Какво е усещането за един изследовател на българската литература, когато сам се превърне в писател?
Не се смятам за писател. Твърде високопарно ми звучи. И въобще не кокетирам, като го казвам. При толкова много пишещи, самоназовавали се „писатели“, предпочитам да бъда просто човек на книгата. Винаги съм бил свързан с книгите, от началото като читател, учител, уредник в музей, по-сетне като приобщен към останалите „лица“ на книжното битие – писането, издаването и изследването на книгите. И накрая – преподавателската работа в специалността „Книгоиздаване“ на СУ, която трая чак до края на академичната ми кариера. Писането на проза ме е съблазнявало и в по-млада възраст, но от една страна, бях толкова ангажиран с останалите си занимания, че не ми стигаше времето за нея. Поради което имам няколко започнати и незавършени ръкописа. От друга страна, художественото писане изисква свобода за себеизразяване, а преди 89-а година трябваше постоянно да се самоограничаваш, за да можеш, както се казваше, „да пробиеш“. Литературната история и критиката тогава сякаш бяха по-удобен пристан, все пак можеш донякъде сам да избираш върху какво да пишеш. Сега, като свободен човек, пиша каквото аз искам. И го правя със и за удоволствие.
Една от частите на последната ти книга „Изгубени вещи“ е свързана с детството ти. През март Националната библиотека представи празника Пурим. Участваха деца от Еврейското училище в София. Как празнуваше ти Пурим в детството си?
Никак не го празнувах. Ние с брат ми Йосиф бяхме възпитавани в атеистичен дух. Единственият пазител на еврейските традиции у дома беше баба ми Рашел. Ще ви разкажа какво правеше тя за този пролетен празник, наричан още празник на дърветата и цветята. Та за Пурим баба Рашел месеше и печеше „роскитас ди алхашуф“ (аз го чувах „алхашух“) – курабийки с тайнствен орехов пълнеж, сладък и вкусен като името му – „алхашуф“. Харесвах ги най-вече защото баба по обичая ги оформяше като различни предмети и животни, дето само тя си ги разпознаваше. Залепен за нея, я питах кое какво е. „Това – казваше – са очила! Можеш да се маскираш с тях, на Пурим децата се маскират.“ Опитвах се да сложа тестеното изделие на очите си – не става. Приличаше на модернистична пластика, несъразмерна, хипертрофирана, златистокафява заради намазката отгоре. „А това?“ – сочех изпечената топчеста буца в тавата. „Прасенце! – смееше се баба. – Ето му очичките, ето му опашчицата, ето му ушенцата.“ Явно въображението не ми е достигало, понеже продължавах да изучавам асортимента на бабините курабии и да любопитствам. Имаше и бастунче, и зайче, и часовник, както и най-обикновени търкала. Обаче криви. Баба не се придържаше към реалистичните принципи на изкуството, затова пък вкусовите качества на нейните „роскитас“ бяха безспорни.
Друга част от детството ти е свързана с „шестолъчката“, за която пишеш в един от разказите си. Първо намерена и послужила за играчка, после изгубена. Защото героят автор желае да събере предметите на миналото, и по възможност всички предмети. Защо и „шестолъчката“ е важна за героя ти?
О, шестолъчката е наистина много важна. Това е свещен еврейски символ – Звездата на Давид, още Щитът на Давид. Само че нацистите го използваха за друго, съвсем не свещено. Подмениха символиката. Окачваха жълти шестолъчки на всички евреи, дамгосваха ги като животни. Българските евреи също бяха длъжни да носят жълти звезди по силата на Закона за защита на нацията от 1941 г. Двете шестолъчки (брат ми ги кръсти така), които намерихме вкъщи, бяха на родителите ни. Бяха ми симпатични, защото бях малък, не знаех и не разбирах преобърнатата символика, исках да си играя с тях, окачвах си ги понякога, което дразнеше баща ми. По-късно, вече пораснал, тези шестолъчки придобиха за мен друга знаковост, тази на различието, което аз не приемах и не чувствах, но други се опитваха да ми го закачат на ревера.
Вярно, героят в разказите ми събира вещи от миналото, но само онези, които са играли важна роля в живота му и които крият човешки истории. Хората обживяват вещите, така те не се изгубват. Шестолъчките изчезнаха от къщи, вероятно баща ми ги изхвърли, за да унищожи омразните свидетелства за преживените унижения, без да може да ги забрави. Сега търся такава жълта звезда по антикварите, в един от последните ми разкази пиша какво съм намерил.
