Антония Апостолова
„Завръщането на Буда“ е четвъртият роман на Гайто Газданов, който излиза на български в портфолиото на издателство „Аквариус“. Макар и може би не толкова забележителна като „Пътища в нощта“ или „Призракът на Александър Волф“, книгата със сигурност ще зарадва сериозния му кръг от верни родни почитатели, тъй като тя най-малкото затвърждава характерния почерк на един от най-изявените и ярки представители на руската задгранична литература.
Определено буди респект амбицията на издателството последователно да запознава българските читатели с произведенията на автора от осетински произход – име от диаспората в Париж от първата половина на XX век, останало дълго време почти непознато дори и в самата Русия, въпреки сходствата му с Набоков и Бунин, изящния стил, човеколюбивото отношение към героите и вниманието към вътрешните им психологически състояния. Опирайки се на класическата руска традиция, Газданов търси и открива свой собствен литературен път, свой авангард, своя поетика.
За разлика от останалите романи, всички от които описват нелекия живот и премеждията на руската емиграция в странство, обръщат се с носталгия към травматичните събития и изгубеното минало в родината и носят силен автобиографичен привкус, „Завръщането на Буда“ е като че ли все пак най-малко автофикционалният текст на Газданов, издаден до момента у нас. Колкото и да е неизбежно в неговите разказвачи, всички от първо лице, да припознаваме призрака на една и съща авторова личност в различни нейни реинкарнации (било то на таксиметров шофьор или студент по история, както е тук) – ако трябва да използваме терминология, свързана с конкретния текст.
В него протагонистът страда именно от нещо като патологична емпатия, способност неочаквано да „попада“ в личностите на напълно непознати хора – или може би да допуска те да се въплътяват в него за кратко подобно на призраци или блуждаещи души. В това душевно състояние границите между действителното и въображаемото се размиват, в непропускливата уж обвивка на индивидуалността нахлува „невъобразимо огромната човешка общност“ и героят – макар и неохотно, изтощително – може във всеки момент да се окаже Everyman.
В същото време въпросът, който се натрапва на този фон, е възможно ли е изобщо човек да „стане друг“ и да му се случи друго. Тоест да престъпи границите на своята социална обусловеност, да се измъкне или да надскочи света си – свят, поставен сякаш в непреодолима зависимост от съответната материална осигуреност, образование и условия на живот – и да се сдобие с друга съдба. Наистина ли „нищо не е по-измамно от външната страна на нещата“, действително ли има случайност, или всички привидни произволни обстоятелства, събития и връзки в живота ни следват една неотклонима логика и стигат до неотменим изход?
Виждаме тази дилема и в разсъжденията/разговорите на главните герои, и драматизирана в детективската нишка на романа, по която той напомня далечно за „Призракът на Александър Волф“, макар тук да не става въпрос за мистерия, а за умишлено напълно предвидим случай на убийство. Убийство именно по материални подбуди, в което извършителят и жертвата са предопределени, а вечната динамика на стремежа зад него го прави неизбежно. Защото въпреки конкретния си извършител, престъплението (и наказанието) би могло да бъде приписано на редица други герои в книгата, споделящи малко или много същото социално положение (на нищета, лошо здраве, липса на образование, обществено пренебрежение) и „виновни“ в копнежа си да придобият това на жертвата (на материален уют, душевни наслади, сигурност, обществено зачитане).
Щастливите преображения вследствие на „удари“ на съдбата в този роман са само две, но и те като че ли, подобно на изключенията, доказват правилото, че най-грубо казано, определени неща могат да се случат само на определени хора, както и че да, по някаква неведома сила хората действително принадлежат на различни светове. Ето защо въпреки позитивния финал е трудно читателят да се освободи от мрачно наложилото се схващане: че средата е всичко, че „поради това, че живея в недостатъчно добри условия, Крал Лир и Дон Кихот ще загубят значение за мен“ и че пътят на морала, духовните преживявания, достойнството и дори оскъдната топлина на „илюзорните утехи“ е затворен за тези в „мизерното подобие на съществуване“. Диагноза, която буди колкото отвращение, толкова и човешко съчувствие.
Особеното за този роман е, че за разлика от всички останали, той е най-малко „руският“, най-малко ангажираният с биографията на руските си герои в родната царска Русия. Историите са изцяло пренесени в Париж и внушението за взаимовръзката между унищоженото от болшевиките и душевния, битов и морален разпад и разврат, до който са били принудени да изпаднат руските имигранти вследствие на изгнанието си, тук е като че ли най-дискретно изразено. Предишният им живот е само загатнат, макар и по същество да не се различава от този на образите, които можем да открием в „Пътища в нощта“ например.
Може би най-явната алюзия, която Газданов прави с напуснатата от него родина, се съдържа в историята в историята – един фантастичен по същността си сюжет, който протагонистът преживява в един от своите душевни пристъпи. Тази нишка е изключително кафкианска и отвежда героя в измислена страна, която подозрително напомня диктаторската съветска държава. Във въпросната Централна държава правосъдието е не по-различно: обвиненият е лишен от всякакви права и чуваемост, изобщо от самата презумпция за невинност. Правораздаването е уроборос – фактът, че си обвинен, вече е неизбежно доказателство за вина, а рациото, способно да работи с факти, да извежда, заключава, доказва и опровергава, е ненужен инструмент, безпомощен пред силата на аксиоматичната правота на властта в лицето на съдебния апарат. Той е чисто наказателен, праволинеен и примитивен и всеки опит на обвиняемия да си служи с логиката пред него само увеличава вината му („да разсъждаваш е наказуемо и се отхвърля по принцип“). Макар и индиректно, неминуемо се натрапва разликата с френското правораздаване, на което протагонистът става сам обект в хода на разследването и което методично и последователно следва причинно-следствените връзки до установяване на вината.
Макар и жанров в една своя част, както и много дискретно любовен (с буквално една златна, но съществена сюжетна нишка, преминаваща през цялата му тъкан), „Завръщането на Буда“ е много повече философски роман на идеите, сроден с предимно безсюжетната проза на Газданов, където образите и рефлексията имат много по-голяма тежест и особено тук, носят силен привкус на Достоевски. Героите разсъждават за смъртта и нейната (не)навременност, за (без)смислието на живота на тези, повикани в него от апокалиптичното битие, за абсурдната случайност на всеки наш ход, за ентропията и илюзорността на човешката мощ дори у гении като Микеланджело, чиято ръка, след като е изваяла Давид, го е предала в старостта, за ордите от потъващи в студа и нищото съществования. Кога е редно или добре смъртта да прекъсне тази самсара, да се освободим завинаги от въртележката на тленната обвивка и да пристъпим в нирваната на Буда, чиято статуетка ще окаже решаваща роля в сюжета и в тематиката на този роман? „Какво значение би могла да има биологичната тръпка на съществуването за позналия студеното привличане на нищото“?
Дали тази „цяла поредица постепенни преображения на моята личност и в множеството образи, които ми се явяваха, имаше надежда за някакво призрачно безсмъртие“, както се пита героят, или в крайна сметка е „напускане на реалността, бълнуване, умопомрачение“ – романът не ни оставя с нееднозначен отговор. Последното „въплъщение“ на протагониста обаче ни дава надежда за хепиенд. Или най-малкото за това, че му е достигнало въображение да създаде, както той казва, една относителна и привлекателна фикция на реалността, както и сили да се превъплъти в онзи образ, който любимата му зове в него.
Гайто Газданов, „Завръщането на Буда“, прев. от руски Даря Хараланова, изд. „Аквариус“, 2023
