Лора Динкова
Макар и кратък по форма, фрагментът като жанр съумява да моделира и изгради алтернативни светове и световъзприятия по стари закони. Опитът на миналото, неговото осмисляне и множеството прочити позволяват на Поли Муканова да прави преходи между различни времена, да пренарежда пластове памет, а след това да ги поднася на читателя като уж лесни, а всъщност философски задълбочени сентенции и смисли за живота и отредената на човека времеположимост в него. Крехкостта, нетрайността и бързопреходността ни имат нужда от утеха. Такава утеха ни дава поезията.
Привидно разделена на отделни тематични раздели, новата стихосбирка на Поли Муканова побира в целостта си и пътеките до другия, и софийските метафори, и така предпочитаните от нея фрагменти, но и факлите, които тези фрагменти оставят след тях като знаци, които е добре да следваме, за да не се изгубим в тъмното. Разбира се, само ако имаме необходимите сетива за това.
Новата книга на Поли Муканова ,,Пристан за отшелници“ продължава традицията в избрания от авторката жанр, а именно фрагмента, но за разлика например от предишната ѝ книга ,,Сизиф дали е бил щастлив“, тук е налице едно своеобразно преливане между поезия и фрагмент и обратното. Получило се е любопитно взаимопроникване, успоредяване и сякаш сливане между двата жанра. Сякаш авторката се стреми в тази книга да съотнесе писането на фрагменти със създаването на поезия, да ги приближи до обща метафора за приблизително равенство.
Можем да четем ,,Пристан за отшелници“ като апология на писменото слово, което, черпейки познание(я) от миналото, успява да бъде съответно както на паметта, така и на настоящето, на живота тук и сега. Съществуването на различни образи, с които паметта успешно оперира, се оказва тласък, благодарение на който поезията успява да се измъкне от капаните на времето и да продължава да заявява себе си като налична.
На фона на битовата реторика и втораченост в непосредствената актуалност, характерни за съвременната българска литература, текстовете на Поли Муканова извеждат човека и човешкото отвъд хоризонтите на познатото и достъпното; навлизат в непознати пространства, до които авторката държи да открие достъп.
Философските минатюри в новата книга на Поли Муканова имат логическа последователност – те са фрагменти от една разпаднала се цялост/реалност, която сякаш иска отново да се конструира като такава, за да се самоосмисли. Философията като раждаща се на границата – там, където се усеща необходимостта от понятие, както отбелязва авторката. Тези кратки по обем текстове ни провокират към размисли, насочени директно към основанията ни за живот – кои сме ние и доколко познаваме себе си, осъзнаваме ли своята крехкост и тленност и има ли начини да опазим човека и човешкото. В краткия живот времето е невидимата проява на тленността, която видимо деформира човека, довеждайки го до крайния предел на съществуването. Времето потвърждава наличието на смърт. То регулира човешката представа за минало и настояще, като не оставя възможност за обемно бъдеще поради непрекъснатото скъсяване на живота. Макар да не дава лесни отговори, поезията на Поли Муканова иска да утеши човека – мястото му не е ограничено единствено на Земята, от него зависи дали ще открие непозната планета, на която отново да създаде живот, за да не бъде единствено ,,снимка в застинал тържествен каданс“.
Чувствителна и свръхсензитивна натура, която има сетива за заобикалящия свят, героинята на Поли Муканова копнее да достигне до онази истина, която стои в първоначалата и е трудно обозрима и постижима. Подобно на Атанас Далчев и Борис Христов тя умело прави пробиви в детството – единственият ,,фрагмент“ от живота ни, когато сме чисти, невинни и необременени откъм сложност. Това непрекъснато завръщане към миналото е идентично на Сизифовия мит, но с обратен знак – вместо да бута камъка нагоре към върха на скалата, героинята на Поли Муканова избира да догони метафорично камъка на първоосновата. За да разбере по-добре коя е. За да докаже смисъла въпреки абсурда. В текстовете от сборника ,,Пристан за отшелници“ човекът се изправя сам срещу съдбата си, опитва се да противостои на лесните обяснения за света. ,,Една потомка на самата себе си, отдавна потънала в картата на своя живот“ – така се описва героинята. Тук неминуемо се сещаме за Багряниния копнеж по виталност, пълноценно изживяване на света и откриване на нови хоризонти като възможност по-добре да се осмисли ,,своето“ чрез пътуването. Героинята на Поли Муканова също изразява идеята за съдбата на жената в света и необходимостта от преосмисляне на традицията.
