
Някога там бе изпил
последната чаша за сбогом;
някъде там се размина
с последните мили очи.
Празен и тих е пейзажът,
пътят извива за никъде.
И е далече смъртта,
а животът му вече отмина.
Традиция
Сине, това е родината, казвам, това е България!
Прилича на лъв с малко къса опашка.
На север е леко нащърбена, някак дрипава е на запад,
а на юг е обрязана сякаш, но е хълмиста, гориста.
Този лъв е полегнал, заспал е навярно отдавна
и не зная дали е животно, или е опъната кожа.
Затова пък е жива историята, пълна е с духове
на орфейци брадати, конни българи, праславяни…
Те нахлуват юнашки, кокорят очи и подвикват –
в тях е нашето бъдеще, нашата свята надежда.
Не поглеждай към тия нещастни субекти наоколо –
те са кръпка на времето, утре ще станат герои.
Колко тихо е денем, хайдушките буки не шумят –
отлетя песента ни към Космоса, Господ прибра я.
Но така е добре – има толкова време за планове,
че проглеждам след двайсет години. И всичко е същото.
Там си вече голям, но не бързай нататък, момчето ми,
има още да бродим, по Родината – кътчета много.
Между Кула и Кулата трябва да взема решение
да простра ли и твоя живот пред олтара отечествен.
Безплътно
Тя се върна – искряща и странна,
само стъпки и нежен парфюм;
колебливо доби очертания –
силует от любов и безумие.
Нарисува объркани линии,
полетели в безкрая раним
и с дъха си разпръсна годините
на безброй незначителни дни.
Като грохнал скиор се подхлъзнах
и зачаках финала смирен.
Тя се смееше с весели сълзи
над поредното тяло пленено.
Аз потъвах в очите ѝ влюбени –
без опора, без воля и път.
И се сляха в плътта ми изгубена
двете точки – начало и смърт.
