Христо Трендафилов
Терминът Държава на духа има 45-годишна история. Употребен е за пръв път от акад. Дмитрий Лихачов в доклада му на Международния симпозиум „Търновска книжовна школа“, проведен във Велико Търново през септември 1978 г. Понятието обхващаше делото на търновските книжовници, които за две десетилетия са направили толкова за България и Славянския свят, колкото други са направили за 200 години. Ученият недоволства, че нашият редактор е сложил понятието в кавички. През 2021 бе издаден научен сборник „650 години Търновска държава на духа“. Понятието бързо разширяваше своя конотативен обсег с нови пространствено-времеви зони. Първо самият Лихачов го допълни в пленарния си доклад, изнесен на Първия конгрес по българистика в София през 1981 г. Докладът се наричаше „Челната (предната) отбранителна линия на българската държава на духа“ и развиваше идеята, че ако Аспарух и неговите последователи са създали външната, материалната страна на българската държава, Кирил и Методий и техните наследници са сътворили Вътрешната държава, т.е. Държавата на духа. Последваха многобройни интервюта, диалози и филми на и за Лихачов и повече от 10 награди, с които бе удостоен от български държавни и академични институции. Цитираха се импулсиращи негови фрази: Българската литература е най-старата литература в Европа, Българите са най-древната културна нация, България – пленена, но не и покорена. Истински цитатник на Българското величие. Ленинградският славист бързо се превърна в неочакван и могъщ цивилизационен предстоятел на България. Сакрализира го не само научният свят, пред него благоговееше и партийната и административна върхушка и се напрягаше да му засвидетелства своите почитания. А междувременно към Държавата на духа бяха присъединени нови територии – Преславската и Охридската школа, благословените кътчета на Балкана, където царуваха хайдушки дружини и воеводи. И разбира се, високопланинските манастири, където приведени над ръкописите монаси картографираха свободна България. За част от Държавата на духа бе обявена и Санстефанска България, а казаното от граф Николай Игнатиев бе поставяно редом с думите на Лихачов. С помощта на журналистическите илюминации терминът завладя българската история – и свободната, и безкрайните години на иностранно владичество. Робството стана естествена част от Свободата, а от изстрадала многовековна колония България се превръщаше в горда метрополия на редица културни провинции.
Ако в България Лихачов бе отдавна канонизиран и увенчан през 2015 г. с бюст-паметник, в самата Русия и СССР той бе и критикуван. Независимо че лежи общо четири години в сталински лагери (три в Соловецкия лагер със специално назначение и една на строителството на Беломор канал), самият той е възприеман като „сталински“ човек. Като личност, обсебена от самовнушението за единственост, изтънчен диктатор и цивилизован деспот, нетърпящ втора голяма фигура до себе си. Дори някои го определяха като своего рода грък-фанариот, който умело маневрира и се адаптира към всяка една власт, неслучайно е удостоен и с Ленинска, и със Сталинска премия, както и с още повече от 20 други приза и ордени. В едни случаи е конформист-консерватор, в други – високо ценен на Запад ведър либерал, в трети – дясна ръка на Горбачов, осъществил Перестройката в културата. Опозицията ехидно го зовеше джобен (карманный) академик на Раиса Горбачова, при Елцин бе принуден да напусне председателското място във Фонда за култура. През последните си години бе определян като морален проповедник, а не като учен, на което той рязко се противопостави.
Можем да говорим още много за тази най-голяма фигура в руската култура след Втората световна война. Но тъй като темата ни е Държавата на духа, ще погледнем първо към терминотворчеството при Лихачов. А пиететът към красивия, изискан, пораждащ винаги дискусии термин е една от най-присъщите му черти. Ученият го взема от текущата действителност, метафоризира го и естетизира, за да го върне в лоното на първозданната му метафоричност. И както казва Ницше, понятието, макар и сухо и осмоъгълно като игрална кост, и толкова подвижно, колкото и тя, все пак е остатък от метафора. Ще приведем някои от тях, с оглед на българския и славянския дискурс.
- Литературен конвой – това са произведенията и изобщо текстовете, които придружават старите славянски съчинения.
- Литературна трансплантация. Първом е употребен в студията „Старославянските литератури като система“ (1969). По това време трансплантация бе нова дума, след като през 1967 г. в Кейптаун бе извършена първата трансплантация на сърце. Съгласно Лихачов Старата българска литература не е повлияла на Старата руска, а направо е трансплантирана, присадена. Концепцията срещна рязък отпор от всички наши елитни медиевисти, авторът отговори на несъгласията почтително, със сдържана вежливост.
