Маргарет Атууд
Разказ от първия сборник на Атууд, публикуван след 2019 г., когато романът ѝ „Заветите“ печели наградата „Букър“. През същата година писателката губи съпруга си Греъм Гибсън.
Скъпи Стиви,
Благодаря ти за писмото. Вярвам, че си все така здрав.
Трябва да започна по този начин, с викториански поздрав-пожелание за добро здраве: важно правило в общуването, както навремето беше размяната на визитки. И трябва да завърша с „Пази се“. Каква абсурдна фраза! Няма как да се опазим, да сме в „безопасност“. Във всеки един момент крехката нишка, на която се крепим, може да се скъса и да полетим надолу към неизвестното. Изразът „в безопасност“ трябва да се забрани. Създава у хората неверни представи.
Съжалявам, ставам взискателна към употребата на езика, нещо, което не се случва, преди да достигнем определена възраст. Младите вярват, че нещата винаги са назовавани с думите, които използваме днес. Ние забелязваме различията, несъответствията. Шегите от предишните десетилетия са престанали да бъдат шеги днес, появили са се нови, които ние не винаги разбираме. Хуморът по-рядко си пробива път в сегашната пуританска атмосфера – не искам да съм прибързана в критиките си, но мисля, че иронията и насмешката не са особено желани.
Все пак крилатите фрази на всяко поколение отмират във времето. Какво е означавало “twenty-three skidoo”? Употребявах израза като дете, но той вече беше остарял и не ми говореше нищо – за мен бе само част от стихче, което повтаряхме, докато скачахме на въже. Всъщност зловещо стихче, като се замисля сега: група крадци нахлуват в къщата на една дама – жените в зряла възраст са наричани „дами“ тогава, – дават ѝ различни нареждания, едно от които е да се обърне с гръб и да докосне земята. Нищо хубаво не би произлязло от това: били са 23 души, а тя – сама. Но “skidoo” е бил нейният изход, така че вероятно е успяла да избяга.
Колко сме се забавлявали със смъртта? На Хелоуин можехме да се загърнем с чаршаф, да се престорим на призраци или да напълним купа с изронено грозде, да завържем очите на нашите малки приятели, да насочим ръцете им към купата и да кажем с гробовен глас: „Очни ябълки“. „Иууу!“ беше очакваният отговор. След това идваха монотонните песни за смърт, погребение, изобилие от червеи и позеленели трупове. Всичко това ни забавляваше тогава. Но колко от тези немирни деца са живи днес? Не много. Отидоха си, а с тях изчезнаха следите от зърна-очни ябълки и позеленели загниващи тела. Няколко стари приятели все още упорстват, на ръба на живота, припичат се, пият чай, ядат бисквити, ръсят трохи и разспипват мляко по не особено чистите си блузи, или разстройват съседите си, като се опитват – бавно, тромаво, хлъзгайки се опасно по леда – да изринат снега от пътеките си. Чуват – нека направя това за вас. О, не, ще се справя, благодаря ви. В края на живота си бръмбарите дръзко продължават да търсят познатите си цветни стъбла. „Къде съм и какво правя тук?“, може би се чуди бръмбарът. „Колко дълго още могат да продължат?“, се питат съседите. Със сигурност няма да е дълго.
О, не допускайте и за миг, че не знаем какво си мислят. И ние някога сме мислили същото. Продължаваме да го мислим.
Ти си далеч от това, скъпи Стиви. Много по-млад си, макар и да не го разбираш сега. Ако живееш още 30 години – нещо, което искрено ти пожелавам, а и повече, разбира се, в зависимост от състоянието ти дотогава, – ако живееш още три десетилетия и все още се радваш на живота, или на повечето неща в него – ако всеки друг след 30 години се наслаждава на живота или наистина живее, да не забравяме непознатата огромна вълна, която вече се носи към нас – очаквам, че ще видиш себе си такъв, какъвто си днес, в случай че успееш да преминеш без щети през наводнения, пожари, глад, епидемии, размирици, инвазии или каквото и да е друго – и ще кажеш: „Колко млад съм бил тогава!“.
