Всички имахме повече време

бр. 22/2023

Тоня Горанова

Живеехме на ъгъла на „Патриарха” и „Самуил”. Прозорецът ни беше точно над градинката, в която е черквата „Св. Георги”.

В средата на „Патриарха” имаше алея с кестени. Общо на булеварда имаше четири реда кестени и от прозореца (4 етаж) изглеждаше като буйна, зелена река, а мама казваше, че прилича на море, защото зеленото свършваше на хоризонта.

Напролет, когато плодовете на кестените бяха мънички, от тях с клечки си правехме разни фигури и малки строежи. Плъзвахме, децата, по булеварда да събираме от земята зелените кестенчета. Когато се задаваше тролеят, се отдръпвахме да му направим път и после пак съсредоточено си продължавахме „работата” – като мравчета по паветата.

А на улица „Самуил” играехме на „народна топка” и други подобни – там беше по-удобно, защото въобще не минаваха коли.

Повечето деца бяхме с домашните ключове на връвчици на вратовете. Родителите бяха на работа, а ние играехме по цял ден в градинката и по околните дворове.

В София, поне в нашия квартал, зад кооперациите се образуваха квадратни, огромни дворове. А някои кооперации си имаха собствени малки, задни  дворчета, в които беше особено интересно да се проникне. Въобще тези огромни дворове с най-различни ъгли, кьошета, мазета, сенки, потайни места, стари дървета и какви ли не кривинки си бяха интересно място за най-различни игри.

Измисляхме си игри непрекъснато, всякакви. Играехме и обичайните, например на „пирати” – никак не ни пречеше, че нямахме кораби и морета.

Завирахме се къде ли не в игра или просто с увлечение рисувахме на пясъка в градинката къщи (като план) с всякакви стаи и помещения, в които можеше да се влиза – това беше игра на „къщи”. Обикновено като нарисувахме „къщите” из цялата градинка, с това свършваше и играта. Самото измисляне на къщите беше по-големият кеф. От пясък, пръст, камъчета, листа, клечки и вода ставаха страхотни „изделия”.

В градинката имаше красива чешма с месингова видра в средата и четири чучура – игрите на чешмата, естествено, бяха супер!

Сега се замислям, че нямахме никакви играчки. Единствената купешка играчка беше топката. Някое дете донасяше топка и играехме всички с нея, докато се спукаше. Аз имах по едно време топка от Будапеща – червена на бели точки. Много си я обичах. Естествено се спука в градинката, но си я пазих и спукана.

Не си ходехме на гости по къщите – обичахме да играем навън. Играехме до късно вечер, докато не почнеха да ни викат от прозорците – Гошо, Алда, Симо, Тоня… а ние „не чувахме”.

Мама беше журналистка и често работеше до късно във вестника, но и аз се прибирах като другите деца – бях ѝ обещала. Общо взето обещанията се спазваха. Майка ми даваше повече свобода, отколкото на другите деца, но имахме правила. Например: когато излизам с приятелите (вече по-голяма), мога да се прибера, когато искам, но точно в часа, в който съм обещала (нямахме телефончета 😊).

Играехме дружно, бяхме различни и от различни семейства. Понякога ставаха и разправии. Помня, че в една такава разправия едно момче ме уцели с камък точно в средата на челото и потече кръв. Ами всички се скупчиха да ми помагат, а момчето стоеше гузно на 10 метра. Изсъхна ми челото. После пак си играхме заедно.

Яденето ни беше лесно – като огладнеехме, изтичвахме вкъщи за филия с шипков мармалад, сирене, домат.

Често мама беше на дежурство нощем (вестникът излизаше призори) и или ме взимаше с нея (спях на два стола), или ми оставяше 50 ст. и с тях вечерях в отсрещната Скара-бира, порция кебапчета и лимонада – много вкусно!

В печатницата на Полиграфическия комбинат беше интересно – огромни машини, шум, малки буквички се редяха в дървени табли. А веднъж работниците ми дадоха да натисна копчето на машината, която печаташе вестника. Зелено-синьо копче (!) и аз печатах вестник!!!! Много горда бях.

