Картини от калейдоскопа на едно детство

Популярни статии

бр. 15/2023

Палми Ранчев

Палми Ранчев. Снимка Личен архив

Първите ми спомени са от „Димитровски район“. Наричаха го още „Трети борчески“, а понякога и „Коньовица“. „Димитровски“ вероятно е заради къщата на Георги Димитров, вече преместил се в мавзолея срещу „Двореца“. Лично на мене ми беше най-интересно името, свързано с конете в квартала. Сигурно защото тогава кон имаше само дядото на Тони Буцата, мой приятел, който живееше на „Позитано“, пресечна на моята улица „Алдомировска“. Имаше двуколка с гуми. Напиеше ли се, обичаше да юрка коня. Изправен в двуколката, стискаше дизгините с една ръка, с другата размахваше камшика. Изглежда тогава е изпил повече от обикновената половинка, изпуснал юздите и се изсулил от неособено стабилната двуколка. Видях го да лежи с разперени ръце сред събралите се около него хора. Главата му беше кървава, наведена към едното рамо.

Тогава се говореше и за една луксозна двуколка. С нея, разказваха съседите, бай Крум, който живееше през три къщи, наглеждал чифлика си в „Западния парк“. Беше нисък, набит, облечен винаги в черни шаячни дрехи. Когато започнах да скиторя с приятели в парка, интересен с въртележките, кривите огледала и други подобни развлечения, винаги някой споменаваше, че се намираме във владенията на бай Крум. По това време на подобни собственици не само бяха им отнели имотите, но и постоянно ги притесняваха. Сигурно затова не помня да съм чул бай Крум да говори. Винаги беше с наведена глава, мълчеше и гледаше настрани.

Замисля ли се по-дълго за най-ранното си детство, от което имам достатъчно ясни впечатления, се виждам как вървя по „Димитър Петков“, тръгнал съм от горния му край близо до реката. Бил съм съвсем за кратко на детска градинка, колкото да разбера, че всичко там е по-неприятно отколкото съм очаквал. Тръгнах си без да се обадя нито на учителката, нито на някоя от лелките. Вървях по десния тротоар и се оглеждах за улицата, по която трябваше да свия, за да стигна до моята. Ако не я забележа или я пропусна, трябваше да приема, че съм се загубил.

Спомням си едно от удоволствията през лятото. Позволявах си го, когато майка беше на работа и ме оставаше да си играя в двора. След като ми омръзнеше да се промъквам и крия между цветята, излизах на улицата. Тогава не спях следобед, както тя изискваше и прекарвах часове на тротоара пред къщата. Улицата не беше асфалтирана, покрита с фин прах. Заравях босите си крака в топлата прах и помръдвах пръсти. Усещането беше нежно, приятно, дори посвоему интимно.

Много обичах градината в предния двор на нашата къща, където майка ми беше засадила високи тодорки. Криех се между тях, промъквах се и същевременно бях като зашеметен от красотата на цветовете им. Имаше и други най-различни цветя. Но тодорките, високи почти колкото мене, с едри като детски глави цветове, ми бяха любими.

По едно време имах куче, Буби, болонка. Но я отровиха. Това беше една от детските ми драми. Дълго търсих този, който беше го направил, за да си отмъстя.

После играех с една кокошка. Не помня как се появи в двора. Един ден се оказа, че майка ми я е сготвила. Тогава мразех майка си. Дълго не говорих с нея, избягвах я. Баща ми направи цял кокошарник, за да ме успокои. Известно време имахме няколко бели кокошки, порода „Легхорн“, а по-късно и черни шуменски.

След като се преместихме да живеем зад кино „Изток“, всичко стана доста различно.

Тогава баща ми беше инженер и научен сътрудник в Институт по охрана на труда, написа дори две книги по този въпрос. После стана майор, подполковник и полковник. Работата му беше свързана с военните заводи, в които е ясно какво се произвеждаше. Обикновено беше в командировка.

Майка ми работеше в „Статистиката“. И тя често отсъстваше. Тогава оставах сам вкъщи, много често заключен отвън, без да мога да изляза.

