Румяна Л. Станчева
Родната ми къща е близо до Орлов мост, на малката улица „Леонардо да Винчи“, бивша „Камчия“. Винаги се правеше това уточнение. Явно беше преименувана наскоро. А други улици наоколо си оставаха с имена на реки: „Тича“, „Янтра“.
По тази тиха улица рядко минаваха коли, а понякога каруци и файтони. Жените притичваха да съберат тор от конете, за да подхранят пръстта на цветята в градините си. Настилката и до днес, мисля, е от бетон. Както коментираха големите – „здрава, правена по време на войната“. Къщата била построена от д-р Цанко Иванов, съпруг на леля ми Райна. Фасадата на къщата виждам сега увековечена в книги, посветени на софийската архитектура. И се сещам, че наистина беше и е красива. Двуетажна, с малък преден двор, откъм улицата с ограда от ковано желязо, а зад къщата – широка градина с овощни дървета, чиито плодове есенно време се поделяха между четирите апартамента. Съвсем семейна атмосфера, макар че не всички обитатели бяха роднини.
Кварталът ни изглеждаше спокоен и излъчваше дори някакво достолепие с високите си тополи. Пак така, природно, се впечатлявах от срещите с хора, които имаха имена на цветя: Ран Босилек, Ценко Цветанов, с които родителите ми се спираха да си поговорят. Други техни приятели и познати помнех по според мен значещото в имената им: лавър, бегач, търпелив: Цанко Лавренов, Илия Бешков, Трайко Симеонов. Вероятно са ни били съседи. За Ценко Цветанов по-късно научих, че е участвал за известно време в редактирането на вестник „Весела дружина“, издаван от чичо Емил и баща ми Лъчезар, докато още е имало частни издатели.
Имам снимка пред Кончето на булевард „Руски“ (бивш „Царя“, с ударение върху я). Хваната съм за ръката на татко ми. Всеки от нас държи книга. И двамата сме с двуредни дрехи. Модаджии! Вероятно сме минавали не един път по този маршрут към къщи и фотографът, който винаги беше там, ни е щракнал. Когато вечер не можех да заспя, татко ми ме взимаше на ръце, пристъпваше из стаята и малко напевно ми казваше, че сега пак ще се разходим по „Царя“, за да ме приспи. Въображаемата разходка помагаше.
До нас имаше и малко по-високи къщи, три или четириетажни, също с дворове. Там живееха семейства, чиито деца бяха на моята или на възрастта на брат ми, с които играехме, момчетата на топчета, момичетата на въже. В двора до нашия стояха почти винаги паркирани един камион и един много стар опел. Чувах, че са на един от съседите, бивш царски летец. Изглеждаха ми бракувани. Все пак ги виждах почти всеки ден в друг край на двора им. Явно са били в движение и той си е печелел хляба като частен шофьор. Тогава никой нямаше своя кола, камо ли камион. А свободни таксита се намираха трудно.
Пак в съседство, в друго семейство с деца, майката беше румънката леля Тàка. Тя майстореше плетени летни ръкавици и плетени летни обувки, нещо като еспадрили, за жените от махалата – друго малко частно бизнес начинание, което радваше и двете страни в трансакцията, тъй като по магазините нищо свястно не се виждаше. Тя се справяше сръчно и в шиенето, и в рисуването. Първото ми училище беше „Априлов“. За поредното училищно празненство, организирано в близкото до нас кино „Влайкова“, където имах да казвам от сцената гатанка за слънчогледа, леля Тàка ми направи шапка като слънчогледова пита и голям слънчоглед от разтегателна хартия, който да държа в ръка. Майсторска направа, която превърна гатанката в пейзажно стихотворение.
Близо до нас беше Стъклената спирка на трамвай номер 4. Въпреки че бяхме всъщност в центъра, майка ми винаги казваше, че „отиваме в града“. Спирките бяха първо Орлов мост и после Ректоратът. При качване кондукторът издаваше билет за 3 стотинки и го продупчваше с кондукторските си клещи. Много си мечтаех и аз да имам такава играчка. Трамваят имаше и открита платформа, но малките не можеха да се возят там. Друг път, с билет-смяна, на Орлов мост се прехвърляхме на тролей номер 5 и слизахме при Народния театър, наистина „в града“.
Прочутата сладкарница „Пчела“ на ул. „Иван-Асен II“ харесвах само заради резливата боза, в чаши от дебело стъкло, които едвам имах сила да вдигна. Пастите не струваха. Може би ги сравнявах с незабравимия вкус на „скаличка“, изядена в една сладкарница на „Царя“ (ясно е къде е ударението), бившата „Савоя“. Вероятно на това място още са спазвали рецептата от „едно време“, с истински шоколад и печени бадеми. Този вкус повече не открих и си остана и до днес само спомен.
