Шон Нам
През септември 1947 г. Никола Петков, лидер на най-големия политически опозиционен блок в България, е обесен след показен съдебен процес от завзелите властта комунистически сили. Обявен за предател, антисъветски агитатор и враг на свободния свят, Петков съвсем не е единственият, който плаща с живота си заради своя скепсис към новия световен ред. В ранните следвоенни години в България, страна, която исторически е била контролирана от монархо-военна автокрация, хиляди така наречени „инакомислещи“ са хвърлени в затвора и убити, по модела на Червения терор в СССР. Някои историци изчисляват, че по време на тази вълна от кръвопролития са били убити най-малко тридесет хиляди българи – учители, държавни служители, военни, свещеници, лекари, адвокати, представители на интелигенцията и т.н., но точният брой на жертвите, дори и след гласността и перестройката, продължава да бъде загадка и до днес.
Близо четиридесет години по-късно, през 1987 г., писателят Томас Макгонигъл, очевидно развълнуван от този акт на идеологическа престъпност, превръща българския партиен лидер в тема на първия си роман „The Corpse Dream of N. Petkov” („Предсмъртните видения на Н. Петков“, Сиела, 2019) – лаконично описание на последните минути на Петков. Американец от ирландски произход (роден в Бруклин, израснал в Пачоуг, Лонг Айлънд), Макгонигъл сам определя „Предсмъртните видения“ като първия роман от американец, чието действие се развива в България. На пръв поглед това би звучало като доста прозаично постижение, ако не беше фактът, че в исторически план България почти не съществува в литературната констелация на американския писател. Париж, да, Италия, разбира се, но България? Просто няма прецедент, макар че публикуваните в последно време творби на Гарт Грийнуел подсказват промяна във вкусовете. Нестандартната тема на Макгонигъл не е останала незабелязана за проницателните читатели по онова време. „Защо един млад американски писател през 80-те години на миналия век е решил да се заеме сериозно с края на един български революционер, само по себе си е повод за учудване“, пише Андрей Кодреску в рецензия за книгата в „Ню Йорк Таймс”.
Никъде в „Българският психиатър“, новоизлезлия кратък роман на Макгонигъл, Никола Петков не е споменат изрично, но убийствената логика и лицемерие на комунистическото управление в България (а и Желязната завеса като цяло) се явяват натрапчив фон на тази плътна и язвителна проза, която върви по тревожни нихилистични пътища. Ако книгата имаше подзаглавие, то спокойно можеше да е в стила на някои от унищожителните размишления на Е. М. Чоран, да речем, „За неудобството да си роден“ или „Наръчник по разложение“.
Повестта е отчетливо издържана в ключа на високия модернизъм: поток на съзнанието в стила на Селин и Томас Бернхард. Тези, които са свикнали с определени предпазни огради в художествената литература, може да се окажат временно вцепенени от рязкото отхвърляне на традиционните правила на повествованието при Макгонигъл. Обозначенията на пряката реч са избегнати, като по този начин се размиват контурите, разделящи разказа от диалозите, героите се появяват (и изчезват) без много предисловия, а времевите изкривявания преобладават. Но приемането на тези условия или стратегии на индиректност, ако използваме фразата на Дейвид Милч, е предпоставка да оценим впечатляващата компресия на времето и съзнанието, залегнала в основата на „Българският психиатър“.
Главният герой Джордж (т.е. Георги – б.пр.) е твърдоглав и недоволен български емигрант, който има психиатрична практика в Гринич Вилидж, Ню Йорк. Той пристига в Америка (през Германия) при условия, доста под от образователния му статус („само с един куфар, натъпкан с вратовръзки“), заедно със съпругата си Вера, някъде преди падането на Берлинската стена, вероятно в края на 70-те или началото на 80-те години на ХХ век (Макгонигъл умишлено замъглява датите). Във всеки случай това е епохата на Trans World Airways и PANAM, небесни реликви от миналото. Когато Джордж преминава през митницата безпроблемно и невредим – чиновникът зад гишето на международното летище JFK му стиска ръката и му казва: „Добре дошли в САЩ“, той остава озадачен, със зяпнала уста пред дружелюбието на тази реплика, за разлика от опита му с бюрокрацията в жестоката България. Но Джордж никога не може да изхвърли България от главата си, не може да се отърси от чувството си за другост. Историята се разклонява от този начален епизод назад и напред, смесвайки минало и бъдеще в една времева амалгама, която напомня за забележката на Уилям Фокнър: „Няма такова нещо като било е – има само е“.
