Александър Шурбанов
Идващите след нас няма да ми повярват, но София в моето детство се намираше в друга климатична зона. Една сутрин тръгнах за училище и като слязох до външната врата на кооперацията, през остъклената ѝ горна част видях, че зад нея няма нищо. Или по-точно имаше нещо непрозирно и непроницаемо. След малко вече група съкооператори разриваха натрупалата се през нощта около сградата повече от метър висока снежна прeспа. Други съзнателни граждани прокарваха пъртини навред по тротоарите и ние, учениците, малко по малко напредвахме към школото през така оформилите се коридори между две отвесни бели стени – сякаш със събуждането си се бяхме озовали в съвсем друг и много по-интересен от вчерашния свят.
Всъщност съвсем не бързахме да стигнем там, закъдето бяхме тръгнали, спирахме начесто, за да се замеряме със снежни топки, да се блъскаме и търкаляме в още пухкавия примамлив сняг. И най-важното – да се уговаряме за вълнуващи приключения след учебните часове. На първо място – спускане с шейни по рампата на Александровската болница, а още по-добре, макар и доста по-далече – по стръмната улица от Пионерския дворец (бившата и възстановена сега Семинария) чак до колелото на Двойката (обръщалото на трамвай № 2 на площад „Йорданка Чанкова“, по-късно преименуван на Йорданка Николова, сега вече „Журналист“). О, каква скорост се набираше по това дълго нанадолнище с кормилачките, които сами си бяхме конструирали и чиито достойнства всеки от нас държеше да демонстрира! Само трябваше да се внимава на финала да не попаднем под завиващия трамвай.
Може би няма да е излишно на това място да отворя една скоба: знаят ли идващите след нас какво ще рече „пионерски дворец“? Вероятно не знаят. Това беше център, където се провеждаха всякакви извънучилищни образователни курсове за подрастващите – съвършено безплатно. Аз първоначално се записах в курс по ботаника и се учех чрез практически упражнения как се прави разсад, как той се засажда в лехата, как се отглежда земеделската култура и как се прибира реколтата. Макар и градско дете, отрано обикнах растенията и досега се удивлявам на тяхната мълчалива, но упорита воля за живот, на безпогрешната им родова памет и на способността им да се приспособяват към околната среда. Но постепенно осъзнах, че дори по-удивителна от жизнеността на растенията е жизнеността на думите. И така на следващата година се прехвърлих в курса по литературно творчество, в който другарката Попова ни запознаваше с класическите поетични размери – ямб, хорей, дактил, амфибрахий и анапест – и ни насърчаваше да се опитваме да изграждаме на тяхна основа стихотворни текстове, които после заедно да обсъждаме. Подозирам, че за идващите след нас това звучи като съвършено излишна загуба на време. Но другарката Попова ни учеше, че за да се твори изкуство, в това число и словесно, освен вдъхновение е необходима и дисциплина, освен инвенция – и култивирани техники. Просто времената бях други и морето още не беше до колени.
Затварям скобата и се връщам на пързалянето, където нещата са по-очевидни. Когато по нашия булевард „Мадара“ (сега „Прага“) пуснаха тролеите, зимният ни живот стана още по-интересен. Малко преди тролеят да потегли от спирката, ние, неколцина момчета се улавяхме за задната му броня и клекнали се пързаляхме до следващата спирка. Кеф и удоволствие! Гумените шушони, с които ни обуваха още от късна есен, бяха идеални за тази цел с излъсканите си подметки.