Ежедневните разходки правехме до „Парка на свободата“, бивша Борисова градина, както и сегашна. Чичото пазач не даваше да се припари по зелените площи с дребните цветенца „парички“, като за авторитет носеше дебела тояга и пристъпваше тежко-тежко. Постепенно бяха сложени нови пързалки и люлки, и тогава вече тревата изгуби притегателната си сила. Помня пързалката ясно, защото от вестник „Вечерни новини“ се беше появил един ден репортер да снима новите придобивки за децата. Изгледах го малко сърдито, когато прекъсна качването ми по стълбата за пързалката, за да ме снима. Той си отмъсти, като под снимката написа: „Малката Румяна Станчева със страх се качва. Стълбичката ѝ се вижда доста висока и тя с поглед търси помощта на майка си“. Не само помня, но дори и при всичките ми местения от къща в къща през годините до днес се е запазила изрезката от вестника. Цитатът от ранната ми медийна поява е точен.
В неделните следобеди по булевард „Руски“, между Орлов мост и Ректората, се случваше така нареченото „движение“. Разхождаха се цели семейства, спираха се да поприказват с познати, мъжете повдигаха при срещата и на раздяла меките си шапки. Аз се отегчавах и бързо се уморявах да гледам крака около себе си.
Бързах да се върнем у дома. А там, на „Леонардо да Винчи“, от края на 1956, често беше много интересно, беше станало нещо като втори редакционен офис на сп. „Славейче“. Събираха се редакторите, обсъждаха се новите материали, макети на страниците, кориците; помня ясно художествения редактор Любен Зидаров и съпругата му, поетесата Богдана Зидарова, с които винаги ставаше весело.
След като завърших втори клас в училище „Априлов“, нашите продадоха апартамента и купиха, със заем и на изплащане, малко по-широк нов апартамент в квартал „Изток“. Съседите от старата махала не оцениха смелостта ни да се отдалечим от Орлов мост. Докато се товареше камионът с багажа ни (всъщност именно камионът на съседа), за да се пренесем, някой коментира на глас: „Горките, отиват на края на града“. Наистина, въпреки че апартаментът беше по-широк и много светъл, новият квартал не беше благоустроен. Наоколо още стоеше старата селска къща с дворен клозет. Купчините отпадъци от строителството образуваха висок насип, почти до нашия балкон, на първия етаж над партера. Иначе бях доволна. Имаше много деца на моята възраст, бях вече по-голяма и ме пускаха навън свободно. Всичкото място между блоковете беше детско царство. Строящите се сгради наоколо ни служеха за игра, катерене и скачане отвисоко. Сега си мисля, че е било опасно. Не и тогава.
Бабата на едно съседско момче, по случайност пак леля Райна, ни събираше през лятото десетина деца и ни водеше в гората. В горската си част Борисовата градина имаше също широки алеи между дърветата, а по-отскоро беше облагородена с две езера, като водни огледала, и с дървени коне на поляната, върху които, с малко помощ, можехме да се качваме. С романтичните представи за индианци, каубои и безбрежни прерии, всички наричахме това място „Тексас“. ОФ-то също се грижеше, записваше децата за различни спортове. Бях дребничка и не ставах за баскетбол – записаха ме на тенис и ходех на кортовете на „Академик“. Пътят ми пак минаваше през „Тексас“. Далечното ме зовеше.
В „Изток“ отново бяхме в писателска компания. Баща ми беше научил за новия квартал от бившите си студенти от Политехниката (тогавашното название на УАСГ), на които беше преподавал френски език и които вече бяха архитекти по разните проектантски организации. Като динамичен човек, той веднага беше изрекламирал на свои приятели и колеги възможността да се купи апартамент със заем. Не знам кои пряко са чули новината от него, но в три съседни блока на бул. „Цариградско шосе“, тогава бул. „Ленин“, се бяха настанили: непосредствено до нас – Радой Ралин; в съседния блок пети – семейството на писателя Петър Незнакомов и актрисата Люба Алексиева, Павел Матев, художникът Доньо Донев, а в трети блок – Симеон Султанов и по-късно Ивайло Петров. Вече ги различавах не само по звучността на имената им.
Постепенно пред блоковете започнаха да се появяват коли. Баща ми осъществи мечтата от футуристичното си стихотворение „Кола номер 5“, написано през 1935 г.:
…
Моторът оживява изведнъж,
и по паважа чист,
напред,
със лъскавата броня като бръмбар
без шум пое колата 105.
Неговият „Москвич“ беше с четирицифрен номер. Броят на автомобилите в София беше нараснал. Ние, децата от квартала, в ленивите привечери брояхме колите, които минават по булеварда и после сравнявахме „статистическите“ си данни за брой москвичи, шкоди октавия, опел рекорд или опел капитен и мечтаехме за далечното.