Помня как Вила, която живееше отсреща, веднъж дойде под прозореца, искаше да поиграем. В отговор предложих да дойде при мене, защото лесно излизах с помощта на стол, но ми беше трудно да се върна обратно. На нея можех да ѝ подам ръка да се качи при мене. Тогава за първи път с нея играхме на доктори. По това време, а и доста по-късно, не знаех друга игра за момчета и момичета. През цялото време не бях сигурен дали не правим нещо забранено.

Моята улица беше преди „Владайската река“. Понякога прекарвах по цял ден на реката. Тогава още не знаех, че има и други софийски реки. От реката към „Възраждане“ започваше градът, по-точно негова чужда, дори враждебна част.

Вероятно защото често бях сам вкъщи или в двора, не се чувствах напълно сигурен.

Реално дори пресичането от другата страна на „Стамболийски“ или „Клементина“, както все още я наричаше баща ми, също ме отделяше от познатите места. Често ми се налагаше, искам ли да отида при баба Руска и дядо Пешо. Отиването и връщането беше изпълнено с тревога. И понякога ставаше направо опасно. През цялото време бях напрегнат, преминавах през чужди територии.

Спомням си, че някой беше казал на баща ми как съм псувал непрекъснато в продължение на десет минути, вече пресякъл обратно улицата. Бил съм някъде около шестгодишен. Тогава трима ме гонеха. Не бях особено бърз в тичането и едва се отървах. Баща ми се смееше, а аз опитвах да му обясня какво беше се случило. Исках да им върна, татко, защото ме гонеха и толкова дълго време ме беше страх. Не ми се кара почти никак, след като обещах, че ще забравя мръсните думи. В действителност през следващите години научих и доста други.

През зимата „Клементина“ се заледяваше. Автомобили нямаше, движеха се само трамваите. Тогава се караха кънки. Ледорочките бяха наострени и лесно се пързаляха по леда. Беше наказание да караш снегорочки с широка основа, които се пързаляха освен напред и настрани. Нямах свои кънки и понякога карах на приятели. По-често само една, стегната с въже и парче дърво.

Започнах по-рано училище, на шест години и няколко месеца. Едва ли съм имал някакви изключителни умствени способности. Бях като всички. Вероятно за родителите ми е било по-лесно за мене да се грижат учителите. Майка и татко работеха. Понякога ме оставяха на някоя от двете ми баби. Но и те бяха заети, баба Дана ходеше всеки ден на черква, баба ми Руска шиеше. Дълго време според мене ранното тръгване на училище беше причината да разбирам всичко с известно закъснение. И да постигам дори незначителните си успехи със закъснение.

Учех в 136-то. Някога там е имало и гимназия. По мое време се учеше до осми клас. До четвърти ми преподаваше другарката Георгиева, живееше на „Позитано“ и беше много красива: висока, стройна, с остри гърди. В пети клас имахме класна. Захариева май се казваше. Също ми изглеждаше красива, докато не разбрах, че има навик да бие шамари. Ама фантастични, главата ми бръмваше от тях.

В класа бях приятел с Цекомир. Той рисуваше най-хубаво от всички, пишеше най-интересните съчинения и беше пълен отличник. Баща му, чичо Влайко, беше детски лекар и се уреди на работа в Мароко. Така загубих талантливия си приятел.

Имах още един приятел, Емил. След седми клас той отиде в Английската гимназия. С Емил се срещахме от време на време, Цекомир никога повече не го видях.

Любимото ми занимание, когато започнах да се чувствам по-уверен в квартала, беше играта на доси. Играехме където имаше достатъчно гладка циментова плоскост, по която да се движи каляската. Тя представляваше изтрит от двете страни ашик, продупчен и с копче от едната страна. Играех и на топчета, но веднъж Марципана, който имаше невероятно силен ластик, направи на сол моето американче, и се отказах. Постепенно станах един от най-добрите в игрите на доси.

На танела, фигура подобна на риба, нарисувана с тебешир или парче тухла, се садеха абета: топчета, плочки, ашици, стотинки. Всички участници заставаха пред танела с каляските и ги изпращаха толкова далече, откъдето смятаха, че после ще уцелят танела. Най-далечният имаше право първи да си опита късмета. Ако извариш едно от абетата и каляската ти остане в танела, правиш доси и обираш всичко. Тогава отново се садеха абета и играта продължаваше по същия начин

Правилата бяха прости, както е във всички игри, в които бързо се печели или губи. Дълго време бях погълнат от играта. И се случваше да играя по цял ден.