- Литература посредница, поместен в цитираната по-горе студия. Следвайки достиженията на компаративистичната школа в литературознанието (на Пол ван Тигем и на своя учител Виктор Жирмунски), Лихачов мотивира този термин: той се покрива със старобългарската литература, но има наднационален характер, притежава общ езиков и литературен фонд, а графическата му основа става кирилицата.
А Държава на духа? Терминът, разбиран като утопична, но изпълнена и с реално съдържание държава на интелекта, книгата и културата, има своите предшественици. Най-напред това е също така утопичната държава Касталия, описана в романа „Игра на стъклени перли“ (Das Glasperlenspiel) от Херман Хесе. Писан повече от десетилетие в Швейцарските Алпи, романът е завършен през 1943, а през 1946 г. авторът получава Нобелова премия. Действието в творбата протича през далечния XXV век в измислената страна Касталия, наречена на името на извора в подножието на Парнас, където Аполон води деветте музи и съпровожда танците им с лира. Това е късна версия на Педагогическата провинция, позната ни от Гьотевия „Вилхелм Майстер“. Към нея са добавени и индийски мотиви. Младежите се издирват и подбират, а жени не се допускат. Животът е изцяло интелектуален, политиката и реалната действителност са напълно изключени. Върхова изява на адаптацията в този свят е усвояването на играта на стъклени перли и нейния сложен комбинативен език. Самата игра представлява съчетание от религия, философия и изкуство. Главният герой Йозеф Кнехт следва императивите за постигането на такова битие, но осъзнава негативите на това затворено съществуване, повтарящо вече казаното и лишено от инвенции. Под влияние на стареца Яков (чийто прототип е изкуствоведът Яков Буркхард) той намира изход в реалното житейско пълноводие, скъсва с Касталия, но заплаща с живота си. Музиката играе съществена роля в романа, така както и в друго произведение, писано приблизително по същото време – „Доктор Фаустус“ на Томас Ман, сплавя ги критиката на културата, трагичната съдба на Германия, бъдещето на целия цивилизован свят.
Дмитрий Лихачов харесваше романа на Хесе, цитирал го е, споменавал го е на заседания на неговата Секция в Пушкинския дом. Дали в мъченическите озарения на историческия път на България, в нейната Държава на духа не е провидял спасителното прераждане на Касталия в едно обединение, служещо на хората и бранещо ги с Култура от кошмарите на Историята. Прераждане на Утопията в духовна реалност, наречена България.
Както казахме и както се знае, Касталия на Хесе донякъде възпроизвежда Педагогическата провинция на Гьоте. А тя е описана в романа „Вилхелм Майстер“, чиито две части са публикувани през 1795 и 1829 г. Това е един типично образователен роман (Bildungsroman). В първата част, след живот в театъра и лични драми, героят бяга от Царствого на Изкуството в Царството на практическия живот. Във втората част, озаглавена „Вилхелм Майстер – години на странстване или отричащите се“, героят отива заедно със сина си Феликс в Педагогическата провинция. Там хората се образоват по такъв начин, че да се превърнат във всестранно и хармонично развити личности. Вилхелм става лекар и се застъпва за общото, а не за специалното образование; той приключва със странстванията, които са му вменени от Тайното общество. Решава да се отдаде изцяло на практическа деятелност, но тя се реализира в най-крупното произведение на Гьоте – „Фауст“. Ще завършим с краткото споменаване на един ранен старобългарски аналог на педагогическите провинции, описани от Гьоте и Хесе. Това е преводната Александрия, ранновизантийски или късноантичен роман, приписван на Псевдо-Калистен. У нас е преведен по време на управлението на цар Симеон по негова повеля и е включен в огромен сборник с превалиращо историческо съдържание. Oписани са походите, подвизите и приключенията на Александър Македонски. В съчинението е представено обществото на рахманите в Индия, с които Александър не воюва, а води философски диалог с афористично-анекдотичен придъх. Рахманите са голи мъдреци, които живеят в пещери и под навеси, отделени от жените и децата си, досущ като в Касталия на Хесе. Природата е райска, с гъсти гори, много плодни дървета, лози и бяла като мляко река. В диалога със загадки се включва и Александър, ще приведем само отговора на рахманите на въпроса му какво представлява царството, т.е. държавата: Несправедлива сила, непочтена самоувереност и ако времето е благосклонно, бреме от злато.
Това са корените на Българската държава на духа.
