Фрагменти около една книга на Марин Георгиев
Георги Мишев
На мода сега са книгите с фрагменти. Във всевъзможни вариации: размисли, каламбури, вчесани и невчесани мисли, саморасляци, та до ситни, дребни, като камилчета… Не мога да си представя фрагменти от Стефан Цвайг, да речем, от Томас Ман или Хемингуей (той има само страничка със съвети към младите автори). Жанрът изглежда е свързан с Времето: в неспокойни времена повествованията се късат на парчета, мотивацията е фрагментарна, по малката част съдим за голямото, от което е откъсната.
Този отзив е за книгата с фрагменти на Марин Георгиев със заглавие „Камъчета под езика”. Можело е да бъде и „Камъчета в обувката”, нещо, което притеснява и спъва свободата. Под езика все пак е по-добре – като се пребориш, можеш поне да викаш, да огласяваш несвободата си.
Книгата е с фрагменти, но всъщност всичко се слива в един живот, в автопортрет от четиристотин страници, в дневник-денонощник, започнат едва ли не от детството на Марин. Записал е съседка да казва на майка му: „Това дете все чете, какво ще стане от него?”. „Зная ли?” – бил отговорът.
– – –
Дневникът започва през студентските години и е грамада от четири хиляди страници, както се казва в книгата. Постоянството издава селянина, за когото няма почивен ден, има ритъм на живота, неосъзнат дълг, но и любопитство към всеки следващ ден. Не твърдя, че това се дължи на село Биволаре – Пруст е оставил двайсет хиляди страници, написани в града, – но селският корен на Марин е определил съдбата му на човек и автор. За посредствените пера, които изкарват „гечинмек” (прехрана, от речника на Захарий Стоянов), името на плевенското село винаги е предизвиквало иронични усмивки: Маринчо от биволарското село, какво да чакаш от рога и кал, която лете става прах на преспи? А цяла крайдунавска България е (по-точно беше!) от такива села. В Пордим, недалече от Биволаре, се роди Иван Радоев. Ъглен, край Вита, даде Илия Волен и Трифон Кунев. В Долни Дъбник пишеше Илия Бешков своите фрагменти. („Добре че е художник, казваше за него Емилиян Станев, иначе щеше да ни бастиса като писател”). Дунавска България роди поета от павликенско Иван Кръстев, изящния Разцветников от Драганово, Каралийчев от Стражица… Никой не знае къде семето на дарбата ще падне в угарта, довеяно от вятъра или пуснато от птиците, ако го има, все някъде ще поникне. Селото на кротките спътници на българина е мястото, „което напуснах и вече никога няма да се върна“, казва Марин Георгиев в книгата.
– – –
От написаното върху хартия май дневниците умират последни. Като надеждата. А в студентската квартира от носталгията по напуснатото родно място се ражда дневник. В аудиторията, по купоните, из търновските капанчета и на бригадите по прибирането на колективната (в превод: колхозна) реколта възниква споделяне на прочетено, преживяно, гърч в душата – това ще стане стих, фрагмент, пасаж от прозаичен текст, ръкопис на бъдеща книга. От това време е първата книга на Марин, „Село”, сборник с разкази, от които ще се помни „Събуди ме, дядо”. За пръв път в новата ни литература се явява Селянина, съсипан от болшевишкото торнадо, отнело земята под краката му, подредения двор, самочувствието му на стопанин, сигурността на дните, които живее и тези, на които се надява занапред. Внукът се събужда от краткото писмо на стареца: „Нямам стотинка за лекарството, момчето ми!”. Нека не го наричаме гражданско мислене – на младини страстите преследват егоистичната първа програма, но за студента в Търново това се превръща във вярната посока, която ще крепи духа му. Душата може да криволичи, да върши понякога непристойни постъпки, да греши и да се разкайва, но духът – тази космическа енергия, следва своя път.
От гена на дядо Марин във внука остава СТОПАНИН, думата, превръщала през столетията племената в общност, в задруга в интерес на общежитието. СТОПАНИН – думата, която вбесяваше комунистите, защото бяха некадърни да са стопани, да имат подредени – и бит, и ум, и добри помисли към ближния. За тях стопанин си остана КУЛАК, стиснат юмрук, готов да се стовари върху „мордата” на човека, който уж звучи гордо…
– – –
Ще кажа нещо, което ще увеличи електората на моите недоброжелатели: по-различна щеше да е съдбата на Марин Г., ако не бе учил в провинциалния университет. С някои изключения, нямам добро мнение за питомците с диплома от престолнината. Комплексирани, нахъсени, без чувство за хумор. (Да сте срещали фейлетонист от този регион?) Да не говорим, че мнозина са така наречените „нови националисти”, които обичат България, но след Съветския съюз, днес Путинска Русия. Селският имунитет опазва Марин от национализма и ксенофобията, от квазиисторическите дажби за лапнишарани, че сме донори на света по всички направления. Провинциалните комплекси за малоценност се градят не от ровене по библиотеки и архиви, а най-вече около кръчмарските маси и прихлупените казанджийници.