През топлия сезон ставаше още по-забавно. Заставахме вкупом на булеварда някъде около Мадарската баня и чакахме откъм „Скобелев“ да се появи автомобил (по онова време това не се случваше често), за да видим кой от нас ще познае пръв и най-отдалече марката му. Марките не бяха много и се повтаряха – все довоенни предимно американски модели: „Шевролет“, „Понтиак“, „Буик ейшт“ (така го разчитахме), „Крайслер“… Когато това състезание ни омръзнеше, клеквахме на една от задните, все още непавирани улички, разчертавахме с пръчка в прахта игралното поле и се отдавахме на играта с топчета. За нея освен самите топчета (по-дребни – стъклени и прозрачни, с разноцветна вътрешност, и по-едри – каменни, наричани „гуди“), с които се целехме, за мишени бяха нужни и миниатюрни теракотени плочки, които изчопляхме тайно от подовата мозайка във фоайето на кино „Млада гвардия“ (понастоящем книжарница „Гринуич“).
Имаше и други спортни игри, разбира се, най-любимата от които беше чиликът (ние го произнасяхме „джилик“). Едно продълговато, издялкано в двата края дървено трупче се удряше с летва по заострената си част така, че да подскочи във въздуха, и тогава със същата летва се перваше и запращаше колкото може по-надалеч – нерядко в нечий грижливо поддържан двор, откъдето трябваше да го прибираме, прехвърляйки се през плетове и огради, преди да са ни подгонили стопаните. Който успееше да покрие с изстреляния джилик най-голямо разстояние, печелеше състезанието, стига някой от другите играчи да не улови снаряда му във въздуха. Много по-късно, когато имах възможност да гледам крикет и бейзбол, имах чувството, че по някакъв начин вече съм се докосвал до същността на тези далеч по-усложнени чуждоземни спортове. Вечер пък играехме на бибек. Събираше се на по-широко място – обикновено около банята – голяма група момчета, нареждахме по-едри камънаци един върху друг и от разстояние замервахме така построения „бибек“ с други камъни. Когато някой успяваше да събори постройката, всички хуквахме натам, за да намерим и приберем собствения камък. Един от нас, избран за пазач на бибека, бързо го препострояваше и веднага щом сложеше най-отгоре „главата“ му, се втурваше да хване някого от лутащите се в търсене на своя камък. Този, до когото се добереше, ставаше следващият пазач на бибека с всичките рискове на поетата длъжност, упражнявана под непрекъснат обстрел.
В замерване с камъни ние впрочем се упражнявахме и по по-опасни начини. В ония следвоенни години момчетията от софийските квартали се разделяха на „махали“ или „банди“, които владееха по няколко улици в жилищния си район и се отнасяха едни към други като кучешките глутници. Ако чужд елемент – най-често от съседната махала, се осмелеше да мине през „нашия периметър“, той трябваше с юмруци и шутове да бъде позорно изгонен от територията ни. Същото, естествено, се полагаше и на всеки от нас, ако пристъпехме на „чужда земя“. Понякога от такива частични конфликти пламваше истинска война с окопни сражения. Двете враждуващи съседни банди налитаха една срещу друга с бойни викове и канонада от камъни, като прибягваха за прикритие от вход до вход и от дърво до дърво. Помня как веднъж един от противниковите снаряди улучи главата ми, срутих се на земята, но мигновено скочих на крака и едва тогава усетих, че по лицето ми шурти кръв. Вместо да ме изплаши обаче, това откритие ме разлюти и се втурнах да се разправя в ръкопашна схватка с осмелилия се да ми нанесе удара. Той пък навярно се ужаси от окървавения ми вид и търти да подири убежище у дома си. Там вече разтревожените възрастни не ме пуснаха да пристъпя. Наложи се да сменя посоката, за да потърся първа помощ при майка си, която не изгуби присъствие на духа и тутакси извади шишето с йода и марлите – беше свикнала да ѝ поднасям подобни изненади.
