бр. 15/2023
Гергана Ранчева
Познанието за ближния задължително
минава през познанието за нас самите.
Итало Калвино
Изправен пред необятността на вселената и измеренията на собственото си съществуване, господин Паломар, героят от последния роман на Итало Калвино, решава да се придържа само към това, което вижда. На пръв поглед това самоналожено правило изглежда като подходящ лек за неувереността на главния герой. Но в желанието си да се отдаде изцяло на материалното, Паломар, този „късоглед, разсеян и вглъбен наблюдател на света“, колебливо изважда на показ абстрактната същност на всеки елемент от вселената. Така Калвино ни потапя в дълбините на собственото ни търсене на смисъл – там, отвъд обсега на думите, където можем да достигнем единствено в мълчание и съзерцание.
Едно от големите имена в световната литература на ХХ век, Калвино често е наричан повече международен писател, отколкото италиански. Определение, което той самият одобрява, тъй като вярва в приемствеността на културата и творбите му са доказателство за многобройни чуждестранни литературни влияния като Киплинг, Конрад, Набоков, Кафка, Стендал, Робърт Лиус Стивънсън, Мелвил, Чехов, Толстой, Пол Валери и др. Освен това Калвино е труден за охарактеризиране писател. Книгите му не могат да бъдат удобно поставени в ясни жанрови рамки. Той е виден експериментатор, в чието творчество могат да бъдат открити следи от множество течения – от неореализма на ранните му творби, през структурализма, постмодернизма, магическия реализъм, спекулативната литература, както и идеите на френския авангарден кръг Oulipo (Ouvroir de littérature potentielle, или Работилница за потенциална литература). Често е сравняван с Хорхе Луис Борхес и Габриел Гарсия Маркес поради дълбокия философски характер на произведенията им, в които се сблъскват реалността и фантастичното, науката и магията.
По тези причини читателят, запознат с творчеството на Калвино, не би се изненадал, че определението на „Паломар“ като роман не е съвсем подходящо. Това е логически изградена книга, опираща се на математически принципи, чийто произход се дължи на идеите на Oulipo. Представителите на тази школа си поставят за цел да си създават ограничения в съставянето на литературния текст. Усилията, които Калвино полага в тази посока, са видими в късните му творби. Навярно най-известният пример е структурата на „Ако пътник в зимна нощ“, наподобяваща пъзел, в който заглавието на всяка глава е парченце от цялостния образ на книгата. Самият Калвино определя себе си като „романист по случайност“, тъй като в сърцевината на произведенията му не стоят сюжети, а идеи, които биват развити в серия от текстове, често от различен жанров и стилистичен характер. Последната му книга „Паломар“ е съставена от отделни философски етюди в три части – „1. Почивката на Паломар“, „2. Паломар в града“ и „3. Мълчанието на Паломар“. Във всеки един дял откриваме три подразделения, всяко от които е съставено от три глави. Калвино разшифрова ролята на числата в книгата и ни разкрива логическия скелет, който крепи повествованието: в текстовете, номерирани с цифрата 1, стилът е описателен, а акцентът е предимно върху зрителни преживявания и наблюдения на природата. Във втория дял от книгата стилът е повествователен, а Калвино набляга на антропологическите разсъждения, карайки Паломар да размишлява върху културата, обществото, върху езика и неговите граници. Под цифрата 3 се крият най-абстрактните размисли, философският и метафизичен обзор над света и Паломар обръща погледа си към живота и смъртта, към безкрайността на вселената и собственото си място в нея.
„Паломар“ е книга за бавно четене. Тук читателят не е подхвърлян от история в история, както в „Ако пътник в зимна нощ“, а е поставен пред една вълнá, на една поляна, под една следобедна луна и трябва да постои там, в оглушителната тишина на неслучващото се. Може би в тази тишина, наред с Паломар, ще открие себе си или пък ще осъзнае, че собственото Аз му е също толкова чуждо, колкото далечни са планетите, колкото неразгадаеми са действията на животните или пък мислите на другите хора. Контрастът между акта на наблюдаването и този на съзерцанието играе важна роля в книгата. Паломар не съзерцава, защото „съзерцанието изисква подходящ темперамент, подходяща душевна нагласа и подходящо стечение на външните обстоятелства … в желанието си да не се поддава на определени усещания [Паломар] избира за всяко свое действие ограничен и точен обект“. Разбира се, този негов стремеж е неосъществим и Калвино ни подканва да се питаме доколко сме способни да видим истинската същност на нещата, ако не сме склонни да се взрем и в нас самите, да се отдадем на прилива на неудобни емоции, които набъбват в собствената ни самота.
