Разговор с писателката Елена Алексиева
Елена, току-що излезе новият Ви роман със заглавие „Вулкан“. Разкажете малко повече за замисъла му, за процеса на създаването му.
Трудно ми е да говоря за замисъл, защото той не е нещо, което влагам умишлено или предварително в писането си, а ефект или, ако щете, кристализация в процеса на самото писане. Вероятно защото при мен писането е форма по-скоро на мислене, отколкото на изразяване. Обикновено имам смътно, но доста целенасочено усещане какво бих искала да се получи. Ето защо замисъл няма, има желание. Почвах го седем пъти, всъщност почвах седем различни романа в напълно различни посоки. Работя интуитивно, без план, докато не усетя, че съм стъпила върху нещо, от което мога да се оттласна. Пиша бързо, безотговорно, с голям кикот и зверски дисциплинирано. Във „Вулкан“ всичко това стигна до крайност и беше белязано от смърт.
В едно интервю Ви чух да казвате, че си представяте „Вулкан“ като част от своеобразна романова трилогия, чиято първа част е предишният Ви роман „Свети Вълк“, появил се през 2018 г. Кажете малко повече за връзката между двата романа, както и за бъдещата трилогия – тя очевидно няма да е класическа поредица с общи герои и сюжети, каква ще е връзката между отделните части?
Трите романа в тази трилогия са напълно независими един от друг и могат да се четат и без връзката помежду им – това е нещо, което моят издател държи да казвам, за да не стават сакатлъци с продажбите, затова ето, казвам го. Обаче също така са – по-точно ще бъдат – и трилогия. При по-внимателно четене веднага се вижда, че „Свети Вълк“ и „Вулкан“ споделят редица идеи, мотиви, концепции и форми на битие. И не само ги споделят, а примката се затяга и води до все по-бурно кипене и привидна ентропия, която е ентропия по същия начин, по който в лудостта има система и логика. И в двата романа всичко, абсолютно всичко е в състояние на постоянна и радикална промяна. Говоря за двата, защото третия още го няма. Без равновесие, всичко е крайност. Оптиката на романите е еднаква, само степента на приближаване и отдалечаване е различна. И то не се дължи на факта, че мога да пиша само така, а е напълно умишлено. Това е спускане от плаващите пясъци на сегашното в кладенците на бъдещето. Може би в онова, което някой ден ще се превърне в нефтени кладенци. Няма да е весело, но ще бъде забавно.
„Вулкан“ е създаден като мозайка от преплитащи се истории на различни герои, между които например и тази на астронома от XIX в. Юрбен Льоверие. Как се стигна до сглобката на различните сюжети, как този за Льоверие се оказа органична част от книгата, чието действие се развива основно в нашето съвремие?
Не са сглобявани, просто така си се появяваха. Включително и Юрбен Льоверие. Нещата в романа са свързани на доста по-дълбоко ниво, отколкото може да бъде съзнателно планирано. Поне аз не бих могла. Всъщност пишейки, търся връзките между нещата, а не самите неща. Натъкнах се на историята на Льоверие, докато се опитвах да установя има ли я, или я няма въпросната планета Вулкан. Оказа се, че и двете – в известен смисъл я има, в друг – не. Любимата ми двойка герои, Коки и Дуньо, в известен смисъл са капиталисти, в друг са будисти. И тъй нататък. Оставям ги да вървят свободно не само един към друг, но и към собственото си непрестанно преобразяване и в даден момент те действително се намират – взаимно и поотделно. Гледам да следвам естествения ход на историите и влеченията на героите. Все пак целият роман е просто сън в подобния на прегоряла мекица мозък на един някога велик художник с Алцхаймер. Но може да е и съвсем друго.
Романът е много силно свързан със съвременността, читателите лесно ще разпознаят в него времето от 90-те години насам, както и съвсем актуални събития. Но както и в други Ваши книги, избирате да изградите образа на тази разпознаваема реалност не директно, еднопланово, а през абсурда, фантасмагоричното, хиперболата, сарказма… Как се поражда този подход, какви са намеренията му?
