Антон Николов
„Хагабула“ е дебютен роман за Тодор П. Тодоров, философ и преподавател в Софийския университет. Като писател на художествена литература той е автор на два сборника с разкази, „Приказки за меланхолични деца“ и „Винаги нощта“, които явно са постигнали определен успех, защото са преведени в Германия. Въпреки това Тодоров е сравнително непознато име за по-общата читателска публика, нещо, което може би ще бъде коригирано от романа му, който има необходимите качества както за критически, така и за комерсиален успех.
„Хагабула“ запраща читателя в свят, който наподобява нашия от времето на Великите географски открития, но е същевременно крайно различен. Фикцията и историческият факт са смесени, но измислицата определено потиска действително случилото се. Не само историята на колонизирането на Америка се развива по коренно различен начин, но и географията на света не е познатата ни. Например има ледени земи, които не са нито Гренландия, нито Антарктика, с обитаващи ги човекоядци. При пристигането си в Америка флотилията на Ернан Кортес заварва огромна черна планина, простираща се до небесата, на чийто връх живеят ацтеките. Историческа личност и литературен персонаж също не се покриват тук. Ернан Кортес на Тодоров е почти противоположен на историческия Кортес, който е бил безподобен главорез. Вместо това в романа той е представен най-вече като мечтател, дори по детински пленен от фантазията си, от желанието за някое велико и красиво приключение. Останалите персонажи, с изключение на Монтесума, изглежда са измислени, макар че ще предизвикат читателя да потърси в интернет историческите им еквиваленти и прототипи, ако има такива.
Също така романът е изобилен откъм фантастични елементи, чудовища, магии, митични и фолклорни създания, които населяват историческата Испания. В „Хагабула“ фантастичното плавно прелива в обикновения живот на хората. Това като че ли приобщава произведението на Тодоров към школата на магическия реализъм.
Романът проследява експедицията на Ернан Кортес в Северна Америка, както и индивидуалната история на най-важните участници, пътя, довел ги до това да напуснат Испания, да стигнат до чужд континент и да изкачат Черната планина. Тази черна планина е фантастичен топос, „масивна, безкрайна, възвисена в средата на света“, тя е пътят от земното до трансцендентното. Именно нея ще изследват и ще изкачват героите, именно по нея повечето от тях ще си оставят костите и ще се сблъскат с чудовища, с чудни народи (хора-птици, пясъчни хора), а най-накрая и на самия връх с ацтеките.
Сюжетът обаче е предаден нелинейно и мозаечно. Някои по-очевидни образци на романа са „1001“ нощи, „Дон Кихот“, а не е трудно да се привиди и влиянието на „Кентърбърийски разкази“ на Чосър. Движението на експедицията по Черната планина е накъсано от отделните разкази и спомени на персонажите, ретроспекции, които връщат читателя обратно в Испания. Героите не са се познавали, преди да потеглят заедно на експедицията, но както разказите им ни разкриват, те всички са били обвързани от невидимите нишки на една обща съдба. В конкретния случай съдбата даже има образ – това е Офелия или вещицата от Саламанка. Офелия за Кортес, вещица за другите. Тя е и единствената жена, чийто глас и история ще чуем, макар и през спомена на Кортес. Както отделните истории бавно разкриват пред читателя една все по-плътна картина за причините на участващите в експедицията да са там, където са, така и всяка история дава различна перспектива към Офелия, която се превръща в загадка. Нейната истинска същност не е разпознаваема за героите, които виждат в нея и неземна красавица, и страшна старица. В отделните истории тя е провидяна като жертва, закрилница, любовница, като тъмна сила, която манипулира жертвите си и ги насочва към гибел. Всеки разказ добавя и уплътнява образа на Офелия, но не го разкрива напълно. Тя е провидение на отвъдрационалното и съдбовното в романа, притегля и оплита всички, предопределя общата им съдба, която се осъществява на върха на Черната планина в края на романа.
Офелия е едната загадка в книгата, другата е налична в заглавието. Понятието „хагабула“ заслужава отделно внимание, защото чрез него Тодоров се опитва да обозначи цялостното внушение и атмосфера на романа. Думата е по всяка вероятност плод на авторското въображение. Тя е многозначна и нечовешка, вещиците я научават от природата. Пабло Агилар разказва за своя сблъсък с хагабула: „Никога не съм виждал нещо по-красиво. И нещо по-страшно“. Той си припомня убийството на един ловец на вампири, как неземно красивите вещици се спускат през нощта в колибата му. Моментът, в който красивото и страшното се сливат в едно, сякаш това е хагабула. Но дори и това обяснение оставя част от смисъла на думата непредаден. Краят на романа дава най-пълната реализация на хагабула – разглобяването на света, превъртането на времето назад, преди човешката цивилизация да колонизира света, преди християнската религия да измести обожествяването на природата. Някои читатели биха провидели тук дори нотка на екологичен утопизъм, макар че за да мислят края на романа като утопичен, ще е нужно да са твърде песимистично настроени към човешкия вид.
Стилът на романа е неговата корона, историите са безспорно увлекателни, но книгата щеше да е значително по-слаба, ако езикът ѝ не беше на нужното ниво. В официалното представяне на романа си Тодоров разказва как последната книга, която е прочел преди да започне да пише „Хагабула“, е „Кървав меридиан“ на Кормак Маккарти. За читателите, които познават споменатия роман на американеца, паралелите в стила лесно излизат наяве. Те са предимно в търсенето на ефектни по визуален начин сравнения и метафори, запомнящият се и дори шокиращ образ, вниманието към детайла, библейските препратки, криптичният на моменти диалог. Тук не твърдя, че „Хагабула“ е стилистично на същото ниво като „Кървав меридиан“, това е твърде трудна задача, но влияние определено има, и то по-скоро е било за добро.
„Хагабула“ е силен роман с много малко слабости. Някои читатели може, колкото и да се радват на поетичния стил, все пак да се разочароват, когато чуят всеки от героите, включително и някои доста груби персонажи, да говорят по по-лиричен начин, отколкото е уместно в техния случай. Възможно е и да им се стори, че Тодоров е прекомерен в естетизма си, но не мисля, че ще има прекалено много такива оплаквания. Като цяло „Хагабула“ е сериозна и интелигентно написана книга, която същевременно е и приятна за четене. Тя развлича и провокира както интелекта на читателя, така и неговия усет за красивото.
Тодор П. Тодоров, „Хагабула“, изд. „Жанет 45“, 2022