Този и много други въпроси ни биват отправени непряко чрез образа на Паломар, който „няма доверие на това, което знае, а онова, което не знае, тегне на душата му“. Паломар неуверено изучава вселената, а чрез своето литературно алтер его Калвино размишлява върху неизмеримия свят преди нашето раждане и върху онзи, „по-мрачния“, чието начало настъпва след смъртта ни. Какъв е бил и какъв ще бъде светът без нас самите? Възможно ли е липсата ни да бъде усетена в една безпределна вселена, в която Космосът ни кара да се чувстваме безкрайно далеч от всичко, а „Земята е място за ненужни усложнения“? Недоверието в сетивата и безпокойството, което Паломар изпитва от външния свят, събуждат у него желанието да категоризира, да определя с точност, според личните му убеждения. Но колкото повече се опитва да се опре на някаква сигурна почва, толкова повече въпроси изплуват и подкопават придобитото знание и опит. Затова, изглежда, „единственото спасение е да се вкопчи в съществуващите неща“ – в морските вълни, в слънчевия лъч, в поляните, в животните, в телата на другите хора. Обаче и природата, каквото Паломар я вижда, също изисква логично начало, някакво обяснение за всичко, което съществува и се случва пред очите му. Паломар не може да потуши желанието си да тълкува, не успява да наблюдава „без намесата на съществуващото [му] Аз“. И тъй като самият той е объркан и несигурен, такъв бива и отразеният в погледа му свят: „Застанал пред звездното небе, сякаш всичко му убягва – дори нищожността на нашия свят в сравнение с безкрайните разстояния…“.
Макар „романът“ на Калвино да е бавен, блуждаещ, повече есеистичен отколкото художествен, конфликт и патос не му липсват. Вътрешният конфликт на Паломар се дължи на многобройните дихотомии, с които той се заиграва в стремежа си да установи ясни норми в света. Опитвайки се да разграничи абстрактното от конкретното, културата от природата, човека от обществото, той се оплита в собствените си разсъждения. Паломар ни е особено близък в раздвоението си между мълчанието и речта. В един свят, който гъмжи от разпилени мисли и чужди мнения, Паломар решава символично да прехапе езика си, защото „мълчанието съдържа повече смисъл от онова, което може да бъде изговорено“.
Тогава, когато всички мълчат, явно е осъдително да се съобразяваш с мълчанието на мнозинството. А в случаите, когато всички говорят много или едновременно, важното не е да кажеш най-вярното, което така или иначе ще се загуби сред брътвежа на другите, а да изразиш становището си по такъв начин, че да му придадеш максимална стойност. Но тогава излиза, че ако стойността на отделното твърдение се обуславя от продължителността и последователността на разговора, единственият възможен избор е или да говориш непрекъснато, или да не казваш нищо […] или казано по-добре: и мълчанието може да се приеме като реч, доколкото то е отказ от словото, с което другите си служат.
В тези си словесни колебания Паломар като че ли е най-плътен, най-неподправен. Понеже е трудно да не се съгласим с него, че по-значимо от непрестанното говорене е не само мълчанието, а онова мълчание, което бива прекъснато единствено от най-подходящите думи. И днес все така належащ и наболял е въпросът как човек може да разпознае и разкрие собствените си мисли, когато „собственото [му] Аз се е затлачило в гъстата тълпа“. Също като нас, неговите читатели, Паломар ежедневно се губи в едно море от подводни езици и непознати течения, които обръщат посоката му. Той се сблъсква с границите на думите, които все не успяват задоволително да обхванат многопластието на човешкия живот, и размишлява в себе си, търси се, но „понеже не се обича, Паломар винаги е избягвал да се срещне лице в лице със себе си“.
В „Ако пътник в зимна нощ“ Калвино твърди, че само през ограничаващия акт на писането, необятността на ненаписаното ни се разкрива. Тази неспособност да обхванем, да обговорим света предопределя както неудовлетвореността от собственото ни търсене, така и безкрайния ни стремеж да се докоснем до онова, което се случва в дълбочините в нас, в тъмнината, в тишината. Понякога то ни е толкова далечно, колкото са и небесните тела, които Паломар наблюдава в самотата си. Калвино пише, че „вселената е огледало, в което можем да съзерцаваме само онова, което сме се научили да познаваме в себе си“. Затова е важно да обърнем погледа навътре. Защото разговорът с нас самите може и да започва с мълчание, но неизбежно се превръща в един непрестанен диалог със света около нас.
Итало Калвино, „Паломар“, прев. от италиански Божан Христов, изд. „Колибри“, С., 2022
