Кой е кварталът на вашето детство?
Това е горната част на „Лозенец“. Когато са ме донесли като вързоп там – в сърцето на една гора, простираща се от Славейковите дъбове до Драгалевци – наоколо е имало основно дървета, тук-там някой самотен четириетажен „нов“ блок и старите къщи на лозенчани. Донесли ме с колата на Серафим Северняк (тогава по софийските улици имало повече писатели, отколкото коли). Серо слязъл от колата, огледал се и рекъл на майка ми: „Милке, тук с лайняно въже да ме вържат, ще го прегриза и ще избягам“. Сиреч – било джунгла, спомен от времето, когато местността се наричала Корубаглар, била османско гробище в долната си част – при Римската стена, която изобщо не е римска, и нерегламентирано градско сметище – в горната. Затова и тази бурна растителност до ден днешен – по онова време сметта е основно с органичен характер. Имало е и лозя (името означава лозя в гората). С две думи поетично място. Йозеф Обербауер го рисувал, Пенчо и Петко Славейкови са му посвещавали стихове, Вазов го описва с възторг: „Рътлината Курубаглар въпреки варваризма на името си е едничкото място в околността на София, дето человек може да намери зелен шумалак, сянка и да чуе как шушне гората“. Днес има все още сянка тук-таме и може да се чуе как шушне зеленият шумалък, но основно го посещават, за да си направят селфи в тоалетната на хотел „Маринела“…
С какво пътувахте? Кои бяха вашите маршрути?
Бях завършен уличник още в трети клас и кръстосвах цяла София, което водеше родителите ми до постоянни нервни кризи. Примерно не беше проблем да мина с трамвая „Деветка“ повече от 10 километра – от „Кръста“ до гарата – за да мога, сгушен с братя и сестри от ромски произход, да смесвам сълзи и сополи на „Слонът моя приятел“ в тъмнината на кино „Цанко Церковски“. Любим трамвай ми беше „Двойката“ с нейните стари мотриси. Ръкохватките бяха едни пиринчени тръби с идеален цолаж за игра на фунийки. Мисля, че ги спряха, защото откраднахме толкова много, че останаха изобщо без дръжки накрая. По едно време ги заменяха с халки от изкуствена кожа, но пътниците залитаха смешно, защото халките все се усукваха… Любимо превозно средство бяха тези трамваи, защото вратите им се отваряха отвътре – не само от ватмана – и можеше да скочиш когато и където си поискаш. Бяхме едно немалко племе от скитници – пеша и на колела – кръстосвахме цялата тази огромна гора, преди да изчезне, а и целия град.
Кои бяха градинките, в които ви водеха като дете? А тези от ученическите и студентските ви години?
Никой не можеше да ме води, защото „ни се водех, ни се карах“. Но цялата гора на Южния парк ми беше по-позната от собствения ни хол. Баща ми се подиграваше – в невръстна възраст се бях влюбил в щерка от писателските среди, обитаваща знаменития писателски блок на улица „Незабравка“. По едно време всеки ден пресичах цялата горна част на Южния парк – от „Кошарите“ до гара „Пионер“, и баща ми ехидно питаше: „Мина цялата гора, за да видиш същите муцуни, дето ги гледаш по цяло лято?!!“. По онова време, следвайки повелята на Живков („по-близо до народа, повече сред народа“), писателите имаха собствен блок, ходела на собствени зъболекари и лекари и летуваха в обособени почивни станции само за тях…
Кои сладкарници си спомняте? Какво се продаваше в тях?
Много си спомням. Но от ранна възраст помня повече местните кръчми, защо ли… „Орлово гнездо“ например. И все пак имаше една сладкарница – точно срещу читалище „Пенчо Славейков“, което все още си стои. Освен тригуни, тулумби, мармаладени кифли, „негърчета“ (представете си имаше такъв десерт), сладкарницата разполагаше с истински месингови бозаджийски кранове, от които – според големината на чашите – се точеше боза от 6, 8, 10 и 12 стотинки. Тази от 12 беше точно половин литър… Малкият проклет народ от мои връстници си беше набелязал за тормоз една удивително грозна баба – баба Яга направо – с разкривени от артрит пръсти и едно напълно затворено от перде око. Тя събираше използваната посуда в сладкарницата и често я забелязвахме как краде недоядените кифли. Правехме ѝ следния номер: масите в сладкарницата бяха неподвижни, със стъклени плотове. Ние обръщахме сръчно една голяма боза (от 12 стотинки), като предварително запушвахме гърлото на чашата с тънка амбалажна хартия, използвана от народната власт за най-груби салфетки. След това внимателно го издърпвахме и така в средата на масата оставаше пълна чаша с половин литър боза, обърната на обратно. Без капка наоколо! Бабата всеки път се колебаеше как да постъпи и всеки път решаваше да заложи на бързината. Рязко обръщаше чашата, с което поливаше поне две съседни маси и – за наша огромна радост – предизвикваше чутовни скандали. По-късно, когато започнах да съобразявам разни неща, доста ме досрамя от този тормоз. Бог знае каква отвратителна съдба е имала тази болна жена, за да се докара да преживява от остатъците от детските ни кифли и боза… Децата бяха жизнерадостно жестоки и по мое време, а дори още нямаше нито пъзели с над 3000 детайла, нито Тик-Ток!