Но това е дълго отклонение. Попита ме как съм – друга форма на учтивост в общуването. Никой не иска честен отговор на този въпрос.
Интересуваш се как се справям след смъртта на Тиг. Дали съм самотна? Дали страдам? Дали къщата ми не е твърде пуста? Дали преминавам през всички познати аспекти на скръбта? Дали съм потънала в тъмен тунел, облечена в скръбно черно, с ръкавици и воал, и съм излязла от другия му край, жизнерадостна, облечена в ярки цветове, готова да посрещна всички изпитания?
Не. Защото няма тунел. Няма друг край. Времето вече не е линейно, не е осеяно с житейски събития и спомени, подредени в хронологичен ред като нанизани на връв мъниста. Това е най-странното усещане, преживяване, пренагласяне. Не съм сигурна, че мога да го обясня.
Ако ти кажа: „Тиг всъщност не си е отишъл“, ще изпратя фалшив сигнал за тревога. Веднага ще решиш, че ми се привиждат призраци или съм в състояние на самозаблуда, или се появяват признаци на деменция, но нищо от това не е вярно. Ще усетиш по-късно може би това изкривяване или нагъване на времето. В няколко ниши на това нагънато време Тиг все още е жив, толкова жив, колкото винаги е бил.
Нямам намерение да споделям това, което изпитвам. Не искам да звъниш загрижен на по-младите ми приятели и роднини със заръка да направят нещо. Винаги си бил човек, който се бърка в чуждите работи, макар и добронамерено. Не те обвинявам за това – имаш добро сърце, изпълнен си единствено с добри намерения, но не желая да бъда задушавана, да чувам замаскирани разучаващи въпроси, не желая посещения от специалисти или срещи с племенници, увещаващи ме да се насоча към място, което предлага асистирана грижа. И не, не искам да ходя на круиз.
Между другото се виждам с други овдовели хора. Някои от тях са вдовци: още не сме намерили полово неутрална дума за тези, които са загубили своите партньори в живота. Може би съкращението ТКСЗСПЖ ще се появи скоро, но все още не разполагаме с него. Някои са жени, сбогували се със своите партньорки, или мъже – със своите приятели мъже, но повечето от тях са жени, загубили мъжете до себе си. Тези мъже, по-крехки са, отколкото сме си мислeли: това е толкова ясно.
За какво си говорим? За странната природа на нагънатото време, феномен, който току-що ти описах: това, което усещаме всички ние. За капризите и предпочитанията на любимите ни хора. Какво биха казали – или всъщност още казват – при всеки даден повод.
Сцените на смъртта. Обсебени сме от това: говорим за тях, връщаме се към тях, променяме ги, преработваме ги, за да ги направим по-поносими може би. Кой край е най-лошият? Дали е по-добре да присъстваш на бавно умиране, носещо болка, но и време за сбогуване, или да се сблъскаш с внезапна смърт – удар или сърдечна недостатъчност, по-лесна за него, по-трудна за теб? Напуснах стаята за пет минути, а когато се върнах, той беше издъхнал. Знаехме, че този миг наближава. В продължение на десет години? Трябва да е било ужасно.
Разчистването. Отнема много време. Толкова неща се натрупват, година след година. Избухва малка експлозия и всички неща, които сте събирали заедно – писма, книги, паспорти, снимки, любими предмети, съхранявани в чекмеджета, кутии, на етажерки – се разпръсват, след излитането на ракетата или прилива на енергия, или безшумното поемане на дъх, и вдовиците чистят, сортират, даряват, завещават, захвърлят. Парчета от душата, разпилени навсякъде. Вдовиците се заемат усърдно с тази задача, а тя ги докарва до лудост в еднаква степен. Обаждаме се една на друга, с треперещи ръце, и казваме: „Какво трябва да направя с… попълнете празното поле?“. Предлагаме различни неща, но никое от тях не решава основния проблем.