Призванието на Джордж е да изслушва хората, да приема всякакви жалвания, въпреки че отношенията му с пациентите са доста формални, но се оказва, че слушателят също има нужда да се вслушат в оплакванията му. Така че Джордж провежда ежеседмични срещи в любимото си заведение в Ийст Вилидж, където гаврътва уиски след уиски и философства пред приятеля си „Том” (не съвсем надеждния повествовател), на различни теми, включително какво означава да си българин и съответно какво означава да си българин в Америка. По този начин книгата се захваща с един познат литературен троп – европейската диагноза на Америка, подхващана от познати майстори като Уве Джонсън, Кнут Хамсун, Албер Камю и Макс Фриш, който се споменава няколко пъти в „Българският психиатър“. Джордж може и да не е Токвил или Бодрияр, но неговите наблюдения за приемната му страна са често шеговити, макар понякога двусмислени и остри: „Светът е пълен с хора, които са предопределени да бъдат американци и са пропити от идеята, че животът ще става все по-добър и по-добър, независимо от това, на което животът или опитът ги учи: не е ли прекрасна страната, в която хора на осемдесет и повече години мислят за, както те се изразяват, завой в кариерата“.
И по-нататък: „Чудя се, ако всичко в САЩ бъде унищожено, дали ще може да бъде изградено отново. Да си представим Съединените щати разбити на парчета, след това разделени на две конкуриращи се системи и след това отново обединени! Американците не знаят какво означава да загубиш. Българите познават само загубата и тя не е нещо, с което да се гордееш, нито нещо печелиш от този опит“.
Макгонигъл притежава силно изявен афинитет към жлъчния хумор, който читателите, обичащи произведенията на Ласло Краснахоркаи и Елфриде Йелинек, ще могат да оценят, така че не е изненадващо, че Джордж е особено мрачен, сардоничен герой и че „Българският психиатър“ изобилства от неговите хапливи реплики. Някои от тях са афористични: „Хората живеят, хората умират. Би било ужасно, ако всички живееха вечно…“. Други са по-злокобни: „Франсис Бейкън харесвал стари снимки на множества от хора, защото всички на снимките сега са вече мъртви, а аз съм жив, гледайки ги“. Ако темата за смъртта е постоянна, то това се дължи както на биологически, така и на метафизически причини: Джордж ляга под ножа, за да му бъдат заменени сърдечните клапи със свински – състояние, което вероятно засилва обсесията му от смъртността. Ницшеанец по темперамент, Джордж гледа на избраната от него професия с кръвнишки цинизъм, като на симптом на една болна култура, проклети да са Фройд и Юнг: „Никоя глупост не ме изненадва, казва той. Това беше век на убийствена глупост и не е чудно, че психоанализата се появи по това време. Една форма на глупост в отговор на многото глупости, разпространяващи се във Виена: блюдо на Петри от тъпота, глупост и не толкова изобретателно безсмислие“.