Френският афоризъм отпреди два века гласи, че талантите се раждат в провинцията, а умират в Париж. С преместването на автора в столицата, като невидима опашка го следват и провинциалните комплекси, навици, намерения. Мизансценът е по-привлекателен, събеседниците – по-обиграни, информирани, въображенията – по-комбинативни. За младия автор настъпва второто събуждане, след дядовото. Две-три компании бързо го приемат, равнищата са изравнени. Най-напред по издръжливост в грамажа, биволарчето е як кокал, не трепва рамото от удара, завършващ с: „Хубав човек си, брато!“ и сексуална закана по адрес на незнайната майка стара…
Когато живееш в центъра на големия град, прибирането вкъщи по късните часове става ежедневие. Привлекателни точки примигват отвсякъде – как да ги отминеш? „Шапките”, „Млекото”, „Прага”, „Будапеща”, „Дълбок зимник”, как да не се проточи дългото завръщане на Одисей при Пенелопа? В замяна на проточването пък се накъсяват дните на участниците в кръчмарските сбирки. Писал съм и на друго място, звучи като мърморене на свекър, но и днес жаля за рано отишли си даровити момчета, с усет за словото, за подредбата на думите в изречения, пасажи и страници, дарба, която не се купува в мол… Отишли си без време от кръчмарския полъх на вей-хайвей…
– – –
Марин е от редките участници в софри и говорилни, който усети как изтича времето в бездействие, ако не предприемеш нещо да задържиш хода му. Предприемач бе дума, негативна при реалсоциализма, властта се страхуваше от всеки, който решаваше нещо „да предприеме”, без разрешение, без бележка дори на кварталния. Новата дума е „мениджър”, казваха приятелите му – Иван Цанев, Игов, бъдещият професор, – те наричаха Марин „Манол Джупуна”, по героя на Емилиян Станев от романа за измисления Иван Кондарев. Джупуна, стъпил яко на земята, разчиташе на промяната чрез усъвършенствания. Мениджърът всъщност е новият революционер, а не кондаревци, заканваше се Марин да го каже в прав текст на самия класик, ако му се отдаде случай. Не му се отдаде – остана да споделя заканите си, намеренията, мечтите и бляновете във вид на камъчета под езика. Да ги напише „както по нашенски не е прието да се пише” – това са първите редове на книгата.
И още: „Една своеобразна видрица от втората половина на ХХ век, та до днес: животът неукрасен, неразгадаем, видян в упор, изговаряне на мълчаното: камъчета, които всеки държи под езика, сега извадени на показ”.
Животът като видрица.
– – –
Камъчета разнородни, разноцветни – фрагменти, позиции, мнения, оценки, становища. И твърденията на автора, че зад думите му стои отговорност и нищо друго. Животът му и изписаното от перото му е като отворена книга – така бе нарекъл своя творба преди години. Заради изследването за Вапцаров понесе невероятния пропаганден вой на тролове, медии и власт. В книгата ще срещнем хладнокръвния му отговор: „Да се сърдят на болшевизма и на партията, които убиха Вапцаров. Аз всъщност го възкресих”.
– – –
Фрагментарният литературен жанр подхранва суетата на рецензента. Ще добавя още няколко реда, пък нека редакторът да му мисли.
В уводната бележка Марин Георгиев оприличава жанра на камъчетата като книгата на поп Минчо Кънчев (1846-1904), писана в два тома преди 1978 г. („Български писател, 1983 г.).
Огромният ръкопис на тракийския свещеник, учител, комитетски деец, накрая изгнаник в Диарбекир, видя бял свят сто години след написването. Не е случайно, че излезе в началото на т.нар. „възродителен процес” – оказа се попътен на властта, която извършваше „перестройка” на пропадащия реалсоциализъм с подобни квазивъзрожденски рецепти.
Спирам се само на езикова подробност, нещо като излишна бележка под линия. „Видрица” е сбъркана дума, трябва да е ВЕДРИЦА, от ведро, а не от видра, водно животно, нещо като водна котка, ценена заради кожата си. Защо вЕдрица? Навремето скитниците катунари спираха край селата и жените им тръгваха от двор на двор да просят храна за катуна. Носеха пред себе си широки дървени подноси, крепени на синджир през врата, наречени ведрици, защото бяха правени от бъчварите, които правеха ведрата за гераните – дървено дъно и дъги, стегнати от обръчи. Само че циганската ведрица е с широко дъно, за да служи като табла или поднос и върху нея може спокойно да се сложи паница чорба, манджа, оканица вино, за да се отнесе спокойно до катуна. Досадно е, съзнавам, но нали „учеше ме, куче, да бъда точен”, както е казал поетът.
– – –
Случайно ли Марин Георгиев вижда приликата на книгата с „Ведрицата” на поп Минчо? В своето метафорично мислене той вижда света като ведрицата на катунарките, побрала многотията на битието, до такава нагъчканост, че дъното не издържа и ведрицата се превръща във ведро без дъно. Не е ли светът на българския селянин ведрото, от което пропадна безвъзвратно, пита авторът от Биволаре, а ние не знаем какво да му кажем в прав текст.
Марин Георгиев, „Камъчета под езика“, изд. „Литературен форум“, 2023