Говорим и за нещата, за които се разкайваме; или за някои от тях. Само да знаех. Ако беше казал. Ако го бях попитала. Трябваше да бъда по-… попълнете празното поле. Ако ние…. Попълнете празното поле. Има твърде много празни полета.
Белязани сме с тежка съдба, ние, вдовиците. Знаем го. Около нас настава неловка тишина. Хората ходят на пръсти. Трябва ли да бъдем поканени на вечеря или ще хвърлим мрачна сянка: мрачните сенки не са приятни.
Било е по-лошо, на други места и в други времена. Погребвали са ни живи до мъртви крале, следвали сме мъжете си на погребалната клада. Ако не сме споделяли смъртта, е трябвало да се обличаме в черно, или в бяло на други места, до края на живота си. Имали сме „зло око“. Паяците с име „черната вдовица“, носещи смъртоносна отрова, са кръстени на нас. Хората се кръстели и плюели, когато ни видят, за да не се заразят от нас. Или, ако не сме грохнали – ако все още във вените ни тече свежа кръв, – сме весели вдовици, без каишка, търсещи кратки необуздани сексуални връзки. Един възрастен мъж действително ми намекна това на едно парти. (Все още ходим на партита. Лакираме ноктите на краката си в червено – все пак не ходим с открити обувки и никой не може да види, че сме с ярък лак. Абсурдно е, но все пак го правим. Малко удоволствие в нашата безпътица.) Наскоро се запознах с един мъж. След кратко представяне той ме погледна дяволито и каза: „Е, ходиш ли по срещи?“. Звучеше като шега, макар и вероятно да не беше. Смята се, че вдовиците са богати, а и достъпни.
Отговорих със строга нотка в гласа: „Аз съм вдовица. Тиг почина наскоро“.
„Е, сега ловуваш?“
Мисля, че упражняваше ритуала на гериатричния флирт. Хората на нашата възраст си позволяват да флиртуват така, без това да изглежда смущаващо, тъй като и двете страни знаят, че от флирта няма да излезе нищо. Или по-точно нищо не може да излезе от него. Ето къде живеем – във Флиртаджийското село. Ако имах старомоден почитател, бих го жилнала с думите, като в гротескова комедия от времето на Реставрацията: „О, колко си немирен“.
Не бих му казала: „Не ставай глупав. Тиг все още е тук“. Веднага щяха да тръгнат клюки по мой адрес: „Изперкала е“. „Е, винаги е била малко странна“. И други подобни.
Така че запазваме за себе си подобни отговори, ние, вдовиците.
Не е нужно да казвам, скъпи Стиви, че няма да ти изпратя това писмо. Ти си на другия бряг. Там, където си, любимите ти хора са осезаеми, реални. Ние, вдовиците, сме от тази страна. Между нас тече река, която не може да бъде прекосена. Но мога да ти махна с ръка и да ти пожелая всичко добро. Това и ще направя. И така:
Скъпи Стиви,
Благодаря ти за писмото. Надявам се, че си все така здрав. Мило е от твоя страна да питаш как я карам. Радвам се да го кажа, доста добре. Зимата се проточи, всички се поизмъчихме, но сега е пролет и съм заета с работа в градината. Вече има кокичета, разпукаха се и първите нарциси. Смятам да посадя ориенталски лилии до оградата в предния двор. Имах лилии преди години, но бръмбарите ги нападнаха, преди да забележа. Този път ще се подготвя за тях: парен каша духа.
Децата са добре. Внуците кипят от енергия. Мисля да си взема коте. Няма други интересни новини. Предупреди ме кога да те очаквам следващия път и ще обядваме заедно.
Пази се.
С любов
Нел
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 25 февруари 2023
