Агустина Бастерика
Авторката на романа „Деликатесен труп“ Агустина Бастерика споделя мисли за консумацията на месо, канибалите и мизогинията
Всичко започна от заниманията на брат ми, на когото посветих романа си. Концепцията за книгата се оформяше по време на дългите вечери, които прекарвах в неговия ресторант „Ocho Once” в Буенос Айрес. Гонсало Бастерика е главен готвач, който работи с органична храна, но преди всичко е изследовател на храните. От неговите проучвания, свързани с въпросите на здравословното хранене, можах да разбера какво е имал предвид Хипократ, когато е казал: „Нека храната ви бъде лекарство и лекарството – храна“.
Благодарение на изследванията си по тази тема постепенно промених диетата си и спрях да консумирам месо. Завесата пред очите ми се вдигна и отношението ми към яденето на месо радикално се промени. Сега за мен пържолата е парче от труп. Веднъж минах покрай един месарски магазин и видях окачени одрани животински трупове. Помислих си: „Могат да бъдат и човешки. В крайна сметка всички ние сме животни, всички сме от плът“. Така възникна идеята за романа.
Исках да пиша за едно близко бъдеще, в което канибализмът би могъл да бъде легализиран. Сюжетът, който си представях, беше следният: появява се вирус, който засяга животните и ги прави негодни за консумация. В този момент се узаконява канибализмът. Главният ми персонаж ръководи фабрика за преработка на месо. Получава жена, която трябва да убие или отглежда – разполага с човек, който е негово притежание. Няма да разкрия какво се случва по-нататък.
Творческият процес е интуитивен, сила, на която не можеш да устоиш, но когато една тема ме обсеби, започва дълъг процес на предварителна подготовка. Прочетох огромно количество материали, художествени текстове и есета, посветени на канибализма, месопреработвателната индустрия и правата на животните. Гледах много видеа, игрални и документални филми. Това беше най-трудната част от процеса, защото ставах свидетел на множество сцени на насилие. Да гледаш как режат човките на пилета, за да не се кълват в препълнените помещения, е твърде угнетяващо. Да гледаш как одират живи животни, е смазващо.
Книгата ми остро критикува тези индустрия. Написах романа и по друга причина – винаги съм смятала, че се изяждаме един друг в нашето капиталистическо, консуматорско общество. Това се случва по много начини: трафикът на хора, войната, модерното робство, бедността, насилието на полова основа са само част от примерите за крайна жестокост.
Обективизирането и деперсонализирането на другите ни позволява да ги отстраним от категорията човешки същества (равни на нас) и да ги поставим в категория „други“, хора, които можем да убиваме, над които можем да упражняваме насилие, които можем да дискриминираме, нараняваме и т.н. Един красноречив пример: обществото допуска едно 12-годишно момиче да работи като проститутка – част от това общество е безразлично към тази ситуация, а друга голяма част я оправдава, защото има полза от нея; едно малко момиче е консумирано от нас.
В своята книга „Айхман в Йерусалим. Репортаж за баналността на злото“ Хана Арент пише, че унищожението на евреите в Германия и другите европейски държави става възможно заради безразличието на обществото. Масовото избиване, извършено от бюрократи, не би могло да се случи без индиферентното отношение на „добрите“ граждани.
Изяждаме се един друг, защото сме слепи за нещата, които ни свързват с другите хора. Когато се сблъскаме с чуждо страдание, обръщаме главата си на другата страна. Правим същото и с други живи същества. В чинията с месо аржентинците виждат само определено количество протеини. В моята страна консумирането на месо е част от националната идентичност. Подготвянето на стек за барбекю се смята за свещен ритуал – сякаш е част от религиозен празник. Последното официално проучване от 2018 година показва, че средно за година един аржентинец изяжда 118 кг месо. Ние сме 45 милиона – това е смайващо количество месо.
Искам ясно да заявя, че не тръгвам на кръстоносен поход срещу хората, консумиращи месо, за да ги превърна във вегетарианци. Никога не съм искала да пиша памфлети в подкрепа на крайното вегетарианство. Не се опитвам да убеждавам някого в нещо, защото смятам, че фанатизмът също е форма на насилие.
Вегетарианка съм, но консумацията на месо е част от моята идентичност; аз съм част от общество, което без колебание приема жестокостта към животните със същото крайно безразличие, с което се отнася към уязвими групи като коренното население, бедните и жените. Ние сме държава, която убива своите жени. На всеки 18 часа в Аржентина ставаме свидетели на убийство на жена, без да разполагаме със статистика за смъртните случаи след нелегални аборти. Извършването на аборт в моята страна е престъпление.
Моята идентичност също така е изградена и формирана от хетеронормативността, от едно дълбоко патриархално общество. Една необятна мрежа, която разполага с езика като свой най-верен съучастник и поддръжник. Ние се оглеждаме в езика. В моята страна, в нашия език, който споделяме с 22 други нации, с около 572 милиона души, използваме думата „куче“ – perro – за най-добрия приятел на човека. Думата в женски род – perra – е синоним на putta (блудница). Когато говорим за смел човек – atrevido – имаме предвид безстрашен мъж. Когато употребяваме думата в женски род (attrevida), мислим за putta (блудница). Синонимите на думата putta в испанския език са много (101, за да бъда точна), но нямаме нито един синоним за мъж, който прави секс с много жени. Думата в мъжки род (puto) звучи обидно и се отнася за мъж хомосексуалист. Мъжете, които спят с много жени, са привлекателни. Не разполагаме с дума за тях с дерогативно значение – ясен знак за патриархална социална конструкция.
Опитах се да използвам внимателно езика в романа „Деликатесен труп“. Създаването на нова матрица изисква нови думи, нови начини за назоваване на несъществуващи до този момент неща – хората, отглеждани за консумация, в книгата са наречени „продукти“. Работех и с тишината, с ненаписаните думи, които са друга форма на канибализъм; премълчаването ни превръща в съучастници, в хора, които подпомагат налагането и съхраняването на тази реалност. Когато не говорим за фемицид, отваряме пространство за безнаказаност, допускаме мисленето, че животът на жените няма стойност. Назовавайки актовете на насилие, ги правим видими за обществото и можем да работим за тяхното предотвратяване.
Езикът е енергия. Както казва перуанският автор Сесар Калво: „Изричайки думи, даваме сила на потенциални развития“. Чрез своята книга, чрез думите си, бих искала да влея енергия в една култура на ненасилие и съпричастност, да мисля за свят, в който уважаваме различията, а символичният или реален канибализъм е само една фикция.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 21 февруари 2023 г.