Понякога оставах сам, особено в горещите августовски следобеди, и неуморно обикалях улиците, докато намеря някой, с когото да си садим.

Накрая започнах да участвам в големите игри на „Димитър Петков“. Там танела беше по-богат, имаше доста стотинки, защото играеха по-големи момчета. Рискът да те оберат винаги беше голям. Не само защото играчите бяха опитни. Можеха да те оберат не само в играта, а на тръгване, или още на място, ако на някой от големите не му издържат нервите и се нахвърли да си върне загубеното.

Един ден реших да се откажа. Бях достатъчно умел и печелех почти винаги. Продадох всичките си плочки, топчета и ашици. Без особено съжаление. Вече имах интерес към съвсем друго занимание. Със спечелените пари купих първите си серии от красиви пощенски марки. Цветя от Сан Марино. Скоро имах няколко серии от „цветята“. Ходех редовно на няколко места, от които купувах марки или правех замени. Чичо Вики ми подари ценна монголска колекция космонавти. Дори и възрастни филателисти ми предлагаха да я заменя или да я купят. Отказвах. Притежавах нещо ценно. И следователно трябваше да го пазя.

Веднъж отидох с класьора да покажа серията на Бемката, друг мой приятел. Баща му е имал кръчма на мястото на махленския партиен клуб. След като дълго разглеждахме марките, говорихме, играхме на нещо, накрая си тръгнах. Вкъщи установих, че съм забравил класьора със серията космонавти. Върнах се. Но Бемката само вдигаше рамене: не бил виждал никакъв класьор.

След години, вече бях забравил за тази загуба, и докато търсех по негово указание отвертка из чекмеджетата, видях някогашния си класьор. Беше доста овехтял. Дори направо омазан, на сиви петна. Не казах нищо. Само веднага си тръгнах.

Някъде по това време Тони Буцата се записа да тренира бокс. И ми обеща да ме заведе в залата на „Славия“. В уречения час го чаках доста време, докато най-накрая разбрах, че няма да дойде и реших сам да намеря залата в „Овча купел“.

Влязох по средата на тренировката. Тони Буцата играеше бой със сянка. Престори се, че не ме вижда. Тогава при мене дойде бате Кольо – Карата. Белокос мъж, с мускулесто тяло, слаби боксьорски крака и много добра усмивка.

Тренирах няколко месеца и се преместих да тренирам лека атлетика. Сравнително бързо ми омръзна пистата. Най-интересно беше отиването на тренировка. Тогава си говорехме с Илия, мой съученик в 136-то. Известно време ходех и на тренировки по футбол. Но колективните игри не ми харесваха кой знае колко. И отново се върнах в залата по бокс. Бате Кольо много ми се зарадва.

Татко одобряваше заниманията ми със спорт. Беше едър мъж, висок, играеше превъзходно волейбол. Майка ми беше противник на тренировките по бокс. Доста време се криех от нея. Или се карахме, преди да тръгна за тренировка.

С уменията от бокса животът в махалата беше по-лесен.

Баща ми никога не ми е помагал при детските сблъсъци. Беше израснал при почти същите условия. И ми даваше съвети какво да направя в критични ситуации. Но смяташе за безсмислено да се намесва в детските отношения. Все пак беше на моя страна. И не ми се караше. Не и заради разправии с други момчета.

Спомням си как бяхме с него на плажа „Чайка“. Плувах, скачах в двата басейна, и накрая го загубих. Оглеждах къде ли не, от него нямаше следа. Реших, че си е тръгнал. И също си тръгнах. Вкъщи той се прибра доста по-късно. Искал да изпразнят басейна, защото смятал, че съм се удавил. Ама как ще се удавя, като мога да плувам. Знаеш ли какво ми мина през главата? – попита той и ме плесна с мокрите си бански по крака. Заслужавах да ме удари още веднъж, и по-силно.