Въпросът за намирането на изгубени вещи граничи с този за колекционерската ти страст – книги, картички, предмети. Защо колекционираш? Какво ти носи това?
„Колекционер“ е твърде силно казано, понеже колекционерите са друга категория хора, малко или повече маниаци, готови да жертват всичко, за да придобият една ценност. Не съм от тях. Събирам стари книги, най-вече такива, каквито са ми нужни за моята работа, но понякога се изкушавам да купувам и други, защото в моите очи са ценни. Ценността на една книга или вещ според мен не се определя в парични знаци, по-важни са културната, естетическата, дори сантименталната им стойност. Миниатюрните книжки например, които малцина у нас събират, се превърнаха в мое хоби преди дестина години. За някои колекционери и търговци това не са книги, за мен са дори повече от книги, понеже съчетават в себе си ред качества. Размерите на миниатюрите често са приумица на създателите им, могат да се отдадат на каприз, но при всички случаи изявяват висок професионализъм и естетическо чувство. Съвършенството е в хармонията между миниатюрния формат, големината на шрифта, орнаментиката, илюстрацията, качеството на хартията, подвързията, печата, накратко има съчетаване на духовното, съдържателното, с телесното и стоковото начало.
Темата за еротиката отдавна е част от научните ти интереси. Забелязва се ясно и в сборника ти като подход към книгата – книгата като еротично тяло. През какви трансформации минава този твой интерес от 90-те и защо подходи към тази тема в литературата и реши да я употребиш и в „Изгубите вещи“?
Еротиката в българската литература е тема на докторската ми дисертация. По времето на т.нар. „перестройка“ тази пренебрегвана, основно поради идеологически причини проблематика (тогава и сексуалният морал беше идеология), започна да намира място в литературата и нейната интерпретация. В края на 80-те години в. „АБВ“, на който сътрудничех, реши да публикува поредица статии за еротиката. Предложиха ми да напиша за българската литературна еротика – табуирана до момента, както казах. Оттам тръгна моят интерес, който се въплъти и в няколко книги. Оттам тръгна и събирането на пощенски картички с еротични сюжети, една друга печатна и комуникационна култура, също изкусителна за проучване, тъй като текстът и изображението влизат в своеобразен диалог.
Еротиката ме занимава и във философски, и в естетически, и в „книжен“ план. В книгата се съдържа еротична съблазън, тя е способна да въздейства като комплекс от качества – духовни и телесни – на либидото, да действа като „еротогема“, тази дума си я съчиних, когато пишех дисертацията си. Книгата е съблазън, галиш я, наслаждаваш се на красотата ѝ, тя се разтваря, отдаваш ѝ се и тя ти се отдава. Не можех да премълча в разказвачески план тези сигнали, подавани ми от книгите, хубавите, естествено.
В „Изгубени вещи“ ти смесваш фикция и факт. На едно място самият автор-герой се превръща в котка. Там и една от книгите ти е своеобразна книга-сейф – „Банкноти и мечти между кориците“. Тази ти книга е и своеобразна класификация на видовете масова книга от Освобождението до 2011 г., като във финала говориш за процеса на самоунищожение на масовата книга. Какво се случи с масовата литература през тези десет години у нас?
В заглавието на тази моя книга се крие подтекст – масовата книга продава мечти, превръща мечтите в банкноти – печелят и авторите, и издателите, и книжарите, по отношение на читателите въпросът е по-сложен, съвръзан е с това какво и колко печелят. Иначе в разказа „Между кориците“ героят е скрил вътре в тази моя/негова книга пари за погребението си. След неговата смърт наследниците му са изхвърили библиотеката му, тя е попаднала при антикваря търговец, а той е наясно, че доста стари хора крият пари между страниците на книгите си, затова инструктира помощничката си как и какво да търси. А че героят се е преродил в котка, се разбира накрая.
