Антония Апостолова
Още от времето на Дикенс и Бронте, та до „Тяло под роклята“ на Галин Никифоров или „Момчетата от „Никел“ на Колсън Уайтхед, която наскоро четохме на български, сме свикнали романите, чието действие се развива в детски домове или сиропиталища, да бъдат (или най-малкото да започват като) мрачни, зловещи, изпълнени с жестокост истории. Донякъде това е нужно, за да може съответният роман на израстването да осигури контекст на социални и възпитателни ограничения и порядки, с които младият герой да се справи и от които да се оттласне, за да започне оформянето си като характер и пълноценна личност.
„Дом за начинаещи“ на Емануил А. Видински обаче ни предлага един много различен дом – институция в сянката на католическата църква и организацията „Каритас“, където живеят деца без родители, проблемни деца или такива, които към момента няма възможност да бъдат гледани. Дом във вече бившата Източна Германия от началото на 90-те години, в който пред толерантността, разбирателството, съпричастието, приятелството и да, добротата, отстъпва всичко останало, което инцидентно може да ги смути и наруши. В който възпитателите не са чудовища, а по-често подкрепящи приятели, свещениците не са закостенели страшилища или, не дай боже, педофили, а по бащински топли и разсъдливи и т.н.
Неслучайно наблягам на думата „добър“ като морално-етична категория, защото „Дом за начинаещи“ е именно такъв роман, но съвсем не по начина, по който понякога (не знам доколко справедливо) ми се струва, че родната литературна среда толерира и очаква това в една книга. Защото тук няма заложена като мина патетика, разнежваща (мело)драма, умиление пред трудностите, сантиментална вяра, че доброто съществува и в най-лошия човек, ала най-вече просто няма каквито и да било крайни емоции.
Може би защото разказът за всички тези истории се случва през спомена за тях трийсет години по-късно, разказвачът е обран, балансиран, отстранен в топлото си присъствие (да, такава комбинация е възможна), внимателен и прозорлив за всеки един от героите си, като отново не е краен и в дистанцията си. Такъв по някакъв начин вече е и неговият едва 13-годишен български протагонист, който прекарва там и следващите години: между 1991 и 1994 г., малко след промените и в двете държави от тази страна на Желязната завеса.
Книгата е автофикционална, името на главния герой съвпада с това на автора и макар да е ясно, че много от нещата са художествено дописани, ни се иска да възприемаме текста именно така – като документално свидетелство за едно остаряващо вече поколение (уви, което е и моето). Защото най-чудесното е, че се появява още един такъв роман за 90-те – роман, който не се занимава пряко и дидактично с вътрешностите на Прехода, било то тук или в Източна Германия след падането на Стената, не ни налага задължителния фон на неговите политико-социално-икономически недъзи, а и на всичкото отгоре събитията в него дори не се случват в България. Роман, който надмогва локалното, или просто няма нужда от него, за да разкрие универсалните черти, език и културни жалони на поколението на 90-те, в което едно българско, китайско или босненско момче, идващо от бушуващата в Югославия война, споделят същите интереси, вкусове, вълнения и травми като обитателите на приемната им култура. „Езикът“ между тях е общочовешки – езикът са рок музиката, свиренето на инструменти, футболът, училището, влюбването, сексуалността, страхът, вярата и т.н.
Корицата добре отразява същността на наратива – пред нас е паноптикум от леко замъглени образи, които са много и които срещаме като че ли за твърде кратко, но напълно достатъчно, за да се откроят с поне една своя отличителна черта, с нещо, което ще бъде ядката на зрелия човек (или пък обратното). С няколко щриха авторът успява да скицира своите момчета и момичета, да ги направи своеобразни, запаметими, но същевременно те остават над нуждата да бъдат твърде конкретни и ясно разпознаваеми, все още достатъчно по тийнейджърски генерични, за да станат каквито поискат и да ни дадат възможност да се разпознаем такива, каквито сме били някога.
Специфичен е и начинът, по който е изграден сюжетът и именно заради него този роман е толкова хубав и истински. Хрумна ми едно определение за тази проза, в която като че ли няма един централен конфликт, завръзка, развръзка и прочее „задължителни“ елементи. Бих я нарекла кратко- или малосюжетна проза; проза, изтъкана от много на брой по-дребни сцени, случки и диалози, създаващи една наративна плътност, в която отделните нишки на сюжета не е задължително да водят до едно голямо, драматично и катарзисно събитие, предопределено и произтичащо от тях.
Въпреки че такова събитие в романа не липсва (свързано с надигащите глава неонацистки групи в Германия и един действителен случай от местната история на Магдебург през 90-те), все пак не то е центърът на тази книга. Не е център дори типичната за жанра тайнствена любовна история от миналото на дома, която в други книги би могла да износи сюжета – към нея авторът също подхожда със зряла и обрана чувствителност, съхранявайки красотата ѝ. Не зная защо аналогията, която направих, е със състоянието на Вселената малко след Големия взрив, когато всичко е било подредено симетрично и на еднакво отстояние. По същия начин тук всяка сцена/нишка/герой са сами за себе си, малко или много еднакво важни – толкова, колкото всички останали. И тъкмо това е най-голямата ценност на романа.
Защото да, колко много действителни неща се случват в младостта ни, докато уж нищо не се случва, а всъщност се случва сам животът – този най-обикновен дори и в една доста необикновена среда (като дом за деца) живот. Тази сюжетна симетрия се отразява и във факта, че въпреки ясната координатна система на ценностите, възпитавани у момчетата и момичетата, под тях неизменно се носи една типична за тийнейджърските години флуидност, неопределеност, взаимозаменяемост в остойностяването. Така че влюбването може да се окаже по-важно от войната, футболният мач – от влюбването, концертът с любимата музика – от футболния мач, любопитството – от опасността, опасността – от истината, лоялността – от признанието, симпатията – от непоносимостта, непоносимостта – от истината и така нататък, и така нататък.
Друго характерно за изграждането на този роман е специфичният начин, по който авторът играе с хронологията. Разказът върви не с големи скокове, което е по-честият вариант да се играе с времето, а с малки отмествания, буквално като трептения в кварковото поле. Да, този вариант е може би по-трудният за проследяване, но е умело и удачно надграждане на класическия строго хронологичен ред, типичен за много романи на израстването. От друга страна, завръщанията в сегашния момент и миговете на зряла саморефлексия и оценка за случилото се са ограничени в името на действието тук и сега.
Красив роман е написал Еманиул А. Видински – красив дори и със своя изчистен до абсолютна неутралност разказвачески език, в който насред тийнейджърския жаргон само на точно оразмерени моменти, като в една добра музикална композиция, прозвучава лиричността на поета, какъвто авторът също е. Красив заради достоверността и обикновеността на своите вечни и универсални образи. Красив в зрелостта на своята човеколюбива носталгия, с която Емо Видински си спомня – досъздавайки, доизмисляйки – собствената си история, но и тази на цялото наше поколение, съзряващо в прелома на 90-те. Без оглед на граници и държави.
Емануил А. Видински, „Дом за начинаещи“, ИК „Жанет 45“, 2023
