Амелия Личева
„Анет, епос за една героиня“ е необичайна книга. Тя е експериментална като направа, защото заиграва с жанра на епоса, припомняйки една традиция, която със сигурност читателите отнасят към миналото, при това най-вече далечното минало на Античността и Средновековието. В същото време нито е голяма по обем, нито връща особено към митологията, нито се концентрира около някой известен мъжки персонаж. Тъкмо напротив – книгата е 158 страници, героинята е жена, при това напълно обикновена, поне откъм произход, а действието е съсредоточено в ХХ век. Е, става дума за войни, включително Втората световна, но тя е някак периферна, не четем много за бойните действия, за жертвите, а по-скоро – за контекста, в който тя се полага. Наблюдаваме и странна смесица между желанието героинята да се покаже като изключителна (тя е участничка в Съпротивата, спасява две еврейски деца, бори се за независимостта на Алжир) и непрекъснатото настояване, че тя е свръхобикновена, никой, анонимна, една от многото, такава, за която на практика не се пише, да не говорим за епос. И това не е случайно. Авторката Анне Вебер пише днес, в епохата след Фуко и Лиотар, когато е нормално да се реконструира не голямата история, а да се залага на малките истории, концентрирани около маргинални теми и хора. Да добавим и още нещо антиепическо – зад героинята прозира реален прототип – Анет (известна още като Ан) Боманоар, френска неврофизиоложка, която някога е била член на Съпротивата. И не на последно място, имаме много четивен епос, което също взривява традицията.
Разбира се, с повече фантазия в този съвременен епос могат все пак да бъдат уловени разпознаваеми митологични прототипи, но винаги белязани от преобръщането. Може би най-ясен е този на Антигона, доколкото и при Вебер героинята се изправя пред избора дълга или семейството, каузата или морала. Изборите на новата Антигона са служенето на другите, на обществото, на родината и пренебрегването на собствените деца и личното щастие, в противовес на античната героиня, която отстоява семейното право. Вторият по-ясен прототип е този на Одисей, доколкото темата за изгнаничеството, за връзката с чуждото и чужденците са ключови и в този съвременен епос. С тази разлика, че героинята се чувства изгнаничка и в родината си и в този смисъл е проблематизирана и самата тема за завръщането. Ако – както казва Емануел Левинас – Одисей е модел на завръщащия се, Анет на практика е лишена и от това, защото нейното свое е също белязано от чуждото. В същото време обаче това не я прави неудачница, тъкмо напротив, тя в крайна сметка е успяла жена с хуманна професия, която винаги служи на другите.
И все пак, ако трябва да отговорим защо Анне Вебер решава да заиграе с традицията на епичното, отговорът вероятно би бил, защото целта ѝ е да изследва етиката на героизма на тези, за които традицията предпочита да мълчи. Като при това влезе в мотивацията на този героизъм и акцентира върху случайностите и обстоятелствата, върху Съдбата и самото време и несъзнателността на много избори. За всичко това допринася и тонът на изложението, който не е висок, при това смесва сериозно и комично, философско и всекидневно, а идеята за поетичност е плод най-вече на графичното разполагане на изреченията, което да наподобява стихове.
Разбира се, Анне Вебер не е единствената, която се опитва да пренапише епическата традиция, отнасяйки я към жена героиня. Критиката обикновено припомня носителката на „Пулицър“ Гуендолин Брукс с нейната „Ани Алън“ (1950), която използва епичната форма, за да разкаже за героичното оцеляване на чернокожа жена в условията на расова дискриминация и бедност. Но Вебер не е патетична. Нейното изложение, както се спомена, е проблематизиращо, доста двусмислено, иронично, защото целта му е да улови случайното, баналното, рутината, да оголи фанатизма, без с това да подценява историята на една жена и нейната борба такава, каквато тя я разбира. Защото героинята ѝ се опитва да осмисли живота си, да бъде на висота, да постъпва морално в един свят на големи социални и политически катаклизми, в който посоките бързо се сменят и идеята за правота е силно разколебана. Целта обаче, и тук традицията на епичното помага, е героинята да определи собствената си роля в този сложен свят. Иначе казано, представя се историята на изковаването на личното съпротивляване, което е бавно и тръгва от съпротивата срещу собствения страх във всички негови измерения.
За българския читател от средното и по-възрастното поколение, който е чел книги за партизани и младогвардейци, историята на Анет с нейната страст по комунизма би могла да изглежда и доста отегчителна, ако не бяха дистанцията и иронията в разказването. На моменти повествованието спира и се намесва гласът на разказвача, който ни съобщава, че вероятно и героинята би се разочаровала и би станала по-малко пламенна и фанатична, ако знаеше… И следват отрезвяващи, за да не кажем компрометиращи факти, за кумирите на героинята, които индиректно дават оценка и за участниците в събитията, включително около патриархалните предразсъдъци, а и около алжирските събития. И така някак индиректно се чертае и дългият път на разочарованието, което няма как да подмине и героинята.
И не на последно място, ценни и важни са маркерите, които свързват разказа с днешното. Когато героинята се оглежда и се опитва да се приобщи към партията, разказвачката ни съобщава, че РС не е нито персонален компютър, нито политическа коректност. Такива маркери има много в цялото повествование и те някак индиректно вкарват съвременната оценка и правят експеримента на Анне Вебер още по-актуален.
Анне Вебер, „Анет, епос за една героиня“, прев. от немски Жанина Драгостинова, изд. Black Flamingo Publishing, С., 2023