Кои бяха заведенията, които посещавахте?
Тази тема, викам да я прескочим елегантно. По-скоро едва ли има някое, което да не съм посещавал. Израснах, воден от родителите си по клубове и кръчми („Журналистите“, „Писателите“, „Преводачите“, „Петлите“, „Волга-Волга“, Унгарския, Чешкия, Руския клуб, „Тенекиите“, бар „Луна“, „Бракоразводното“…), защото нямаха на кого да ме оставят. След това сам започнах да ги обикалям, а още малко по-нататък направо станах съдружник в някои от най-легендарните клубове до 2003 година.
От кои и какви магазини се пазаруваше?
Нямахме любими. То нямаше и какво да се купи. В детските ми спомени е кварталната бакалница „При Рашо“, която още съществува, но е част от верига супермаркети. Имаше и един плод-зеленчук, от който доста крадяхме. Не заради изгода, а за да се радваме, когато ни подгони Стефчо Двутактовия. Това беше мъж, работещ в магазина, чийто ляв крак беше с поне 10 сантиметра по-къс от десния. Оттам и специфичната, двутактова походка. Въпреки това този тичаше доста бързо и зверски биеше, когато успееше да ни сгащи. При Рашо обичахме да дразним месаря. Заставахме пред щанда му и питахме „Имате ли мозък“ (разбира се, че нямаше, къде такива екзотични вкусотии по онова време) и когато получавахме неизменния отговор: „Нямаме!“, ние се провиквахме „Личи си!“ и заливайки се от смях, търчахме през вратата
Помните ли някакви конкретни книжарници?
Разбира се. Любима ми беше антикварната на площад „Славейков“ и още незавършил 8 клас се включих в алъш-вериша със стари книги. По едно време от това се изкарваше повече от продажбата на списания с голи жени, а еротиката се харчеше по 50 стотинки за кадър (дори тъпите реклами на сутиени от „Бурда“ и „Квеле“). Правех доста добри кинти, които влагах основно в кино, цигари (пуша от 15-годишен сигурно и не съм спирал никога) и книги – разбира се. По едно време собствената ми библиотека успешно конкурираше бащината ми, а тя е на две поколения. От търговията със стари книги, от която винаги припечелвах по малко, имам и чудесни познанства до ден днешен. Примерно със създателя и собственик на „Бард“ – д-р Антов, който е и създател на прочутата агенция „Находка“ още от късния соц… По-късно Светльо Желев, от сергиите на „Славейков“. Изобщо площадът е домът на софийската книга и заради Градската библиотека, и заради всичко останало. Аз лично съжалявам, че натириха от там букинистите и по този начин го детронираха. Трябваше да ги оставят при ясен регламент да продават само стари книги.
Какви бяха вашите занимания в детството? Ходехте ли на някакви школи, на алианс?
Ожесточено се съпротивлявах на всякакви подобни занимания. Но вкъщи идваше учителка по немски, по която вехнех като младия Вертер. Напълно безперспективна връзка, предвид разликата от повече от 20 години и моите пуберски 12 лета… Цялото ми семейство не просто говореше немски, дишаше го. Още от бащата на баща ми, който е издател на първия български гастарбайтерски вестник в Берлин през 40-те години на миналия век. Заниманията ми бяха основно разбойнически – малко спорт, много скитане по улицата, много четене и свирепи побоища с банди от други части на „Лозенец“. С някои от тогавашните квартални невръстни „главорези“ съм близък приятел и до ден днешен. Бащата на майка ми – универсален струнен музикант, научил стотици деца на китара, цигулка или виолончело, страдаше, че само аз отказвам да се уча при него, но аз, по горкиевски, твърдо бях решил първо да завърша „моите университети“.
