Няколко щриха върху „Изобретяване на самотата“ на Пол Остър
Йоан Василев
Белетристиката на съвременния американски писател Пол Остър става все по-популярна за българския читател, свидетелство за което е и скорошното второ издание на неговия мащабен роман „4 3 2 1“ (ИК „Колибри“, 2023). През април 2022 г. ИК „Колибри“ издаде още едно негово произведение в превод от Иглика Василева – „Изобретяване на самотата“, написанo през 1982 г. Жанрът на творбата е в областта на мемоаристиката, като бива разделена на две по-малки части: Портрет на един невидим човек и Книгата на паметта. Тематичният обсег на текста е широк; той взима под прицел семейните връзки, отношението между човека, вещите и обитаваните от него пространства, въпроса за начина, по който се справяме с травмите и прилепването на отломките след тях в идентичност, усещането за движение по повърхността на настоящето, необичайните съвпадения с фаталистичен привкус, както и спецификите на това да бъдем писатели или читатели с оглед на взаимодействията между въображението и действителността. От друга страна, тематичното богатство е предпоставено от формалната свобода на мемоара, който е лишен от конвенциите на сюжета и персонажната система. Затова и погледът ни може да проследи удобните грапавини на различни жанрови модели, сред които са писмото, енциклопедичният откъс, изрезките от вестникарски заглавия и статии, следственият разказ, стихотворението, а дори и фотографията.
В известен смисъл текстът изниква, той е без посока; макар и да бъде надписван като биографичен, не е удържан в коритото на последователния изчерпателен наратив – той е фрагментаризиран, но не и центробежен, тъй като нараторският глас търси различни подстъпи към споменатите теми. По този начин биографичният разказ не прелива в нескончаем битовизъм или отдалеченост от проблема; нараторът търси своите аргументи и способите за илюстриране на мисълта си, съмнява се, разсъждава и си спомня не само посредством динамизирането на тематично-съдържателния план и на жанрово-формалните възможности, но и на езиковото равнище: „Той иска да каже. Което ще рече „има предвид“… Има предвид да каже каквото иска. Иска да каже каквото има предвид. Казва каквото иска да има предвид. Има предвид каквото казва“ (с. 197-198).
Редно е да бъде отчетена и различната трудност, която читателят може да изпита при прехода от Портрет на един невидим човек към Книгата на паметта. Макар и Портретът да предшества Паметта, те са в отношение на взаимно допълване; мотивите на единия текст получават илюстрация или доказателствена подкрепа посредством другия. Портретът е изцяло концентриран в опита на нараторския глас да спаси от заличаване копнежа по бащата, който поради своята перманентна липса е „още жив, дори и в смъртта си. Или ако не жив, поне не и мъртъв“ (с. 20). Пол Остър изтъкава тази сладостно-болезнена нужда посредством равносметката за незадоволените заблуди и неосъществените срещи, чрез посочването на емоционалния ступор и липсата болка, извеждането на преден план на всички дребнави навици на починалия, проследяването на злокобното семейно минало и обективното обяснение защо неговият баща през цялото време е „някъде другаде, някъде между тук и там. Но никога в действителност тук. И никога в действителност там“ (с. 25). Тонът е лишен от хладния поглед на страничния наблюдател и от пасивната агресия на необикнатия син. На няколко места Остър отбелязва, че прави всичко възможно, за да отложи писането нататък – „пиша за нежеланието си да пиша“ (с. 50), тъй като разказваната от него история започва да го задушава и влиза в съпротива с възможностите на езика: „Непрекъснато наблюдавах как мислите ми се отдалечават от обекта пред мен“ (с. 44). Писателският акт не довежда до изцерение на болното място, но позволява пряк контакт на читателя не само с биографията на писателя, но и с неговото работно място, с функционирането му като такъв. Така мемоарът става непосредствено биографичен, а дори и свръхбиографичен, с което се появява още една негова жанрова конотация – текст за писането на текст, тоест биография на самото произведение.
Книгата на паметта е значително по-асоциативен текст. На пръв поглед наподобява черновата на множество разхвърляни бележки, спомени и алюзии; прави впечатление и раздробеността в тринадесет подкниги, посветени на паметта, няколко коментара върху случайността и възможни епиграфи. Отчетливо е обаче градирането на темите и сключването на композиционна рамка с момента на начеването на творческия акт – Бъдни вечер 1979 г. Усещането за удържана цялост бива допълнено и от повторно негласно предоставеното място за читателя да се чувства непосредствено в потока на нараторските мисли. Текстът е спонтанен, но в същото време има и аргументативна структура – определен спомен или мисъл биват анализирани и допълвани от препратки към Карло Колоди, пророк Йона, Паскал, Хьолдерлин, Шехерезада, св. Августин и много други. Интертекстуалната база на Книгата на паметта е богата; текстът е едновременно обект и средство за интерпретация и наподобява око, гледащо навън, но което има и способността да поглежда самото себе си отвътре и да се самонаблюдава като цялост отстрани.
„Изобретяване на самотата“ е произведение, което смело се изправя срещу травмата. Сетивността му е изострена от намеците и необратимите проявления на фатума, но въпреки това Пол Остър не се изкушава да етикира житейските си допири като добри или лоши, справедливи или нечестни. Текстът е отворен за дописване от страна на читателя; той предразполага към близост и към установяването на терапевтична взаимопомощ без да се опитва да изчерпи реципиента. Самотата на Остър е тази на пишещия човек, изпитващ болката от това да разбира, но да не може да промени нищо; самота, наподобяваща молбата за последна прегръдка с любим човек.
Пол Остър, „Изобретяване на самотата“, ИК „Колибри“, 2022