По-късно бях редовен посетител на „Чайка“. Отивах сам или с приятели. Там звездата на плажа беше Сюлейман или Сульо, с изваяни мускули, висок и с високо вдигната глава. Първият културист, който наблюдавах отблизо. В годините на прехода Трайо Манекена го използваше като плашило. Тогава Сульо, надебелял, с голяма глава, джукест, не беше онзи, от когото всички се възхищавахме.

Най-дългите ми пътешествия бяха до плажа „Република“ в „Борисовата градина“. Там ме водеше дядо ми Пешо. Не помня някога да е бил по-висок от мене. И винаги е работил частно, дори и когато за това преследваха. След плажа оставахме в ресторанта. Поръчваше бира и лимонада, по-късно донасяха и по три кебапчета.

Дядо Пешо имаше дюкян, в който работеше. Стоях при него и го наблюдавах какво прави. Беше майстор-енциклопедист, тоест всичко можеше да поправи. Обикновено ми даваше пари за триъгълна баничка. Рядко си купувах и боза. Знаеше наизуст „Под игото“. И почти всеки ден ми разказваше истории от книгата.

Баща ми ме черпеше с бонбони виолетки. В джоба си винаги имаше цяла шепа стотинки. Понякога си взимах, без да го питам. Имахме такава уговорка. Взимах и по някоя бонбона, от която езикът ми се боядисваше.

За мое голямо съжаление, никога не съм имал колело. Според баща ми било опасно, защото често съм оставал сам. Беше трагедия, след като Тони Буцата, Мишо и Владо станаха виртуози на своите колела. Караха само на задното коляно, правеха скокове, християнки. Бях сред постоянната им публика. Обикновено отчитах колко дълго са издържали на задното колело при всекидневните си състезания.

„Боримечката“ беше една от моите градинки. Там въпросният Боримечка, анархокомунист, за когото е писал Иван Динков в „Докосвания до България“, дълго време сам удържал позицията си срещу редовна войска. За известно време алеите на „Боримечката“ бяха местата, които удовлетворяваха нуждата ми от приключения.

Не помня да съм бил с родителите ми в градинка. Но всяка неделя ходехме на Витоша. Понякога заедно с бай Стоян, който живееше срещу нас. Беше доста по-възрастен от баща ми, негов адаш. Около Девети беше търгувал с кантари и всичко свързано с тях. По пътя двамата бистреха политиката. Обикновено ходехме на „Старческите поляни“, малко над „Белата вода“. Там двамата продължаваха да говорят за политика. Слушах ги с половин ухо. Кръстосвах поляните, разглеждах цветята, не ги късах, защото може би и тях ги боли според бай Стоян.

Веднъж открих смок. Доста се изплаших. Но бай Стоян каза да не се страхувам. Ще го оставим да избяга на безопасно за него място, допълни той. По-късно ми обясни, че смоците не са отровни, дори са полезни, както са полезни всички живи твари. Баща ми през цялото време стоеше отстрани, стиснал солидна тояга.

Доста време ходих на уроци по английски и пиано. В читалище „Аура“, където е учил пеене Азис, както прочетох в един от жълтите вестници, после и при частни учителки. Помня имената на две от тях: Адинян и Вулпе.

Реално по това време най-много ми се рисуваше. По цял ден рисувах вкъщи. И след като веднъж бях изпълнил с рисунки черната дъска, докато чаках началото на урока по пиано или солфеж, учителката ми каза да не си губя времето с музика. Бил съм роден художник. Губих си го още поне две-три години, защото междувременно дори ми купиха пиано, марката беше „Рьониш“, немско.

Интересът на родителите ми към музиката беше повлиян от съседите в махалата. Мнозина свиреха на различни инструменти. Наско Самоковеца на пиано, Рашко Младенов, по-късно актьор, също на пиано, Чавдар и сестра му на флейта. Всички бяха по-големи от мене. Опитвах се да разубедя майка ми да почака, нека стана на тяхната възраст. Но тя беше решила. Понякога свиренето ми доставяше удоволствие. През повечето време беше досадно задължение. Не само заради безкрайното повтаряне на всичко, задължително за начеващия пианист.