Кои са училищата, които завършихте? Има ли учители, които са ви белязали?
122-ро, т.нар. Стъкленото. Експериментално, по десугестивната система на доктор Лозанов, вследствие на която завърших 7-ми клас с тройки по всичко и за ужас на майка ми – самата тя прочута столична даскалка по литература – не можах да кандидатствам ни в Класическата, ни в Немската, никъде. После 32-ра гимназия, откъдето майка ми светкавично избяга в Немската, защото трудно понасяше срама да сме под един покрив – тя като учителка, аз като ученик. Бях, доста меко казано, проблемен младеж. Има учители, които наистина обичах и смятам, че ме научиха на много неща. За всяка от тях мога дълго да разказвам, защото от малък съм журналист и проучвам внимателно всеки, с когото си имам работа. Знаех изключително много за тях. За роднините, за историите, за проблемите им. Ще кажа имената само на три велики дами, защото го заслужават повече от всички останали: Соловьова по физика (беше ми и класна) и литераторките Невена Донева и Соня Чачановска. Наистина бяха жени от други планети и цивилизации и въпреки ядовете, които съм им причинил, вярвам, че и те ме обичаха и не се срамуват много от мен, където и да са в момента.
Имахте ли любими градски места?
Много в различните периоди. Ще започна от „Монтето“ – имаше един малък летен театър на мястото на сегашното НДК (появява се в епизод от филма „Всичко е любов“), после „Кравай“, „Магура“, „Синьото“, дискотеките на 14-а поликлиника и 21-ва гимназия, „Паницата“. За щастие, повечето места още съществуват, дори и да не са със същите функции, което е истинско чудо! Друго такова чудо е „Хамбара“ – място, където времето е щастливо спряло. Понякога си представям София като опустяло кино „Витоша“. Онова кино за студийни филми, което посещавахме почти всички познаващи се помежду си софиянци… Които не емигрираха, починаха. Много тъжна представа е това опустяло кино – поне на негово място направиха хубава книжарница. Но „Хамбара“ връща надеждата, че не всичко е загубено. И до днес поне два-три пъти месечно го посещавам, а има и периоди, когато съм всяка вечер там. Даже съм навикнал и в други градове откривам аналозите на „Хамбара“. Например „Найлона“ в Пловдив или „Тен фингърс“ в Бургас…
Кой е най-яркият Ви спомен от детството, свързан със София / със случка в София?
Не знам кой е най-яркият. Обичам със смях да си спомням уплаха и суматохата около Вранчанското земетресение. Когато софиянци бягат по стълбите на операта и крещят „Пазете се от Стамболийски!!!“, не е ли куул?!!! В още по-невръстни години разходките в старата Зоологическа градина с единия от дядовците ми бяха голямо откровение. В 11-и клас, заради една несръчна любовна история, прекосих пеш, посред нощ целия град – от края на „Люлин“ до „Лозенец“. Имах усещането, че минавам поне през четири различни града. Ако някой днес повтори това пътешествие, усещането ще е за още повече различни градове.
Какво се е променило в София? Каква е тя днес?
София е столица. Нима можете да свързвате един град с повече от сто лица? В този смисъл всички градове са столици. София живее с лудостта на новото време – поне последните 30 години. С добрите и лошите неща. Добрите са много повече. Който поради някаква политическа злоба на деня не го вижда, просто не заслужава София. Не че няма за какво да се мечтае и какво да се поправя, но мисля, че е един чудесен европейски град с уютен и красив център и удобни квартали. И все още е място, където децата могат до късно да играят на улицата… Повярвайте, обикалям непрекъснато света заради страстта си по гмуркането – не са много подобни места! Не съм някакъв надъхан носталгик. Откривам прекрасни места и днес и онази невинност не ми липсва. Май ще се окаже, че вината е много по-сложно и запълващо чувство от невинността. А и аз със сигурност имам някаква вина за днешна София – все пак два мандата бях общински съветникJ))
Кое литературно произведение свързвате най-силно със София?
Спомените на Кирил Христов на първо място. „Улици, хора, събития“ на Димо Казасов, „Балада за Георг Хених“. Чудесна София има в много и от другите текстове на Виктор Пасков… Не знам… Имам чувството, че „истинският“ софийски роман още не е написан. Не говоря за многото документални и мемоарни текстове. Говоря за софийски роман, в който истински да живее София, все едно от кое време.