Често, когато не бях на училище, мама ме взимаше на работа с нея. Редакцията на вестника беше в Полиграфическия комбинат. Сградата беше просторна (сега е нацепена от помещенийца и вратички), изглеждаше луксозно, широки коридори, в които имаше места като отворени холове с кожени меки мебели и зеленина. Стълбите бяха най-прекрасното за мен – и те широки по няколко метра  и с каменни плоски, заоблени, широки перила – колкото да легна на тях, и с хубава непрекъсната извивка. С една дума – фантастична пързалка. На бегом до петия етаж и надолу по перилата!

А във вътрешния двор на Полиграфическия комбинат плочите на алеите бяха слепени с дзифт, който се размекваше от слънцето – вадехме го и правехме от него фигурки, после ги изстудявахме на чешмата в двора и те ставаха твърди, черни скулптурки.

Вкъщи също беше интересно. Имахме малко играчки, но освен тях имаше копчета, кутийки, пирончета, игли, конци, парцалки и т.н., с които можеше да се измислят всякакви игри и истории. Рисувах. Бяха ми попаднали едни (училищни) ножчета за дълбаене на дърво. Беше ми интересно да си изрязвам с тях. А открих, че масата ни е от много меко дърво. Е, издълбах я цялата. Масата беше покрита с дебела плюшена покривка и отгоре друга покривка, така че не си личеше, че унищожавам масата. Един ден мама вдигна плюшената покривка и видя напълно развалената маса. Учуди се, разсмя се и ме остави да си дълбая на останалите празни места.

Спомням си също, че тичахме след камионите, които пръскаха срещу комари и насекоми – зад тях излизаха бели, огромни облаци. Те съобщаваха да се пазим, а ние се завирахме в облаците – кеф!

И друго – всяка нощ миеха улиците – беше мокро и миришеше приятно.

Обичайно беше децата да помагаме в къщната работа, но работата не беше много – главно на пазар ходехме. Всички от това време си спомняме как купувахме с купи кисело мляко от големи легени и изчаквахме да ни „отрежат” от новия леген, че тогава млякото стоеше като „планинка”.

На ъгъла на „Витоша” и „Патриарха” имаше голяма, просторна млекарница, от която винаги миришеше на топло, току-що сварено прясно мляко и козуначени топли кифли. Много приятно място, особено в студените зими. Там често закусвахме.

И любимата на всички сладкарница, диагонално на кино „Млада гвардия“, с плезирите, карамелените пасти и други вкуснотии.

Водеха ни на концерти, театър. Помня концерт с Ив Монтан в зала „България“. Децата се бяхме скупчили под самата сцена. А върхът беше, когато Ив Монтан подкара на сцената мъничко, около 20 см велосипедче.

В Клуба на журналистите бяхме често – вечер с родителите. Бяхме цяла банда деца. И до днес си запазихме приятелството с някои от тях. Имаше малко шадраванче със златни (червени) рибки. Таванът се отваряше и се виждаха звездите. Тичахме между масите, играехме, слушахме какво си говорят големите. Беше много любимо и интересно място за нас. И „мелбата” сладолед беше много хубава.

Тогава ходехме пеша и почти не ползвахме градския транспорт. Билетите бяха евтини, просто ходенето беше обичайно, пък и София не беше голяма – 30-40 минути пеша най-много. Вече бях в гимназията и не съм и помисляла за трамвай и тролей, въпреки че бях на 4-5 спирки от училище.

Имахме всички повече време.

Родителите се събираха с приятели всяка седмица. Със съседите – приятели и децата им, се общуваше вечер редовно. Събирахме се, вечеряхме често заедно – кой каквото има. Имаше време, когато ходехме при леля ми всяка вечер. Събирахме се по десетина души и поне 3-4 деца. Беше весело. Когато имаше работа, всички заедно я вършехме. И лудориите с братовчедите заедно правехме. И там на улицата (мавзолея Батенберг), пак бяхме цяла тумба.

Нямаше телевизори. Бяхме свободни за приятели и игри.

Когато имаше фойерверки, изстрелваха ги от парка. На другия ден децата ходехме да събираме в тревата малки парчета от фойерверките. Голям кеф беше да ги пускаме в печката (бяхме с печки за въглища и дърва) и избухваше пламък в червено, зелено, така че печката подскачаше. Поне на нас така ни се струваше. И чичо ни се караше, естествено, беше си опасно.

Имам само хубави спомени от детството ми в София.