Тогава още не знаех, че не обичам организирани от други занимания. Вярно, бях и малък, а и „другите“ бяха родителите ми, които се грижеха за мене. Но съпротивата срещу наложените занимания ми се струваше съвсем естествена. Освен това по същото време имах значително по-интересни занимания. И не след дълго се превърнах във враг на уроците по пиано и английски.

По това време вече познавах града. На няколко пъти се налагаше да отида сам на уроци по пиано. Скоро започнах да ходя с приятели в „Млекото“ на „Графа“, минавах и покрай „Шапките“. В началото само оглеждах да разбера защо там се събират толкова много хора. Повечето около кафенето, отколкото вътре.

Обиколил съм доста световни градове и други не чак толкова световни, но достатъчно големи, и навсякъде съм бил софиянец. Тоест винаги съм се чувствал на мястото си, след като съм в град. Например в Ню Йорк се чувствах сякаш съм се родил там. Пресичах „Бродуей“ както винаги, без да се съобразявам с правилата за движение. Шансът да ме премаже някой автомобил беше преживяна опасност, повод за мълчалива ругатня или да се присмея на себе си. И вероятно затова хлебарките в хотела на Медисън Авеню ми проговориха на български.

Във всеки град, задържа ли се по-дълго време, откривам свои любими места. В София съм имал много и най-различни. Често ходех в кръглия бар на втория етаж в „Хавана“. Веднъж дори ме арестуваха там. Беше в навечерието на някой от партийните конгреси. В участъка дойде едно ченге и ме попита как се казвам. След няколко минути ме освободиха. Беше се оказал някогашен боксьор, който още се интересува не само от този спорт, а познава дори надеждните юноши.

Обичам да съм на места, където се събират много хора, но повече предпочитам да наблюдавам, не съм от най-общителните.

Някога, спомням си, ходех в „Покойника“. Там Венко Христов ме запозна с Жорж Ганчев, който му беше донесъл свои писания.

Написал съм няколко стихотворения, а и разкази имам за „Синьото“.

Напоследък ходя в кафене „Коста“. Често си правя срещите в „Мементо“ на „Витошка“. Преди време там виждах много от известните софийски физиономии. Повечето от тях вече не са на градската сцена, по различни причини. Доскоро единият от барманите ме познаваше, обръщаше се към мене по име. Напоследък никого не познавам. И като че ли се чувствам по-добре.

И София, и хората в нея се променят. Промените стават обикновено постепенно, така че свиквам с тях, и не се налага да правя сравнения. Още повече, винаги остава нещо от местата, за които имаш достатъчно ярки впечатления.

В действителност всичко е доста различно. Не само защото блуждаещите спомени лесно се променят. И дори присъствието на познати хора в тях не е постоянно.

Най-убедително усещам промените в далечните квартали. Постепенно разбрах, че не познавам София както някога. Имам доста напълно неизвестни места. Съжалявам за някогашния град. Същевременно се радвам, че не е провинциален, колкото се струва на авторите от провинцията, след като тръгнат из Европа.

По времето на активния соцреализъм представителните автори бяха някогашни селски момчета, успели по различни начини да се доберат до столицата, основните литературни издания и издателства. Някои бяха талантливи, имаше средно талантливи и бездарни. Четях ги, и все нещо не ми достигаше. Селският бит никога не ме е привличал. Вероятно заради това тогава харесвах „Всички и никой“ и „Неосветените дворове“, най-нерадичковските книги.

Известно време предпочитах само чужди автори.

Случайно попаднах на градска книга – „Пътуване в делника“ от Богомил Райнов. Това бяха софийски образи и истории, написана още преди той да стане каквото беше по-късно. Четях разказите на Георги Райчев, някои разкази на Г. П. Стаматов.

„Времето на героя“ на Васил Попов, макар авторът да е от село Миндя, също беше градски роман. Френските екзистенциалисти бяха оказали забележимо влияние върху писането му, и това също ми харесваше.

Всяко открито недоволство и несъгласие с партийните постулати и лозунги ме привличаше. Някои от новелите на Христо Калчев от онова време, публикувани в „Съвременник“, с герои от софийските мансарди, също бяха доста градски.

И разбира се, поезията на Атанас Далчев, Александър Вутимски, Александър Геров, Веселин Ханчев, Иван Пейчев…

Предишна статия
Следваща статия

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img