Ами аз обичам да си измислям, защото иначе ми е скучно. И обичам да се кикотя колкото се може повече, защото иначе ми е тъжно. Не знам дали това е подход, струва ми се малко амбициозно да го определям така. Но както и да го нарека, породен е най-вероятно от тежък инфантилизъм, гняв срещу несправедливостта на света и тотално нежелание да се занимавам със сериозни неща.
Какво е мястото на литературата в осмислянето на съвременността с различните ѝ кризи, местни и глобални? Кои са според Вас основните проблеми пред човека днес или в близкото бъдеще?
Литературата отдавна вече няма такова място. Нейното сегашно място е на полицата над камината, редом със статуетките, вазичките със сухи цветя, снимките на внуците и каквито там сувенирчета си редят хората, за да си поддържат илюзията за душевен комфорт. Откак литературата – и не в лицето на отделните си автори, а като феномен на човешкото мислене – престана да стои срещу течението и се пусна по него, откак спря да се зъби и започна да кудкудяка политкоректно, тя изгуби както правото, така и способността си да осмисля каквото и да било, поне не по сериозен и отговорен начин. Това сега е много окей. За такива нагласи се потупва по рамото и се дават награди. Хората четат – ако изобщо четат – тази актуална литература и се чувстват уместни и правилни. Какво повече може да се желае?
Основният проблем пред текущото човечество е, че не се самоунищожава достатъчно бързо. А това е единственият начин да намали вредата от себе си. Като не може да се самоосъзнае – което вече е пределно очевидно, – поне да спре да вреди. Човекът не е проблем единствено сам за себе си, а за абсолютно всичко, което показва или някога е показвало признаци на живот. Бих казала дори, че проблемът вече се е превърнал в престъпление. В момента човешкият живот представлява антитеза на целия останал живот. Това е резултат от отделянето на човешкото благоденствие и поставянето му като свръхценност над всяко друго благоденствие – алхимичен трик, който се оказа не само невъзможен, но и пагубен. Някакъв такъв хуманистичен фантазъм. И сега бумерангът се връща обратно.
Романът и разказът сякаш имат еднакво важно място в творчеството Ви. Как бихте описали разликата във възможностите на двата жанра? Как разбирате кога от един сюжет ще се появи разказ, а от друг – роман?
Не е до разбиране, ами до състояние. Мозъкът ми работи „жанрово“ и възприятията ми за света, съответно също. Истинският роман е огромна и тежка машина, която, ако изпуснеш от поглед, в следващия миг ще те смаже. Обаче ако ти даде да я управляваш, е голям кеф. С нея можеш да летиш като със самолет или космически кораб, да плетеш дантели, да бъркаш в мозъци, въобще да правиш каквото си щеш. Понякога илюзията за всемогъщество, която създава, е направо плашеща и е добре, че не продължава дълго и лесно се разпада. Разказът пък поражда друг вид илюзия – тази за възможното и самодостатъчно съвършенство на човешкия опит в неговите най-фини форми и измерения. Ако романът е артилерийски взвод, разказът е самотен снайпер, чиято поразяваща сила обаче съвсем не е по-малка, поне пропорционално погледнато. А всъщност като че ли най ми харесва смесването на жанрове, което неизменно изисква една по-тънка интелектуална чувствителност както за постигането, така и за разбирането му. Хибридността обаче често пъти обърква и стряска читателя, поне това е моето впечатление.
Но в крайна сметка писането е дрога и не е важно откъде или в какъв вид си я набавяш, а единствено колко е чиста субстанцията. Който твърди, че пише, защото има какво да каже или за да просвещава невинното тъпо човечество, лъже. Никой няма нищо чак толкова важно за казване, а и светът е пълен с писатели, значително по-тъпи от читателите си. Честен е само който пише за пари, както и онзи, който пише от отчаян копнеж да избяга от абстиненцията на обидно сития ни и уреден живот.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
