Разговор с Тодорка Минева
Дора, как успявате да удържате профила на СОНМ в ситуация, в която и високата литература, и хуманитаристиката са свили много тиражите си?
С увереност, че символният капитал има значение и че като малко издателство, което стои на полюса на ограниченото производство и няма шансове за големи тиражи и реализация на масова продукция, следва да се придържаме към това, което умеем да правим най-добре. Работим със и за своя постоянна публика. Струва ми се, че да имаш верни читатели и редовно да установяваш как в нечии авторски текстове и публични изказвания се прокрадват идеи и цитати от писатели и мислители, които ти си въвел на българския книжен пазар, е насърчително за всеки издател и преводач.
Няма да се уморите да запълвате важни пропуски в книгоиздаването ни. Има ли заглавия, които още не са в плановете ви, но приемате, че липсата им е непростима?
Има такива заглавия, и те, за жалост, не са малко. Трудната ситуация с финансирането на книги от областта на хуманитаристиката и бавната реализация на тиражите е пречка за мащабни проекти както за запълването на пропуските отпреди 1989 година, така и за публикуването на актуални издания, които обговарят света, в който живеем, и мястото на човека в него. Все още липсват преводи на ключови трудове на персонализма на Еманюел Муние, на екзистенциализма на Габриел Марсел, на херменевтиката на Вилхелм Дилтай, на диалектическата теология на Паул Тилих, на феноменологията на Густав Шпет… Българският читател слабо познава централно- и източноевропейската мисловна сцена, а там има ярки автори, които заслужават да бъдат четени. Достатъчно е да споменем имената на Ян Паточка, Дьорд Лукач, Лешек Колаковски…
С художествената литература като че ли е по-лесно, тъй като и публиката е по-многобройна. Понякога ни изненадва интересът към издания, които са по-скоро експеримент от наша страна – както в случая с поредицата ни „Прозата на европейския декаданс”, в която представихме малко познати писатели модернисти като Антун Густав Матош, Михай Бабич, Луи Куперюс, Марсел Швоб, Жорж Роденбах, но се наложи да направим няколко допечатки.
Правите много, за да популяризирате авторите си. Какъв е профилът на читателите на вашата продукция?
Работим преди всичко за образования читател, който има базисни познания в областта на хуманитаристиката и е изкушен от високохудожествената литература. Разбира се, полагаме усилия да стигнем до повече хора, но не за сметка на коренна промяна на собствения ни издателски профил. От няколко години членувам в една от популярните читателски фейсбук групи у нас – „Споделяй какво четеш”. Виждам, че някои от администраторите и членовете на групата публикуват информация и участват в обсъждането на наши заглавия. Възприемам тези публикации като полезна обратна връзка за рецепцията на едно издание. И важен коректив за издателската ни работа.
Едно от много важните ваши заглавия напоследък е „Социология на литературата“ на Жизел Сапиро. Вие сте една от добрите ѝ познавачки у нас. Разкажете за първата си среща с текстовете ѝ.
В началото на 2016 г. участвах в една дискусия в Международния колеж за литературни преводачи в град Арл, Южна Франция. Обсъждахме инстанциите на утвърждаване за един преводач, които отчасти съвпадат с инстанциите на утвърждаване за един писател. След дискусията един франко-колумбийски социолог, преводач на Бурдийо, вметна, че отговор на въпросите, които току-що бяхме разисквали, осланяйки се на личен опит, се съдържат в неотдавна излязлата „Социология на литературата” на Жизел Сапиро, ученичка и последователка на Бурдийо. Книгата, публикувана през 2014 г. в известната поредица “Repères” [Ориентири] на френското издателство „Ла Декуверт”, открих в библиотеката на Колежа. Научих много от нея както за собственото си място в литературното поле, така и за логиката на процеси, които протичат буквално пред очите на всички ни. В същата библиотека намерих и първата публикация на Сапиро, написана въз основа на доктората, който тя защитава под научното ръководство на Бурдийо: „Войната на писателите. 1940 – 1953” – приносен труд, в който, изследвайки автентични документи и свидетелства, Сапиро достига до тезата, че политическите нагласи на колаборационисти и антиколаборационисти във Франция сред литераторите далеч не са функция на личната биография на един или друг творец, а са в пряка зависимост от мястото, заемано от писателите в литературното поле, тоест политическото противопоставяне става понятно чрез осветляването на литературните спорове, съперничествата между поколенията, различията между моралисти и поддръжници на теорията на изкуството заради самото изкуство, налични още преди началото на войната.
Жизел Сапиро сподели, че сте единствената преводачка, която ѝ е хванала няколко неточности в текста и подчерта, че ви е много благодарна. Общувахте ли с нея по време на превода? Как се работи с една от звездите в съвременната хуманитаристика?
