Михаил Вешим
Когато бях на седем, през 1967 г., дойдохме в София. Живеехме под наем на „Струмица”, малка уличка в центъра, успоредна на „Раковски”, между „Хан Крум” и „Неофит Рилски”. Записаха ме в първи клас в училището на ул. „Преспа”, близо до градинката „Св. Седмочисленици”. Майка ми ме заведе до училището само на първия учебен ден. После тя ми върза на врата ключа от вкъщи и ме предупреди да не го губя. Не познавах столичния град, защото дотогава бях расъл в Ловеч, но моите родители ме оставиха сам да се оправям. Те по цял ден бяха на работа, сутрин аз отивах на училище, а след часовете волно скитах из махалата с тайфа деца. Играехме мачове във вътрешните дворове между кооперациите, на „Стражари и апаши” , на фунийки – война със съседната махала, „садехме си абета” – така се казваше играта на топчета. Топчетата бяха няколко вида – по-големите бяха „гуди”, нямаха особена стойност, повече се ценяха едни прозрачни, с шарени листенца вътре, наричаха ги „сирийчета”, имаше и метални топчета от сачмени лагери. Слагахме жълти стотинки на трамвайните релси, щом минеше, трамваят ги сплескваше и ги превръщаше в „жълтици” – наша си, детска алхимия. Ходехме често в кино „Култура” на „Славейков”, първи и втори салон, където прожекциите вървяха постоянно и филмите можеха да се гледат по няколко пъти с един билет от 10 стотинки. Там прожектираха най-вече документални филми, а понякога и анимационни, съветски, разбира се – сериите на „Ну, погоди” и „Как казаците играят футбол”. По няколко пъти гледахме с момчетата от махалата документалния „Серенгети не трябва да загине” – филм за животните в африканската савана, нещо като „Анимал планет” сега. Друг път сам влязох да гледам „Спомени от бъдещето”, документален филм на режисьора Ерих фон Деникен, в който се разказваше, че извънземни същества са били тук, на Земята, те са построили египетските пирамиди, те са изградили цивилизацията на маите и ацтеките, на инките. Това така ме впечатли, че гледах филма нонстоп, докато затвориха салона. Влязох в киното следобед, излязох по тъмно, към 10 вечерта. Когато се прибрах, родителите ми си бяха изкарали акъла – къде съм, къде да ме търсят? Бяха ми много ядосани, но като разказах какво съм гледал, за пирамидите, инките и маите, родителите ми се заслушаха, гневът им бързо премина, а на другия ден отидохме семейно пак да гледаме „Спомени от бъдещето”.
По онова време баща ми работеше като редактор на литературата за деца в издателство „Народна младеж”. Носеше вкъщи ръкописите на бъдещи детски книжки, аз ги четях и даже се опитвах да им поправям машинописните грешки с първолашкия си почерк. Пишех по текстовете прилежно, с молив, тънко и дебело, както ни учеха в училище. „Чети ги, но не драскай по страниците – каза баща ми, – че колегите ще ме помислят за редактор първолак.” Тогава прочетох в ръкопис сума ти героични партизански книжки, за Митко Палаузов, за партизанчетата Кокарешкови, за ястребинчетата. Е, четях и приказките на Ангел Каралийчев, повестта „Ането”, а любима ми беше „Тошко Африкански”… В училище ни гостува една детска писателка, сега не помня коя, но бях чел нещо от нея. На срещата вдигнах ръка и важно казах: „А пък аз Вас съм Ви редактирал!”. Целят клас онемя, авторката – и тя, а учителката опита да замаже: „Не му обръщайте внимание, той понякога ги говори едни…”.
Спомням си и среща с истински, голям писател – баща ми беше станал близък с Константин Константинов. Веднъж ме заведе в дома му, писателят живееше със сестра си в една кооперация на ъгъла на улиците „Цар Иван Шишман” и „Хан Крум”. Домакинът ни отвори – доста стар човек, с гола глава и бледо лице. Въведе ни в хол с високи тавани, вехти мебели, имаше много книги и картини по стените – научих, че сестрата на Константин Константинов, Донка, е художничка, повечето картини бяха нейни. Докато баща ми, млад писател, слушаше разказите на стария писател, аз кротко седях в дълбок фотьойл, без нищо да разбирам, но и без да нервнича. Донка Константинова ми поднесе кутия с шоколадови бонбони „Фини млечни”, те бяха лакомство в ония години, по-истински от „Тунелчета” или „Лимонови резанки”. Взех си само един бонбон, така бях инструктиран предварително и спазвах инструкцията, пред чужди хора умеех да се преструвам на послушно дете.
Мисля, че разбрах, доста по-късно, за какво са говорили тогава – в „Мир на страха ни”, мемоарната книга на баща ми, има един кратък разказ от Константин Константинов, който не е можел да бъде отпечатан в годините, когато е писан. Старият писател бе дал ръкописа на младия си колега, за да го публикува някога, щом е възможно. Озаглавен е „Лов на човек”, в него се разказва как в една нощ, веднага след 9-ти септември 1944 г., няколко въоръжени мъже заграждат вътрешен софийски двор (в същите дворове и ние играехме), правят хайка, за да заловят човека, който се крие там.
За този разказ на писателя Константин Константинов се сещам и днес, когато разхождам кучето из „Лозенец”, квартала, в който живея сега – около площад „Журналист”. Минавам по улица „Добри Войников”, където е живял хумористът Борис Руменов, Борю Зевзека. В една нощ, веднага след 9-ти септември, той е изведен от къщи и разстрелян в храстите при Перловската река. Бил е много популярен автор за времето си, не се е занимавал с политика и убийството му изненадало даже новите деветосептемврийски властници. „Защо го направи?” – попитали убиеца партизанин Станислав Вихров. – „Другари, стана грешка! Помислих го за Елин Пелин!” Пияният Вихров тръгнал да разстрелва „буржоазния писател, приятеля на царя”, но сбъркал улиците и адреса – къщата на Елин Пелин е на съседната улица. Не потърсили сметка на убиеца и го оправдали по тяхната си, сурова революционна логика: „Случва се, другари, в революцията покрай сухото, гори и суровото!”.
Щом научава за съдбата на Зевзека, класикът Елин Пелин се скрива вдън земя за няколко месеца, докато отмине най-кървавата част от „лова на хора”. Тогава Елин Пелин е успял да се скрие, но не и Димитър Талев, изведен от дома си от милиционери и пратен в концлагер. Талев също е живял в моя сегашен квартал – така сочи плочата на жълта къща на булевард „Христо Смирненски”, на ъгъла с „Добри Войников”.
Накрая пак се връщам към един момент от детството, който помня и до днес. Бях пуснал радиото вкъщи и слушах някаква естрадна мелодия. Дойде часът за новини, накрая говорителят кратко съобщи: „Днес почина писателят Константин Константинов”. После естрадната музика продължи. Баща ми завъртя копчето, спря радиото: „Днес вкъщи няма да свири музика, починал е голям български писател!”. Кога е било това? Правя справка в Уикипедия – на 3 януари 1970.
