Чавдар Ценов
За мой срам, до оня ден не бях чувал за Йозеф Шкворецки, а днес вече го чувствам близък. Още заглавието – „Много готин сезон“ – мина набързо през ума ми във вид на възклицаниe: „Ти да видиш!“… Само заклет сленгаджия, добре познаващ разликата между готино и всякакво друго, би си кръстил книгата така.
На всичкото отгоре, отдолу (под заглавието) пишеше „Текст за най-важните неща в живота“. Че кои ли са тези най-важни неща в живота? Може би строителството на социализма? Или защитата на демокрацията? Международното положение, дивата алчност на докопалия се до власт, общинското безхаберие, всенародното невежество?
И ето че още преди да започна четенето, се разсеях и си спомних един виц. Както е казано в него от името на жената: „В нашето семейство мъжът взима големите решения. Аз, жената, решавам простите неща – къде да учат децата, къде да работим с мъжа ми, къде да идем на почивка и прочее незначителности. Докато мъжът ми решава големите дела: да се направи ли правителство, да се внесе ли искане за импийчмънт на президента Радев? Какво да правим с Русия? А със Северна Корея?“.
Тук за момент прескачам и продължавам отзад напред. На представянето на книгата скочи една госпожа, възмутена от глупостите, които дрънкахме, и произнесе кратка, но поучителна реч, чийто смисъл беше – никой тук не каза, а целият роман е написан заради последните две-три изречения. В тях се появява войната и цялата тази красота изчезва. Един вид, антимилитаристичен вик е този роман. (Е, то оставаше и да е милитаристичен вик. Обаче ако не беше войната, щеше да е старостта, и тогава романът би минавал за екзистенциален.)
Както и да е, госпожата набързо ни навика, нас, неразбралите романа, че се радваме на каламбурите и трепетите на някакъв пубертет, докато авторът бил искал да каже… Това искрено ме зарадва – госпожата знаеше какво бил искал да каже авторът. Но защо му е трябвало да напише 200 и кусур страници, за да го каже накрая с две-три изречения, тя не сподели. Все пак си мисля, че може да е написал тия 200 и кусур страници, защото това е текст за най-важните неща в живота.
И тъй, „Много готин сезон“ се развива на фона на немската окупация на Чехословакия през Втората световна война. Един седемнайсетгодишен младеж е обсебен от красивите момичета и ги преследва вкупом. Тази, а в един момент и сестра ѝ, другата, третата, на третата също и сестра ѝ, четвъртата, петата и още, и още прекрасни трепетлики, които шепнат обещаващо из мечтите и сънищата на Дани. Той непрекъснато се уговаря с някоя от тях и през цялото време е на косъм да успее. Обаче така и не успява. Не успява, защото докато се обясни в любов на едната, се появява чудесна възможност да бъде с другата, втурва се към нея, за да разбере, че по-скоро е трябвало да остане при първата и че за момента е изпуснал и двете. Поредният неуспех дълбоко го разочарова. Или както се е изразил писателят с помощта на сполучливия превод на Йорданка Трифонова: „Шибан от бича на двойната любов, мъкнех се към къщи като лунатик“.
Един невръстен провалил се Дон Жуан, провалил се Казанова, Даниел Смиржицки скача от свалка на свалка, раздава с пълни шепи комплименти и задължително обърква нещата. Той е обсебен от момичетата, но е обсебен и от любовта си към джаза. Свири на саксофон и все се надява, ако не с друго, с музиката си да свали някоя красавица. Обаче и тук нищо! Вместо да се запленят от саксофона, момичетата се вълнуват те ли са най-красивите и само тях ли харесва Дани…
С бенда му изнасят концерти, макар да е ясно, джазът и танците са последното нещо, което нацистите биха поощрили. „Понеже бяха тъпи, немците, дето от време на време проверяваха дали не се танцува, идваха тука само в събота вечер и неделя следобед. Затова в събота свирехме само до шест и после се изнасяхме бързо надолу към града, за да можем в осем да почнем в Овнето само свирене, без танци. През зимата се спускахме с шейни. За по-сигурно отпред в бирарията, до прозореца винаги седеше стражарят господин Носек и ни обаждаше, ако се появеше няк’ва проверка“.
Това е един от малкото пасажи, в които немците все пак се споменават (преди онези последни две-три изречения). Иначе ясно – окупация е и… дотам. Останалото е разказ за най-важните неща, пълен с хумор и каламбури, за интимната същност на един младеж вън от героическите разкази, с които сме закърмени и според които момчетата едва ли не се раждат, за да защитават родината си, а не за да свалят красавиците и да свирят на саксофон, а момичетата се раждат, за да вдишват миризмата на барут от прегърнатите войнишки куртки, а не да вдишват неизразимата красота на живота.
Тук отварям още една скоба. Според предговора на преводачката Йорданка Трифонова „Много готин сезон“ е типичен роман за прозата на писателя. Тоест Шкворецки не се интересува в писането си от грандиозни исторически платна, от утопии и антиутопии, от фантастика и фентъзи, а пише, представете си – за собствения си живот.
Че това е точно така, както и че постановката за важните неща е точно такава, говорят и четирите епиграфа в началото на романа. Първият е от чешкият нобелист Ярослав Сайферт и е обърнат към темата на книгата – красивите момичета. Вторият е от Милош Форман и се отнася до онова, което отбелязах преди малко – до писането за все едно и също, т.е. до самия Шкворецки. Последните два епиграфа – от Ивлин Уо и от Натаниел Хоторн – отново се обръщат директно към темата на романа. „Да се родим в свят на красотата и да умрем затънали в нечистотия, такава е общата ни участ“ – казва Ивлин Уо. „Най-добре можем да проумеем нежните и прекрасни неща едва когато времето ги превърне в далечни въздушни видения“ – заключава от своя страна Натаниел Хоторн.
Можем само да си представяме как десетилетия по-късно Йозеф Шкворецки се е връщал в мислите си от Канада към някогашна Чехословакия и към „далечните въздушни видения“, в които пребивава Дани Смиржицки, неговото алтер его, този път пренесен в роман, в който да възкресява вечните неща във всеки живот – младостта, любовта, музиката…
Списъкът е отворен, разбира се.
Йозеф Шкворецки, „Много готин сезон“, прев. от чешки Йорданка Трифонова, изд. „Сонм“, С., 2022