Българският е петият език, на който е преведена монографията на Сапиро – след испанския, португалския, японския и турския превод и преди английския, който в момента се осъществява. Със самото посвещение на авторката: „На моите студенти”, и с твърдението, че „Социология на литературата” предлага изследователска програма, писти за изследване, въведение в една наука, възникнала през втората половина на ХХ век, която все още страда от липса на институционализация, Сапиро предпоставя коректността на превода, включително чрез проверка на изворите. Съвсем съзнателно проверявах изписването на всяко заглавие и цитиран автор поне на няколко места в мрежата, а нерядко ми се налагаше да преглеждам самите издания и да проследявам цели телевизионни и радио дискусии за някой литературен факт, на който изследователката се осланя. Така открих и дребните неточности – разбира се, веднага писах на Жизел и тя, като добросъвестен автор, прие моите предложения за корекции. Може би има зрънце истина в шеговития коментар на белгийския романист и есеист Жак де Декер по друг повод, че преди да публикува своята творба на роден език, писателят, който не иска да има грешки в текста, непременно трябва да я изпрати за прочит на някой чуждестранен преводач.
По време на съвместната ни работа Жизел Сапиро отвръщаше изчерпателно, с готовност, почти веднага на всички мои въпроси. Работила съм и с други известни имена – има пряка зависимост между величината на автора и „звездоманията”. Съвестният автор рядко е високомерен и зает със славата си.
Защо е важно да четем Жизел Сапиро и в България? Какви послания, кореспондиращи с нашия контекст, можем да извлечем от преведения от вас текст?
Важно е да четем Сапиро може би преди всичко за да се простим с илюзията за уникалността на българското литературно поле и обяснението на собствените ни литературни и паралитературни нрави единствено с особеностите на народопсихологията ни. И за да погледнем на литературния факт и като на социален, тоест да разглеждаме самата литература като социален феномен с участието на всичките онези институции и индивиди, които произвеждат, потребяват и оценяват творбите, без да забравяме, че в литературните текстове се вписват представите на една епоха и социалните предизвикателства.
Четенето с разбиране конкретно на „Социология на литературата” предлага преки обяснения на немалко писателски борби, спорове и вражди у нас; на непрестанните поплаци за недостатъчното внимание на критиката към творчеството на писателското и преводаческото съсловие; на припознаването на преводната литература като пряка заплаха за българската литература, а на преводите на български автори на чужди езици като резултат от тайни завери и неправомерно движение на парични потоци; на медийното представяне на творбата единствено въз основа на личността на автора и принадлежността му към определен тип писане, школа или кръг… Списъкът е дълъг и всеки читател на „Социология на литературата” би могъл да го допълни сам, в съответствие със собствения си опит и кръга от проблеми, които го интересуват.
Как съчетавате ролите на преводач и на издател?
Втората роля помага на първата. Хрумна ми да се заема с издателска дейност, когато ми стана ясно, че оставеното на произвола на пазара книгоиздаване в зората на демокрацията малко се интересува от превода на хуманитаристика и високохудожествена литература. И книгите, които бих искала да преведа на български, няма как да стигнат до читателя при съществуващата конюнктура, освен ако сама не поема риска за появата им на книжния пазар. В сходна позиция беше и съпругът ми Веселин Праматаров – тогава начинаещ илюстратор. Решението за създаването на издателството взехме заедно, а началният капитал дойде от ипотекираното ни жилище. Но да не се връщаме към тежки спомени. Каквито и предизвикателства да има в издателската дейност, тя позволява на издателя да провежда политика, която съответства на литературния му вкус, а когато той е и преводач – да превежда онова, което му се струва смислено.
Самата вие какво предпочитате да превеждате – хуманитаристика или проза? Сред преведените от вас заглавия и имена, имате ли личните си пристрастия?
Предпочитам хуманитаристиката, но с удоволствие превеждам и художествена литература, когато някоя книга ме изкуши или ми се стори особено важно да се появи на български език в определен момент. Почнах да превеждам сравнително рано, няколко години след като завърших философия с втора специалност френски език. Особено скъпи са ми автори като Левинас, Рикьор, Лиотар, Сартр, изповедната книга „Материалният живот” на Маргьорит Дюрас и най-вече „Приказки от стари времена” на Шарл Перо, чиято редакторка бе покойната Нина Иванова, моята учителка по превод и редактиране, на която дължа наистина много.
Какво да очакваме скоро с марката на СОНМ, а от вас и като преводач?
През тази година издателството работи по проект в рамките на Програмата на възстановяване и развитие на частни културни организации на Национален фонд „Култура”: „Културологични прочити на европейската история на идеите“. Той включва публикуването на три произведения: „Трактати“ на Андре Жид, които вече излязоха в мой превод в сътрудничество с Красимир Кавалджиев, „Камъните на мисълта. Записки“ на Хенинг Ритер в превод на Стоян Гяуров, в които известният немски журналист и дългогодишен завеждащ отдела за хуманитаристика на в. „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” споделя „несвоевременните” си размишления за класически и съвременни литературни и философски творби, и една монография на Владимир Янкелевич в превод на Калоян Праматаров за иронията като движение на съзнанието, което поставя всичко под въпрос, настойчиво обследва и руши устойчивите твърдения и дефиниции. Предстои също публикуването на обемния труд на унгарския философ Ласло Ф. Фьолдени „Меланхолията” в превод на Светла Кьосева, в който авторът разглежда представата за меланхолията през вековете, като използва примери от философията, литературата, изобразителното изкуство, музиката. В момента довършвам превода на есеистичната книга на швейцарския писател и теоретик на изкуството професор Етиен Барилие „Изгнание и музика”, посветена на творчеството на прочути композитори, застигнати от изгнаническата участ. За преводите, по които все още имам доста работа, предпочитам да не говоря предварително.
Разговора води: АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