Оказва се, че Джордж страда от вид посттравматично стресово разстройство – ирония на съдбата, като се има предвид, че се занимава с лечение на страдащи души. Той иска да забрави миналото, тоест България, но не може. Спомня си как веднъж в началното училище на дъщеря му се провеждал „етнофестивал“ и той ѝ казал: „Нямаш никакви етнохрани, никакви народни носии, защото ти си американка, въпреки че родителите ти са родени в България, ти си американка“. Но тъй като Джордж продължава да говори, а Том продължава да слуша, България неизбежно изплува отново на повърхността на разговора. Джордж разказва за един обезпокоителен епизод отпреди години в София, когато високопоставен бюрократ от Централния комитет го извикал в апартамента си, за да разговарят за лечението на проблемния му алкохолизиран син. Джордж знаел, че жилището преди това е принадлежало на човек, когото държавата е екзекутирала. Сега то, както и „мебелите и килимите, картините по стените, стъкленият полилей“ били притежание единствено на апаратчика, който не само „вероятно имал пръст“ в убийството, но и носел дрехите на мъртвия. Бюрократът е образът на аморалното самодоволство, човек, какъвто Хана Аренд би могла да има предвид, когато изковава своята незабравима формула за „баналността на злото“. „Нищо не биваше да се смята за необичайно във всичко това“, отбелязва Джордж, който признава, че решението му по същество да отхвърли молбата на функционера е можело да предизвика смъртоносна разправа. По-късно Джордж научава, че в крайна сметка проблемният син бил изпратен на Френската ривиера. И отбелязва хапливо: „Никой няма да ти повярва, ако пишеш за българските комунистически деца, живеещи на Ривиерата. Звучи твърде фантастично“.
Пътуване до разноцветната Калифорния води до осъзнаването, че миналото не може да бъде избегнато сякаш поради амнезия. Той ще трябва да носи България със себе си до края на дните си. Том си спомня как „Джордж бил открил, че е почти непоносимо да използва глагола помня, защото в Калифорния и по-специално в Лос Анджелис си дал сметка: единственото, което се очаква да правиш, е да мислиш за други места, за други времена… Ако хората можеха да се научат да не сравняват мястото, където се намират в този момент, с онова, което е било в миналото им, да избягват да пускат периферното слайдшоу, докато карат по тези красиви магистрали – Лос Анджелис би му се сторил прекрасно място, където може би дори е бил щастлив, но сега беше твърде късно…“.
Все пак има известно облекчение в Ню Йорк, където градът със своето вечно усещане за неотложност действа като балсам за Джордж и неговите измъчени спомени. За разлика от Калифорния, с нейните безкрайни гледки и лениво темпо, в бързо движещия се Готъм миналото по-лесно се държи настрана: „Никой не се разхожда в Ню Йорк и не говори: помниш ли, когато… Градът е прекрасен наркотик, който отнася и изтрива тези мисли от главите на хората, озовали се да живеят тук. И това е нещо, с което трябва да се гордеем, а не да го презираме, както се преструват някои“.
„Българският психиатър“ е четвъртата книга на Макгонигъл. Както и предишните му опити – „Предсмъртните видения на Н. Петков“, „На път за Пачоуг“, „Денят на свети Патрик“ – тя има автобиографичен характер, така че някой би могъл да се изкуши да причисли автора ѝ към представителите на тази въздесъща всеядна „автофикция“, която сякаш е доминираща в американската проза. Но това би означавало да допуснем, че Макгонигъл е част от мейнстрийма на литературната продукция или че е обсебен преди всичко от това, което е злободневно и текущо (вж. статията на Джайлс Харви в The New York Review of Books за „романа на бързата реакция“). Нито едно от тези твърдения не би било адекватно. Както демонстрира в „Българският психиатър“, Макгонигъл се подчинява единствено на неотменността на собствените си емоции: на импулса да разчупи човешката обвивка, да премине през шлаката и да стигне до мозъка на костите, да постигне писане, което, както веднъж заявява за себе си Мишел Лерис, разиграва „драма, чрез която настоявам да поема без съмнение риск – сякаш този риск е необходимо условие за самореализацията ми като човек“.
Превод от английски: БИЛЯНА РАДОСЛАВОВА
Full Stop, 27 February 2023
Thomas Mcgonigle. The Bulgarian Psychiatrist, New York: Spuyten Duyvil, 2022.
Sean Nam is the author of Murder on Federal Street: Tyrone Everett, the Black Mafia, Fixed Fights, and the Last Golden Age of Philadelphia Boxing, forthcoming spring 2023.
