Матю Джани
Писателката, която почина през месец март, беше изключително духовит социален коментатор, а прозата ѝ бе белязана от проницателност, мъдрост и остроумие
Разбрах, че Дубравка Угрешич е починала на 73-годишна възраст, по странен начин: забелязах внезапна поява на множество цитати от нейни книги в Туитър. За момент успях да потисна скръбта и да се насладя на игривата ѝ духовитост. Тъжна ирония обаче завладяваше тази сцена; Угрешич, която често говореше за обедняването на литературното творчество в името на комерсиализма, би видяла нейната забавна страна. Посетих уебсайта на писателката и вниманието ми привлече следното изречение: „Кой знае, може би един ден вече няма да има Литература. Вместо това… ще четем цитати и фрагменти, които ще доказват, че някога са съществували цялостни текстове“. Закачливият хумор на Угрешич пророчицата.
Угрешич е родена в Кутина, бивша Югославия – майка ѝ е българка, а баща ѝ – хърватин. Тя обаче прекарва по-голямата част от творческия си живот в изгнание – в Амстердам. След избухването на гражданската война в Югославия в началото на 90-те години писателката открито критикува надигащия се национализъм в Хърватия, която наскоро е получила своята независимост. По тази причина литературният естаблишмънт („каквото и да означава това“, чувам я как мърмори) започва да я пренебрегва. Книжарниците не предлагат нейни книги, а критиците бойкотират нейните произведения. Медиите дори я обявяват за вещица. Добре запозната с тясната връзка между историята на сексизма и баналните литературни тропи, Угрешич отговаря по-късно на тези обвинения в характерния си стил: „Приемам това определение като почетно име“, казва тя в интервю от 1999 г. „Реших да яхна метлата си и да отлетя“.
Онези, които продължават да я изобличават и отхвърлят, онемяват, когато дебютният ѝ роман „Форсиране на романа река“ – пародия, богата на литературни препратки, печели НИН-овата награда през 1988 г. – престижно югославско (сега сръбско) литературно отличие, чиито лауреати са писатели като Данило Киш и Милорад Павич. Угрешич е първата жена, получила тази награда; високото признание е последвано от редица авторитетни литературни отличия, сред които и наградата „Нойщат“, неофициален Нобел, получена през 2016 г.
Угрешич напуска Хърватия през 1993 г., а преживяванията ѝ от живота в изгнание отзвучават във всяка нейна книга, от оригиналните ѝ новаторски творби „Музеят на безусловната капитулация“ и „Министерство на болката“ до сборниците ѝ с хапливи есета „Няма никой вкъщи“, „Култура на лъжата“ и „Епохата на кожата“.
Първата ми среща с прозата на Угрешич беше сборникът с есета „Четенето забранено“, в който писателката блестящо анализира широко възприетите абсурди на литературния „пазар“. Тук критиката на Угрешич е безпощадна, дори яростна, откриваме и едни от най-ярките примери за елегантния ѝ хумор. „В последно време пиша само book proposal-и“, пише тя в едно от сатиричните си есета „Наскоро си направих труда и написах „В търсене на изгубеното време“. Не мина. Досадно, прекалено дълго, сменете заглавието…“ Наред с острата сатира, непоколебимата отдаденост на авторката на каузата за съхранение на литературата – на нейните морални, духовни и естетически достойнства – прозира на всяка страница от текста.
В дните след смъртта ѝ отворих отново „Баба Яга снесе яйце“, книга, в чийто наратив находчиво са вплетени фолклорни мотиви. Бях поразен от следния откъс:
„Баба Яга, пише тя, е жена заместител, тя е тук, за да старее вместо нас, да бъде стара вместо нас, да бъде наказана вместо нас. Нейната драма е драмата на старостта; историята ѝ – история за изолацията, за насилственото отлъчване, за невидимостта, за бруталната маргинализация. При това собственият ни страх служи като киселина, която разтваря истинската човешка драма в гротескно комедиантство. Вярно е, че то няма задължително негативно звучене: тъкмо напротив, по правило утвърждава човешката виталност и победата над смъртта в настоящия момент” . Спрях се на думата „комедиантство“; колко писатели днес биха я отнесли към самите себе си? Част от величието на Угрешич се крие в смелия ѝ отказ да се покланя на хората, създаващи литературния вкус; тя се носи – радостно – над всичко това.
Имах удоволствието да работя за кратко с Дубравка, когато бях редактор в TANK. Публикувахме книгата ѝ „Лисица“ в Обединеното кралство – богат, разножанров, необуздан, меланхоличен текст, който размишлява върху изгнанието, дребните заяждания с националистически привкус, Набоков, Ингрид Бергман, руския авангард и изпитанието да имаш родина, която вече не съществува. Работата с нея бе удоволствие: беше очарователна, състрадателна, добросъвестна, откровена, подценяваща се, а технологиите винаги я объркваха и озадачаваха.
Романът „Лисица“ е прощалният ѝ дар и в него писателката открива дом за различните си идентичности – разказвач на истории, теоретик, политически коментатор, майстор на фабулата – дом, в който те хармонично си съжителстват. В края на краищата лисицата е съвършеният „писателски тотем“ за изкусен разказвач като Угрешич. В „Лисица“ четем как се създава едно повествование – изкуство, което може да омагьосва, но и да бъде използвано за манипулиране и контрол.
От всички цитати, които прегледах в деня на смъртта ѝ, два откъса от „Лисица“ се запечатаха най-ярко в съзнанието ми. Вторият от тях гласеше: „Всички ние сме бележки под линия, пише тя, мнозина от нас никога няма да получат шанса да бъдат прочетени, всички водим непрекъсната, жестока борба за своя живот, за живота си на бележки под линия, за правото да се задържим на повърхността, преди да сме потънали, независимо от всичките си неистови усилия. Постоянно навсякъде около себе си оставяме следи от своето съществуване, от своята борба срещу безсмислието. И колкото по-голямо е това безсмислие, толкова по-ожесточена е нашата борба“ .
Струва си да опознаем по-добре нейната борба, да четем книгите ѝ навсякъде по света.
Превод от английски: РУЖА МУСКУРОВА
Източник: „Гардиън“, 14 април 2023 г.
