Лиса О’Кели
Писателката споделя, че нейни книги са забранявани във Вирджиния, говори за общуването с мъртви писатели и новия си сборник с разкази – първа прозаична книга след смъртта на съпруга ѝ
Маргарет Атууд е автор на повече от 50 книги – проза, поезия и есета. Сред книгите ѝ са: „Котешко око“, „Булката крадец“, „Наричаха я Грейс“, „Слепият убиец“. Романът „Заветите“ – продължение на класическата ѝ творба от 1985 г. „Разказът на прислужницата“ – печели наградата „Букър“ за 2019 г. Old Babes in the Wood е първият ѝ сборник с разкази, който излиза след тази година и след смъртта на съпруга ѝ Греъм Гибсън. В него с присъщото си остроумие и мъдрост писателката разглежда разнообразни теми като пандемията, кенсъл културата, женското приятелство, магьосничеството – и котките. В сърцевината на сборника е поредицата от разкази за двойката с дългогодишен брачен опит, Нел и Тиг, както и за живота на Нел след загубата на съпруга ѝ.
Изглежда, това е твърде личен сборник. В него присъства разказ, в който главната героиня Нел трябва да приеме живота след смъртта на любимия си съпруг. Каква част от вашите преживявания са отразени в разказите за любов и загуба?
Историите в сборника са достоверно отражение на живота, който споделяхме с Греъм, както и на периода след неговата смърт. Разбира се, тези моментни снимки представят само отделни аспекти от този живот.
Дълбоката близост между двамата съпрузи продължава дори след смъртта. Разделяме ли се с любимите ни хора, когато напуснат този свят?
Не, всъщност те не си тръгват, остават в съзнанието на тези, които ги помнят. Не са около нас физически, но никога не напускат мислите ни.
Марта Гелхорн изненадващо се появява в разказа, който ни връща към битката за Монте Касино по време на Втората световна война. Дали тази жена е икона за вас?
Като правило не се прекланям пред никого, но определено се възхищавам на Марта Гелхорн . Тя е силна, издръжлива жена. Не заради това е в книгата обаче. Прототипът на персонажа, с когото флиртува и на когото изпраща писма в разказа, е бащата на съпруга ми – генерал в канадската армия. Наследих неговата библиотека и открих писмо от Гелхорн наред с неин репортаж от битката, който възпроизведох дума по дума. Получих разрешение за това от изпълнителя на завещанието ѝ.
Намеквате, че вероятно са били любовници…
Не знаем това със сигурност, но Гелхорн определено не е страдала от скрупули – редица мъже са били обект на нейния интерес, което очевидно е било нормално по онова време.
Джордж Оруел също се появява в книгата – в разказа, в който го интервюирате чрез медиум. Мислите ли, че щяхте да се сприятелите, ако бяхте го срещнали в реалността?
Вероятно. Бих искала да бъде така – мисля, че щяхме да намерим допирни точки по много въпроси. Той оказа огромно влияние върху формирането ми като личност.
С кои други автори бихте искали да разговаряте чрез медиум?
О, не са малко. В началото на 60-те години вниманието ми бе приковано от Симон дьо Бовоар, но не зная дали бихме се разбрали добре. Четях Бовоар в банята, скришом от хората около мен. Както и Бети Фридан. И двете пишат за живота на поколения, предшестващи моето, но текстовете им са твърде интересни за мен. Би било забавно да разговарям със Симон дьо Бовоар, стига да я заваря в добро настроение – предполагам, че може да бъде твърде свадлива и раздразнителна.
Как ще коментирате факта, че наскоро в Медисън Каунти, Вирджиния, романът „Разказът на прислужницата“ бе забранен за предлагане в училищните библиотеки?
Не съм единствената, чиито книги не са желани в тези библиотеки. Това се случва и с романи на Тони Морисън и Стивън Кинг. Вероятно смятат, че в книгите ни има твърде много секс. Чудя се кога ще забранят и Библията по същата причина. За Бога, в кой век живеем? Всъщност това е демонстрация на власт. Губернаторът Глен Янгкин казва: „Ние контролираме тези неща и можем да вгорчим живота на ученици и библиотекари“. А подтекстът е: всъщност не искаме децата ни да бъдат добре образовани и успешни. Един от най-важните фактори за доброто представяне на учениците е наличието на богата училищна библиотека и библиотекар.
На 83, продължавате да публикувате нова книга всяка година. Някога смятате ли да забавите темпото?
Какво означава тази дума „някога“? Да, часовникът тиктака. Може би сте забелязали. Но човек върви напред до края. До момента, в който няма какво повече да каже или направи. Да лежа на плажа, никога не е била моята идея за добре прекарано време. Писателите не спират да работят, те са като заека-талисман от рекламата за батерии – продължават да пишат, докато не се строполят. Дори да напиша телефонен указател, някои издатели ще го публикуват, защото си мислят: ще продадем тази книга. Това е моят кошмар. Разчитам на няколко мои читатели, които не са част от издателския свят – хора, на които се доверявам. Те имат задачата да кажат: струва ли този текст, или не? Казват ми истината, защото няма причина да не го направят.
Кое е най-голямото предимство на осмото десетилетие?
Няма какво толкова да губиш, нали? Така че си свободен. И това не е само мое усещане. Забелязвам проявлението на синдрома на Батската невяста в поведението на жените около мен, които са на моята възраст. Те си мислят: „Още не съм свършена. Натрупала съм голям житейски опит и ето какво трябва да ви кажа“.
Кои книги са на нощното ви шкафче?
Red Memory на Таня Браниган – превъзходна, поучителна книга. Авторката се връща към Културната революция на Мао, към мъката и страданията, които тя причинява. The Fall of Robespierre от Колин Джоунс – подробен разказ за последния ден от живот на Робеспиер. Интересът ми към Френската революция като модел на всички революции никога не е отслабвал.
Превод от английски: РУЖА МУКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 11 март 2023