Още е рано да се говори за тотално самоунищожение на масовата литература, респективно книга. Но процесът е започнал, тъй като масмедиите, в това число и дигиталните, обсебват модела на масовата книга, оформил се още през ХIХ век – с романа подлистник, печатащ си от брой в брой във вестника или списанието. Това е началото на сериалността, която намира своето продължение в радиото и телевизията. Днес в киното преобладава сериалността, сапунената опера е роман в телевизионен формат, всяко „риалити“ е сериално и т.н. За да не отстъпи на заден план, масовата литература се връща към своето начало – сериалността, сега е бъкано от сериални хилядостранични романи във всякакви жанрови разновидности. Българската масова книга малко или повече се мъчи да прави същото. Има обаче и някои важни различия в сравнение с чуждата масова литература. Ще се спра на една-две преобладаващи тенденции, за жалост, отрицателни – обръщането към миналото, към историята, към традицията, като всичко това трябва да бъде турено в кавички. Защото носи белега „псевдо“. Сред тези набедени бестселъри има редица лъжепатриотични и лъжеисторически писания. Някои от тях разгадават „тайни“, свързани с произхода на българите и тяхната роля в световната история, търсят съкровища, „доказват“ тази скрита от погледа ни уникалност. Други се посвещават на „традицията“, на народния гений – фолклор, обичаи, празници, лечителство, гадателство, магьосничество, също профанизирани до карикатурност и грубо противопоставени на модерността. Има и смесване, което е върхът на айсберга – създава се един утопичен модел на идеалния свят от миналото, отричайки се, пряко или косвено, съвременната цивилизация. Налице е също една струна, имитираща философия, която поучава, проповядва, морализаторства, основно за ценности от нравствен порядък, но всеки що-годе културен човек би разпознал, че това е ерзац. Много се харчат и лъженаучни съчинителства, според които нашата държава е най-старата, нашата писменост е първата и т.н. За щастие, намират се творби, които пародират този тренд, също и образци на високохудожествената литература, които също се продават във високи тиражи и измиват срама на споменатите.
Друг феномен – количеството издадени книги от български автори, отдавна надвищаващо преводните. Тук надпреварата между издателствата е пандемична. Пазарът не може да издържи на такова натоварване, вече пуши.
В една от последните ти книги, „Алиса в дигиталния свят“ от 2013 г., говориш за електронната книга и за един проблем, който отбелязваш като разпад на системата. Отпада нуждата от издател, но сякаш чрез роботите, за които се говори днес, има опасност да отпадне нуждата от създател, от автор. Как виждаш бъдещето да книгоиздаването и изобщо на книгата?
Трудно е да се отговори кратко. Има една мисъл, че литературата ще изчезне не когато хората спрат да пишат, а когато всички започнат да пишат. Тази тенденция е силно проявена в наши дни. Казвал съм и ще повторя, че в дигиталния свят, в света на социалните мрежи огромно мнозинство от хора, владеещи компютърната технология, се изживяват като писатели/автори, независимо дали пишат сами или копи-пействат, т.е. плагиатстват чужди текстове. Скоростното писане, скоростното публикуване води до парадокса, че т.нар. „автори“ първо публикуват, после пишат. Сякаш четенето на такива текстове отнема повече време от времето за тяхното написване. Незачитане на словото, на творческия труд, който е тежкофизически, това виждам в подобни опити. За изкуствения интелект, който заменя автора, ти го наричаш „робот“, напоследък много се говори. Не съм специалист в тази сфера, но като гледам публикуваното и на хартия, и в Мрежата, ми се струва, че на този тип автори, за които вече стана дума, им е необходим повече естествен интелект, включително личен опит, много-много четене и залягане върху думите и изреченията.
Относно бъдещето – не обичам прогнозите. Само ще кажа, че без институционално книгоиздаване – както традиционно, така и електронно – не ще можем да минем. Издателят, ако осъзнава своята мисия, е гаранция за качеството на продукта, който произвежда. А за читателя дали от хартиена книга, или от електронен носител ще чете, е въпрос на избор. Колкото повече възможности за четене, толкова по-добре.
Каква следваща книга да очакваме от теб? Изследване или белетристика?
Дълго време се трудих върху един роман, нарекъл съм го „Когато големите станат малки“. Не е за деца, биографична книга е, за моето детство, погледнато през очите на стария човек. Сложил съм подзаглавие „вехтошарски роман“. Навремето имаше едни хора, казвахме им вехтошари, основно цигани, които обикаляха улиците и подвикваха „Стари неща купувам, стари дрехи купувам“. В онези бедни години тези пишман търговци се изхранваха с прекупуване на стари дрехи и вещи. Моето вехтошарство е на спомени и събития. Само че аз ги събирам, без да ги препродавам. Разказвам ги, за да не се изгубят. Лаская се от мисълта, че биха послужили за нещо.
Разговора води: ЯНИЦА РАДЕВА