За да не изглежда така, сякаш в детството и юношеството не ни е занимавало нищо друго освен физическата активност, ще кажа, че с моя приятел Влади с часове сме обикаляли квартала, увлечени в дебати около актуалното политическо положение в света, около съотношението на силите между лагерите на социализма и капитализма, но и около бъдещето на човечеството в разширяващата се вселена. По някое време аз започнах да чета по-усилено и да се замислям над прочетеното. Така в мен се породи нужда да споделям с други литературните си открития. Спомням си как един юнски следобед бандата се беше скупчила пред входа на нашата кооперация и притихнала слушаше моя детайлен преразказ на току-що прочетения роман на Виктор Юго „Деветдесет и трета година“, в чийто наситен с бурни събития сюжет ме беше развълнувал неочакваният изблик на благородство между непримирими политически противници. (Нека кажа за идващите след нас, че в онази епоха ни инструктираха да се отнасяме към враговете на социализма с безпощадна омраза и безкомпромисност.) Усещах как моите удивления и възторзи от този толкова различен морален кодекс се преливат в душите на слушателите ми и как всички ние, мърлявите софийски гаврошчета, се сливаме в някаква духовна общност, която ни възвисява и преобразява. Дали това преживяване не бе предчувствие за бъдещата ми преподавателска професия?
Свършил-несвършил моят разказ, пред нас изникна високата елегантна фигура на възрастната дама от една голяма къща на ъгъла на „Тунджа“ и „Иван Рилски“, която сложи край на интелектуалното ни занятие с думите: „Млади хора, ще се намерят ли сред вас доброволци за обиране на една презряваща череша?“. Като вихрушка се вдигнаха уж запленените ми слушатели и след миг всички ние налазихме от долу до горе огромното дърво в двора на госпожата. То наистина беше до изнемога претоварено с вкусни зрели плодове, които пълнеха устите ни, разпукваха се като алени бомбички в шепите, по брадите и по дрехите ни. След около час клоните на старата череша си отдъхнаха и от собствения си товар, а и от своите себеотрицателни избавители, които сега понесохме товара в стомасите си. Една кошничка все пак напълнихме и за любезната стопанка, за да не изглежда налитането ни върху черешата ѝ като хунско нашествие. Кой знае, може би бяхме попили нещичко от цивилизаторския дух на Виктор Юго!
Питам се: как са изтърпявали родителите ни ден след ден да прекарваме цялото си свободно от училището време по улиците? Не са ли имали по-високи амбиции за нашето бъдеще, та са ни оставяли да живеем като щастливи диваци? Имали са, разбира се. В някакъв момент на майка ми, свирила дълги години на пиано, ѝ хрумна да ме прави музикант и бях изпратен на уроци при някаква непозната за мен пианистка. Трябваше да ходя при нея един или два пъти седмично и да се уча да не бъркам гамите, да боравя с диези и бемоли и да не чупя пръстите. Това, последното, бе особено важно! Ала още от първите срещи с въпросната педагожка се убедих, че тази работа не е за мен и щом се озовавах пред дома ѝ, някак от само себе си почвах да обръщам глава на другата страна и да го отминавам. Въртях се насам-натам из сокаците и чаках да мине прилично много време, преди да се прибера вкъщи и да съобщя, че урокът е минал добре и имам напредък. То се знае, много скоро бях разкрит и когато стана пределно ясно, че пианист няма да ставам, ме записаха да уча френски в курсовете на Алианса. Караха ни да кривим езиците си по парижки в някаква очукана жилищна сграда на ул. „Парчевич“, чиито стълбища издаваха остра котешка миризма. Не беше въодушевяващо. Един ден, както ние, по-дисциплинираните курсисти се бяхме навели над тетрадките си да пишем под диктовка, вратата на стаята се отвори и през нея влетя нещо огромно, кръгло и тежко, подобно на рицарски щит, но доста ръждясало и очукано – капак на улична боклукчийска кофа. Той се приземи с трясък зад застаналата пред чиновете учителка и я накара да подскочи и да преустанови диктовката. Преди вратата да се затръшне, забелязах зад нея къдравата глава на Виньо, едно ангелоподобно създание с дяволски пламъчета в очите, което беше част от нашата група, но от известно време отсъстваше – уж по болест. Скоро след това паметно събитие успяхме да се намерим с него и да си уредим далеч по-приятни занимания от часовете в Алианса – пак по улиците, естествено, но този път далеч извън домашния периметър и поради това няколко степени по-увлекателни. Виньо беше пълен с идеи за нови и нови приключения и с неизчерпаема енергия за осъществяването им. Ние, неколцината сбрани около него пишман-курсисти, прекарвахме определеното за езикови упражнения време в упражнения по тичане, скачане и всевъзможни други лудории. Не съм сигурен дали ако бях посещавал редовно курсовете, щях да науча по-добре френския, но споменът ми за безкрайните радостни часове, прекарани в компанията на Виньо, е жив и досега в паметта на сърцето ми. А него вече отдавна го няма. Първо изчезна разкошната му къдрава коса – като слънчевия ореол около главата на Малкия принц – и на нейно място лъсна едно полирано кубе, после той седна в инвалидна количка, пожълтя и се стопи като восъчна свещица. Множествена склероза. Още не беше завършил училище.
