Разговор с писателката Бианка Белова
Бианка Белова (1970) е чешка писателка от български произход, авторка на седем книги. Голяма известност ѝ носи романът ѝ „Езерото“, публикуван и на български (прев. Васил Самоковлиев, изд. „Изида“, 2018). През май Бианка Белова бе в България, за да представи новия си роман „Островът“ (прев. Деница Проданова, изд. „Изида“).
Госпожо Белова, в началото на май бяхте в София и Пловдив, за да представите българското издание на романа си „Островът“. Това е и първият превод на романа, който се появява едва няколко месеца след излизането му в Чехия. Интересна ли беше за Вас реакцията на българската публика, какви са впечатленията Ви от това българско „турне“ на романа?
Много се радвам, че първият език, на който „Островът“ беше преведен, е точно българският. Това е третата моя книга, която излиза в България. Благодарна съм на издателство „Изида“ за постоянството и признанието. Според мен интересен е фактът, че докато в Чехия романът е възприеман като текст, който предполага ерудирани читатели, българският издател го представя като „приказка за възрастни“ и се радва, че издателството му най-накрая има книга, която може да се чете от всички. Тази разлика в контекстите е наистина удивителна.
Иначе „турнето“ се получи чудесно, залите бяха пълни, срещнах се с добронамерени и отзивчиви читатели. А „черешката на тортата“ беше присъствието на Георги Господинов на премиерата в София в навечерието на неговия голям международен успех.
Казвате, че сте започнали да пишете „Островът“ по време на пандемията и локдауните. Разкажете малко повече за това как възникна замисълът за романа, кое в този особен и сложен опит около пандемията Ви тласна към написването на книгата?
Забелязах аналогиите с чумните епидемии през Средновековието, впрочем първоначално чумата тръгва именно от днешната провинция Ухан. Върнах се към един свой кратък разказ, който написах преди години и в който се разказваше за чума, достигаща до самотен остров чрез любовно писмо, и се опитах да доразвия историята. И понеже в периода на пандемията не можехме да ходим никъде и нямаше какво да правим, аз се оказах с достатъчно свободно време за четене и изследване на легенди, бестиарии, митологични и ориенталски сюжети, погребални ритуали. Така историята започна да се развива от само себе си.
В „Островът“ водещи са разказването (на истории, приказки, случки…) и сюжетът за пътуването. Това всъщност са две древни първооснови на литературата – това ли беше идеята Ви, да създадете съвременна интерпретация на класическите основи на литературата?
Да, исках да отдам дължимото на историите и разказването и да се опитам да си отговоря на въпроса защо всъщност писането, четенето и разказването са толкова важни за нас хората. Защо сме готови да платим на някой тайнствен разказвач за една добра история или на писателя за неговата книга? Защо харесваме хората, които разказват увлекателно? Защо историите са ни толкова скъпи?
Междувременно предишният Ви роман „Езерото“, също преведен на български, продължава да трупа успехи – издаден е на множество езици, получи Европейската награда за литература и бе номиниран за наградата „Ангелус“… На какво според Вас се дължи успехът на романа? Има ли читателски и критически реакции, които не сте очаквали, които Ви изненадват?
Старая се да пиша така, че да остане достатъчно пространство на читателя за собственото му въображение. Затова наистина често ме изненадват интерпретациите, които той открива в моите текстове. В „Езерото“ перспективите, през които може да се види историята, са многобройни. Мисля си, че това е причината романът да е разбираем за толкова читатели, свързани с различни културни и езикови контексти. Веднъж това са читатели, които разпознават контекста, свързан преди всичко с тоталитаризма и репресиите, на други е близък разказът за съзряването, за трети най-важна е темата за мащаба на екологичната катастрофа. Събитията в книгата не са положени в конкретно време, което улеснява идентификацията с тях; освен това се разказва история, която ни е добре позната – едно момче тръгва по света в търсене на себе си и на корените си, след което се завръща у дома, придобило нови познания. Сюжетът е класически и затова е лесно разпознаваем за читатели от различни култури.
Успехът на книгите Ви нареди сред най-успешните източноевропейски писатели от последните години. Смятате ли, че има разпознаваеми източноевропейски теми или стил на писане в съвременната литература?
Не зная, това е въпрос, на който би могъл да отговори по-скоро някой литературовед. На мен лично ми се струва, че не се вписвам твърде в съвременната чешка литературна среда и че съм по-скоро самотен глас.
Стана дума за пандемията – промени ли ни тя трайно според Вас? Промени ли литературата?
Бих казала, че това беше едно от онези обстоятелства, които пресираха поляризацията в обществото, поне у нас. Струва ми се, че губим способността си да разговаряме с хора, чиито възгледи са различни от нашите, и че само подвикваме един на друг през някакви социални окопи. Пандемията ускори дигитализацията и настъплението на изкуствения интелект. Две години половината човечество беше постоянно свързано към електронни устройства и изкуствените невронни мрежи изведнъж получиха достъп до огромни количества данни. Сега започваме да ги използваме, но изобщо не си даваме сметка в каква степен може да се злоупотреби с тях и главното – все още не разполагаме с правила, с които да удържим контрола над изкуствения интелект.
Засега не бих се осмелила да отговоря дали пандемията промени литературата. Промени книжния пазар, но заедно с други фактори (например инфлацията). Читателите купуват по-евтини книги, въпреки че обемът на продажбите като цяло остана същият. Със сигурност в момента е много по-трудно да пробият нови имена, издателите са значително по-предпазливи.
Имате чешки и български произход, живеете в Прага, но често се връщате в България. Свързаността Ви едновременно с две култури има ли значение за писането Ви, оказва ли влияние върху него?
Разбира се. Когато се движиш между две култури, не е възможно да не видиш разликите между тях както в малките, така и в големите неща, в частния и в обществения живот. При по-чувствителните хора, при творческите натури склонността да забелязват подробности, да подлагат на преоценка конвенциите и аномалиите, е особено изявена. Мисля, че не са много обстоятелствата, които подхранват този тип наблюдателност, но принадлежността към два езика и към две култури със сигурност е сред тях. Но това, естествено, е и проклятие – никога не си изцяло нито на едното място, нито на другото.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
Превод от чешки СЛАВЕЯ ДИМИТРОВА