Ще отбележа няколко от важните за книгата ядра, от които и авторката, и лирическата героиня черпят вдъхновение и енергия. На първо място това е слънцето – и като символ, и като метафора, то е една от видимите прояви на божественото. В ,,Държавата“ Платон го представя като образа на Доброто; възкръсване и безсмъртие; като знание, а дори и свръхзнание. Сходни са и наблюденията в книгата ,,Пристан за отшелници“. Слънцето е щастието на този, който знае как да бъде в съзвучие с природата; то изостря съзнанието за предела, но е и светлината на познанието, и извор на енергия. Темата за всепроникващата любов отново е обвързана с неговия образ: ,,не си сън, а светъл лъч, който ме събужда“.
Отвъд светлината, където е сянката на слънцето, как се претегля светлината на спомена? Това ни пита авторката. А ние само можем да се досетим, че детството е единственият период от отреденото ни житейско време, в който знанието за смъртта отсъства. То е онова защитено от зло пространство, където душата е щастлива, чиста и бяла по далчевски. Едно своеобразно завръщане към началата на съществуването, където си отново чист и невинен. Тук Поли Муканова следва Далчевата традиция, а след това и Борис-Христовата, свързана с опитите на човека, макар и безуспешни, да се приближи отново до съкровеността и несложността на живеенето.
Непрекъснатото завръщане към близкото и към далечното минало свидетелства за една видима носталгия, която разкрива сборникът ,,Пристан за отшелници“. Онази наша София от миналото фигурира единствено в регистрите на паметта. Авторката също е турист в своя роден град, преоткрива го всеки път с нови очи, за да го опази като вечен. София като вяра, като пазител на тайнства, които ни спасяват. Вера Мутафчиева изказва сходни мисли в своите ,,Бивалици“ – за онази наша София, която успява да устои на бомбардировките за сметка на своите граждани, които сякаш я предават, напускайки я.
Героинята на Поли Муканова прави своите житейски избори, основани върху знанието и литературата: ,,Да съхраня единствената неприкосновеност; единственото само мое небе“; защитна стена, която разделя съкровеното от познатото, пошлото и лъжливото, което опазва онова щастие на безвъзвратно отминалото детство. Стена, която разделя световете, но и съхранява смисъла.
,,Пристан за отшелници“ е терапевтична книга – дори и за умишлено припознатата позиция на духовен аскетизъм, има излаз, т.е. място, където се очаква да срещнеш себеподобни и емоционално съпричастни хора, с които няма да се чувстваш изгубен и самотен в разбягващия се свят. От друга страна, отшелниците на Поли Муканова правят своя личен избор сами, отделяйки се сякаш на другия бряг – онзи, който приютява различните, неразбраните и самотните. За да бъдат по-малко самотни и повече близки по дух. Тук отшелниците не живеят в уединение, те копнеят за разбиране и за човещина; те са онези, които ще ни спасят от прогресивно отсъстващото човешко.
Друга гледна точка може да приеме метафората ,,пристан за отшелници“ като една от многото дефиниции на литературата. Литературата, словото като своеобразно пространство, откъдето можеш нестихващо да преминаваш през светове и животи, да бъдеш друг, различен на себе си, по-добър и повече човек.
Макар и обречени на отреденото ни битие, е добре да приемем света като загадка, но и като нестихваща надежда, че е възможно едно по-смислено и по-добро бъдеще. Именно пристанът за отшелници ще опази онези хора, които са съхранили човешкото у себе си в този саморазрушаващ се свят. Те като че ли са призвани да дадат смислено бъдеще на своите наследници, но на друго, непознато и ново място. Защото след смъртта има нова, неоткрита земя, ,,където ще заселим децата си“.
Поли Муканова, „Пристан за отшелници. Стихове и фрагменти“, изд. Фондация „Емили“, С., 2022