Това, за жалост, нямаше как да не се случи, защото сега, когато пиша тези редове, то вече се е случило, но когато ставаше всичко, за което пиша, то още не беше се случило и беше просто немислимо някога да се случи. Защото тогава ние още живеехме в безгрижното безсмъртие на детството. И нашата все още домашна София преливаше от трепетни вълнения, но и извън нея имаше други, различни и не по-малко привлекателни светове, които често виждахме в сънищата си. Имаше в моите сънища едно изумрудено море с безкрайни златни плажове, една къща с джамакен сред обширен двор зад ограда от ковано желязо с форми на преплетени лози и лилии – каквито са оградите на приказните дворци. И от високата врата на тази ограда до къщата се минаваше през шпалир от ухаещи (да, ухаещи!) чимшири. А най-важното беше това, че къщата гъмжеше от братовчеди, които чакаха нашето (на мен и на сестра ми) появяване с нетърпение и с гръмовита глъч.
Когато вече нямаше съмнение, че е настъпило лятото, в една прекрасна привечер мама покриваше източния прозорец с вестници, за да не влиза вкъщи премного юлско слънце, докато нас ни няма, и ни слагаше в леглата още по светло, за да станем навреме за сутрешния влак. Не можехме да заспим, разбира се, а на другия ден до свечеряване се друсахме във влака и залепени за прозореца над емайлираната табелка „Ne pas se pencher au dehors“ (разбираем за питомците на Алианса), гледахме как цяла България се изнизва покрай нас с планините и долините си, с реките, върбите и слънчогледите, докато накрая ни замиришеше на море и чуехме възторжените крясъци на чайките: „Идат, идат!“. Така разбирах, че съм стигнал в сбъднатия си сън. И ето, пред нас изгряваше къщата на баба и дядо, на вуйчовците ни, мамината родна къща. Любимите наши вуйчовци – те ни се радваха и ни угаждаха, без да се опитват да ни възпитават, защото това не беше тяхна грижа – ние бяхме при тях временно и към нас беше обърната само слънчевата им страна. Тук в игри, викове и смехове сред челядта на целия род прекарвахме дългата лятна ваканция, а когато се връщахме в София, вече сякаш не бяхме същите – с почернели от слънцето лица, с изрусели коси, с морски пясък под ноктите и сол по устните. Изправяхме се на голямото кръстовище, което впоследствие нарекоха „Петте кьошета“, и се чудехме и любувахме на дрънчащия пред нас трамвай, като че ли го виждахме за пръв път. Гледката ни изпълваше с особена гордост: тук има трамваи, с каквито и хубости да ни примамват другаде, само в София има трамваи и само София със синия силует на Витоша, с кестеновата алея по средата на „Патриарха“, със зеленясалите куполи на „Александър Невски“, с Мадарската баня – само тя е нашият, моят град. Отсега, та до другото лято.
[…] Александър Шурбанов споделя лични спомени от Стара София. […]