Интервю с Мария Донева
Малко по-общо като за начало – може ли да се постави ясна граница на детската литература? Какви са особеностите, които характеризират и причисляват една книга към детската литература и въобще има ли такива?
Първият ми отговор на този въпрос е малко рязък – ако в една книга няма порнография и брутално насилие, значи тя е подходяща и за деца. И вече, зависи от възрастта, интересите и личностите на конкретните деца, които четат конкретната книга. Възможно е някоя книга за счетоводство да им се стори скучна, но тя би била скучна и за мен въпреки напредналата ми възраст. Нищо чудно и някой учебник за техния клас да им е скучен (както и на мен). А може и на някое дете счетоводната книга да му е интересна и увлекателна. Книгите са нещо лично и влизат във взаимодействие с всеки от нас поотделно.
Значи трябва да се опитам да дам втори, по-прецизен отговор. Книгите, предназначени за деца, трябва да се опират на опита и познанията на децата и да ги надграждат. Да носят на читателя подходящи дарове. Това се отнася както за темите, така и за езика и стила.
Смятам, че е от първостепенна важност книгите да създават ясна представа какво е красиво и добро и какво не е. Литературата е поле на свобода и въображение, но когато е предназначена за детските умове, моралните ориентири трябва да бъдат категорични.
Желателно е детските книги да бъдат оформени красиво и прецизно, да са отпечатани и подвързани качествено (както и всички книжни тела). Ако книгата е за бебешка и най-ранна възраст, трябва да се предвиди, че тя ще бъде заливана със сокчета и пюрета, гризана, подхвърляна, че може да бъде използвана като оръжие, строителен елемент, възглавница, лопата за пясък – и след това пак да става за разлистване, разглеждане и четене.
Детските книги създават у децата първото впечатление за това що е четене и какво можем да постигнем с него, така че е от съдбовна важност това впечатление да бъде добро.
В съвременния книжен пазар – и у нас, и в чужбина – излизат книги (най-често илюстровани), представяни като „приказки за малки и големи“. Възрастта има ли значение при четенето на детска литература?
На книжния пазар има планини от помагала от типа „за какво служи гърнето“ и „как да разпознаваме емоциите“. Те са полезни, забавни, остроумни, богато илюстрирани, будят емоции и размисъл, дават информация, но не са литература в тесния смисъл на думата.
Художествените книги имат повече от един пласт, много възможни нива на разбиране, затова не е чудно, че могат да бъдат интересни и за малките, и за големите читатели. Веднага се сещам за заглавия като „Щедрото дърво“, „Куче на име Коте“, „Голямата фабрика за думи“. Това, което на първо четене се възприема като информация, фабула, колорит и рисунък на илюстрациите, при следваща среща може да се свърже със стар опит или нови преживявания. Детайл, който у някого буди радост и смях, у друг може да предизвика тъга, копнеж, спомен за нещо, което е било преди и вече няма да се върне.
В някои случаи авторите нарочно оставят знаци за възрастните читатели, все едно автор и родител се споглеждат съзаклятнически над главата на детето. Например в „Меко казано“ на Валери Петров санбернарското куче казва на Светльо: „Да, индианците никога не лъжат…“. А когато се уверява, че момченцето е заспало, завършва изречението: „…затова толкова са цъфнали“. Приказката винаги знае повече от детето и макар че думите ѝ не се променят, с всеки следващ прочит тя му казва и още нещо, и още, и още.
Освен това родителите четат на глас на децата си, а ако са късметлии – дори и след като дребните са научили буквите и могат да си четат сами. Това споделено време трябва да бъде приятно за всички. Добрите майки и бащи заслужават награда и тя е скрита вътре в най-хубавите текстове лично за тях.
Наблюдава ли се според Вас навлизане на детската литература в аудиторията на „големите“ деца?
Книгите са едновременно предмет и преживяване, идеални са за колекциониране, докосване, показване, споделяне, те изглеждат добре, звучат добре, казват вместо нас някои важни неща, кръстосват дух и огнен меч, припомнят за хубави моменти, утешават и радват. Детските книги са точно такива. Откъде накъде само децата да имат право да ги имат?!
Преводът на литература за най-малките е особено занимание. Посланията остават ли универсални независимо от езика? Различни ли са малките читатели и имали ли сте трудности при предаването на съдържанието?
Превеждането е труд, затова е нормално да е трудно. Важно е текстът да звучи естествено, съвременно, думите да се леят, да се произнасят лесно и приятно. Да се въвеждат нови думи – откъде, ако не от книгите, да ги научи едно дете?
