Иван Брегов
Задръстване
Валят лениво светлините на коли.
Аз прекосявам София. Мъгла
в деня, започващ със полиция,
в държавата, приключваща с народа си.
Река, пленена от града, ми прави мост
и аз се вливам. И аз се бавя и забравям
как закъснелите деца на Прехода
се срещаме на светофара всеки ден,
озъбени на зимата
в колите си.
Днес ние, мрачните последици на своите родители,
оставаме далеч от тях и продължаваме
несигурно да се отдалечаваме.
Такава сложна пътна обстановка
не позволява да обичаш
без ограничения
и този студ е отмъщение.
Студът гризе града ни през намордник,
ведно с момичето, което всички продължават с погледи.
А ние, седнали в колите си простаци,
седим и вярваме в претоплените снощни новини.
Потънали в мъгла като в ума си
се взираме напред.
Но няма кой колите ни оттук да изведе.
И други от пресечките прииждат
в мъглата по-дълбоко да навлязат.
Измамни клаксони подреждат строя и за ближните напомнят,
напомнят, че не сме сами.
Мъгла.
Мъгла и никаква представа.
Крайбрежни работи
Гълъбите надделяват.
Пристигат и прогонват сладкопойните мечтатели,
отнемат им мушиците и градовете населяват –
до таваните… И от стрехите проповядват
насъщните си глупости.
Обмислям гълъбите – опетненото им от мазута оперение.
Врабците съм оставил настрана –
сред птиците, които тук не идват,
залисани сред градските си колебания.
Но гълъбите имат право винаги
над плячката – огризки от нехайните туристи.
Навярно чайките и гларусите са навътре някъде,
към дълбините на морето,
на лов за рибата, която всичко предполага.
Да, гълъбите имат право –
сред хищните подмолности в природата
те винаги успяват, улисани в трохите си…
тъй по-добре от мен
решават въпроса за глада и за смъртта,
избират,
а аз се колебая
сред дребните си размисли и състояния,
залутан в по-добрите намерения,
които никога не водят до решение.
Дори в пределите на зимата се справят гълъбите някак…
животът им отнема сигурните подаяния на лятото
и в своята решителност се връщат
към корените на тревите,
към семена, отскубнати от вятъра.
Те винаги се връщат и успяват.
Аз се колебая.
И ето, край брега мазутните петна спокойно се разстилат
като тревогата ми за врабците, славеите и стърчиопашките,
останали встрани.
И ето, край брега аз имам пясък, камънаци и търпение.
Осмислям камъка –
сродявам се със острата му твърда мъдрост, наситила дланта ми,
която няма да е праведна.
И хвърлям камъка срещу природата на силните.
Трудните дела
В следите ми напредват враговете,
но мога ли
да хвърля дните си във отстъпление?
Решението е насочено оръжие
и по-добре самò да ме улучи.
Отминаха ме толкова неща в очакване,
преди земята ни да е изплакала реките си,
преди от север смелостта ми да се върне.
Край мен – развалини –
разхвърляни студени дни.
Основите на крепостта ще трябва да разровя
и от грамадата от сиви камъни
отново укрепления да вдигна,
че скоро ще се състои сражение,
и нужно е укритие за верните ми хора…
Изправен пред упорството на камъка,
едва ли ще го убедя
на моята страна да се сражава.
Освен да обещая
от него да издигна дом след боя,
да убеждавам камъка, че ще му бъде топло,
основи и стени ще бъде той, най-после ще завършва с покрив
и дом ще стане той на оцелелите.
Във ниското събира се войска
и ако с камъка си нямаме доверие,
надгробен камък той ще стане
и в зимата от студ ще посивява.
Назад в следите ми зимуват враговете –
порасналите мои изпитания.
Навътре някъде дълбоко в есента
навярно има изход, път и обстоятелства,
в които да се върна
или развалините да напусна и в боя да се хвърля?
Къде сте вие,
които искам да закрилям,
лицата ви не мога да си спомня?
Дали е непосилна близостта ни,
кого от вас да съхраня,
кого във битката да прати съвестта ми?
Но по-добре далеч от себе си да ви опазя –
назад във времето –
през него мостове от камъка не построихме –
земите си достъпни да направим.
И изворите, и благата не делихме –
не се научихме доверие какво е
и камъка сега как заедно да вдигнем,
как тежката му хладна мъдрост отново във основи да положим?
*
Но от усърдие развалините да поправям
безсилен бях във битката да вляза.
Аз не успях да нанеса дълбоки чувства –
изискваха решителност,
и дълго в боя не се впуснах
с врага си да се опозная.
Победите и загубите са за смелите,
решили да дадат сражение.
Студените развалини по своите места са подредени,
до сивата им голота ще мръзна,
докато остане пясъкът, от който са съставени.
Отминаха ме враговете ми,
подире им не бива да се хвърлям в нападение,
с възхита и смирение подире им ще гледам.
Природа
Виж, няколко ябълки по върха на дървото,
сигурно останали за теб. Оставени от
враните, врабците, косовете –
твоите непрелетни приятели.
Ябълки –
сами по себе си – последни.
Непаднали в постелята на лятото.
Облечени в сланата на ноември,
прегърнати от погледа на твоя син,
разполовил градината със сянка –
стрелка, която ни отмерва.
Настъпва времето, което
да трупа помежду ни спомени,
както тихият съсед – опадали листа покрай оградата.
Навярно трябва да привикна
да те усещам и изгубвам непрестанно
по улиците и по тротоарите,
сред мислите на хората. И бавно
до теб по навика да стигам.
Ще ми е нужно още много време,
измамно слънце, ябълки, слани и студ.
Какво е за дървото времето?
Навярно строг баща,
който го примамва със слънчеви дни,
за да изпроси то
от пролетта и лятото
листа и цветове, и плодове.
Накрая му отнема всичко,
без няколкото ябълки.
И го оставя на студа да спи
в неумолимите годишни времена.
Студено ми е в празната градина
и трябва да си тръгвам.
Остават няколкото ябълки.
Навярно чакат теб,
да паднат в твоите ръце,
където някога предците им били са семена.
Природата чрез теб намира своя път. Не ѝ се сърдя.
На нея сигурно ѝ е студено?
Сега на нея ще ѝ бъдеш майка,
майко на всички неща.
За земеделското изкуство
Но ето и полята ми, посърнали от плевели
и незасети, и отминати – отложени възможности.
И ето биволите мои гладни – с какво да ги нахраня,
какво да разделя поравно?
Остава моето съмнение на две да им предложа.
Те могат повече от мен.
Не изпитвам подлост, но завиждам
за ясната представа на живота им,
за дните им, лишени от съмнение, и за
децата им – в обора замучали от възторг.
Но нямам син – живота му пред техните копита да положа –
усърдието им отново да изпитам
и верността – след залъка и бича.
Напразно ги обмислям. Самият аз съм несъгласие.
Навярно трябва повече да вярвам
във основанията на нещата – в дълбокия им непорочен замисъл.
Така отпращам мислите си надалеч
или пък надълбоко ги заравям
като котлети във хладилник.
Прощавайте, вежливо е да се говори за смъртта
с неясни и отвлечени понятия
и да се убива с настървение.
Аз трябва де се уверя, че биволите постоянно са заситени
с пейзажите от пътя си, обмислят ли, или пък знаят
отвежда ли смирението там, където води ни и съпротивата.
Тогава ми остава отстъпление пред свободата им.
И да премина сам навътре в пустотата си –
до камъка, до извора, до огъня и до причините
за съществуването или липсата.