Посланието би трябвало да се предаде възможно най-точно, както е в оригинала.
Аз превеждам само детски книги. Превела съм вече около 50 и всички те ми харесват, интересни са ми, и всяка ми е била трудна по различен начин. Например когато превеждах „Рибко“ от Джулия Доналдсън, там героите са различни видове морски обитатели; всяка риба, мекотело или бозайник са нарисувани разпознаваемо, и понеже приказката е в стихове, трябваше доста да си поиграя, за да не наруша никъде ритъма, назовавайки с имената им всичките там барбуни, моруни, костенурки, делфини, джон дорита, скатове и т.н. В една друга книга пък, „Празнината с форма на зайче“ от Джон Дохърти (тя още не е излязла от печат), се говори за костенурчето и зайчето, които са най-добри приятели. Но зайчето умира и костенурчето страда за своя приятел. Книгата е разтърсваща. В нея с най-обикновени прости думи и с необикновено красиви илюстрации се говори за скръбта и загубата, нежно, грижовно и без лъжи. Преведох я, а после продължих да плача до сутринта, не можах да мигна. Тази книга не е за всеки ден и за всяко семейство, но вярвам, че ще помогне на хора в беда в най-трудните им дни.
Има ли разлики между превеждането и адаптирането на стихове за деца?
Мисля, че трябва да правим всичко по най-добрия възможен начин, включително превода на всяка книга, независимо за каква аудитория е предназначена.
Досега само един път ми се е случвало да ми дадат буквален превод и аз да го превърна от прозаичен в поетичен текст – в книгата „Сезоните спят“. Когато превеждаш, ти се биеш рицарски за честта на автора. А когато вече е работил един преводач, ти трябва да довършиш неговия труд така, че той да го одобри и да се зарадва, да не се разочарова. Авторът едва ли ще оцени превода, ако не знае езика, но преводачът сигурно ще гледа адаптацията под лупа и трябва да остане доволен.
Да дам пример? Буквално заглавието на книгата е „Сезоните спят, скоро ще заспиш и ти“. Като добавим обстоятелството, че вътре има картини на деца, които лежат със затворени очи полузаровени на едни поляни, това заглавие ми прозвуча злокобно. Щом аз съм го усетила така, значи и друг може да го възприеме като закана. Затова предложих да го променим на „Сезоните спят, поспи си и ти“. Хем е по-ритмично, хем е галено и мило и приканва детето да си подремне, лошо ли е?
Какви са капаните при адаптирането на вече преведен текст?
То е нещо като пъзел. Трябва всичко казано в оригинала да се побере в стихове, като използваш синоними и промени в словореда. Намираш ритъм, който трябва да се спази от първата до последната страница на книгата. Ако има нещо като рефрен, правиш го възможно най-звучен и мелодичен, с подлата цел да се залепя в ума като дъвка за подметка и щеш не щеш, да си го повтаряш непрекъснато. Всяка дума трябва да си щракне на мястото, да няма излишни думи за пълнеж на стиха, да няма старовремски и криви думи, ако стилът на автора не ги изисква. Да звучи така естествено, че читателят дори да не забележи, че това е стихотворен текст, просто да му е приятно да го чете наум и на глас.
Казано накратко – дали ползваш подстрочник или не, целта е накрая да се получи превъзходен текст.
Илюстрованите издания се причисляват към конкретна ниша в книжния свят. Художници се изявяват като автори и обратното, но все пак има и издания с различен автор и илюстратор. Какъв е най-печелившият подход при подобни „хибриди“?
Аз съм автор на четири богато илюстрирани книги. В три от тях художниците получиха готовия текст, доразвиха и допълниха идеите, обогатиха историята, уплътниха образите с различни детайли. Книгата „Азбука с животни професионалисти“ пък тръгна по обратния път – получих картинките и написах текстове по тях. Това е като игра, в която си партнираме, състезаваме се, взаимно се вдъхновяваме, и ако се получи добре – накрая всички печелят.
И последно, но не на последно място – ако бяхте дете днес, коя книга от последните две години щяхте да препрочитате отново и отново?
На колко години съм като дете?
Неотдавна прочетох „Славните дни на Жакоминий Гейнсбъроу“ и тя много ми харесва, четох я набързо и искам да си я доразгледам пак и още.
Въпросите зададе НИЯ ХАРАЛАМПИЕВА
