Искра Христова-Шомова
Пътят ми започва от улица „Раковски”. Живеехме на „Раковски” почти на ъгъла с булевард „Патриарх Евтимий”. Нашата кооперация беше стара, от 30-те години, потомците на архитекта Димитър Тошков живееха в нея. Беше проектирана много умно и въпреки че се намира на голяма улица с оживено движение, беше много тиха. Има малко предно и малко задно дворче и почти няма прозорци към улицата. Предното дворче ни беше достатъчно, за да играем в него на основните игри: различни гоненици, дама, кама, кралю-порталю, народна топка и пр., но за стражари и апаши вече трябваше да излизаме и по улиците. До нашата кооперация има една голяма сграда, строена през 50-те години, а срещу нея е Френската гимназия. На долния етаж на съседната сграда имаше хлебарница, в която се правеха хляб и банички, и ние можехме да гледаме през стъклата как точат и размахват баничките във въздуха.
Въпреки че си имахме двор за игра, разбира се, обичах да ме водят на разходка, а след първи клас вече и сама започнах да се разхождам из София и да я опознавам малко по малко. Най-близката градинка до нас беше паркът при Войнишките паметници, които по-късно бяха съборени, за да построят НДК. Тогава това място се наричаше Южен парк. Беше доста просторно и хубаво за игра, но за да се стигне до него, се пресичаше едно тежко кръстовище и затова трябваше да чакам някой да ме заведе. Най-много ме водеше на разходки сестра ми, с пет години по-голяма от мене. Понякога тръгвахме на дълго пътешествие, чак до градинката при църквата „Св. Седмочисленици” и отивахме до МВР, където сестра ми ме качваше на Лъвчето – на каменния лъв до входа на министерството. След това и децата ми много обичаха да се качват на Лъвчето, но можеха да го правят едва ли не всеки ден, защото живеехме на „Стефан Караджа”, почти до министерството. Баба ми пък понякога ме водеше чак до Борисовата градина, която тогава се наричаше „Парк на свободата“. Тя обичаше да ходим в алеята с розите, която съществува и досега. Там сядаше на пейка и четеше, а мене ме оставяше да си тичам наоколо. Един път, като отидохме до парка, в тревата имаше пръскалка, която се въртеше и поливаше. Тя много ми хареса, а и беше горещо, затова, без да му мисля, се напъхах под водната струя. Само след минута бях напълно мокра. Баба ми много се ядоса, хвана ме за ръка и ме потегли към къщи. Като ни видя, майка ми започна да се смее и си спомни, че някога и тя като дете се е пъхала под пръскалката. Тогава и баба ми си спомни тази случка и също се разсмя. Излишно е да казвам, че и децата ми се къпеха под пръскалките.
Майка ми обичаше да ни води на гости у свои приятели, повечето живееха като нас в центъра, но ходехме и по-далече, например до „Лозенец“. Най-ярки са спомените ми от гостуванията у Валери Петров, защото той живееше в къща с двор на улица „Елин Пелин”. Сестра му, д-р Ева Меворах, беше съученичка и приятелка на майка ми, нейната дъщеря Ани е точно на моята възраст, а още дядо ми и Нисим Меворах, бащата на Валери Петров, са били приятели. Много обичах да играя в техния двор и да разглеждам къщата им, особено кабинета на поета, бюрото му, цялото затрупано с книги, отворени на различни места – тогава той превеждаше Шекспир и е правел справки от множество източници. След гостуванията у тях обикновено ходехме в кръчмичката „Под липите” да ядем кебапчета – също любимо място. Тогава „Под липите” беше непретенциозно заведение, където се събираха интелектуалци без дебели портфейли, но по едно време изчезна. Преди десетина години я възстановиха, вече като луксозен и претенциозен ресторант, няма нищо от някогашната атмосфера или поне на мене така ми изглежда.
Тогава децата опознаваха града най-напред с пазаруването, по това време почти във всички семейства то беше работа на децата. Магазините около нас си имаха имена, по имената на продавачите: бакалницата Тасето, месарниците при Луко и при Ненчо, сладкарницата Варадинов. Някои от имената бяха на някогашните им собственици, още от времето преди народната власт, а други – по името на тогавашните продавачи. Например в Тасето вече нямаше никакво Тасе, там управител беше не друг, а красивият актьор Георги Наумов, станал прочут от филмите „Слънцето и сянката” и „Кит”, когото ние наричахме бате Гошо. Лошото при пазаруването беше, че почти навсякъде имаше опашки и се губеше много време от игрите. Но обикновено ходехме на пазар по няколко деца и на опашките можехме да си говорим – за филми, за книги, разказвахме си вицове или страшни истории, за радост на останалите хора, които чакаха. Веднъж се редяхме с приятелката ми Яна за хляб и аз ѝ разказах най-новия виц, който бях чула предишната вечер вкъщи: „Какво означава БКП? – Бягай, керемидите падат!”. Ха-ха-ха, започнахме и двете да се смеем гръмко, а една жена тихо и деликатно ни каза, че опашката не е подходящо място да се разказват такива вицове. Хората около нас също хихикаха, но по-дискретно.
Първото училище, в което учих, беше 127 училище „Иван Н. Денкоглу”. То беше сравнително далече от къщи и отначало ме водеха, после ми показаха как да стигам до него: пресичам на светофара, вървя по „Раковски”, завивам по „Неофит Рилски”, после по „Парчевич”, излизам на „Ангел Кънчев” и съм до училището. Беше ми казано да следвам стриктно само този маршрут и отначало наистина правех така, но после ми омръзна и на връщане започнах да си измислям нови и по-дълги маршрути. В една зимна привечер през декември, когато валеше силен сняг, нещо обърках посоките и се залутах някъде по „Солунска”, която тогава се казваше „Васил Коларов”. Доста време блуждах, докато накрая надвих гордостта си и попитах една жена как да стигна до „Раковски”. Обаче в това време вкъщи беше настъпила паника, бяха започнали да звънят по съученици и цялата история стигна и до учителката, която на другия ден безцеремонно ме вдигна пред класа и ме попита къде съм се бавила два часа след училище. И аз трябваше да изживея срама да призная пред целия клас, че съм се изгубила – като някакво малко дете, а не голяма ученичка вече почти на седем години. Не помня точно как се казваше нашата учителка, струва ми се, че беше другарката Ценева. Ние с моята приятелка Анахид ѝ казвахме Наполеон, защото ходеше с едно сиво палто с вдигната нагоре яка и много наподобяваше портретите на Наполеон.
Наполеон не беше от деликатните натури, редовно биеше момчетата с пръчка, а ако много се провиняваха, ги наказваше да стоят в ъгъла на колене. Най-много си патеше съученикът ми Гошо, защото беше левак, а го задължаваха да пише с дясната ръка. Той чакаше Наполеон да се обърне и да не го вижда, и започваше бързо да пише с лявата ръка, но щом го забележеше, тя започваше да го бие през ръката с показалката. Много ми беше жал за него и мислех, че това го е травмирало за цял живот, но наскоро го срещнах на едно събиране на съучениците и видях, че е весел човек с успешен бизнес, явно не бяха успели да го прекършат. Наполеон следеше и живота ни извън училище. Веднъж изправи пред дъската няколко момчета и им чете конско за това, че цял следобед са били в ЦУМ да се возят на ескалаторите. Каква блестяща идея! Още същия ден с няколко деца от махалата бяхме в ЦУМ и прекарахме незабравими часове на ескалаторите и в търчане из магазина. Ето това беше предимството на софийското детство! Иначе Наполеон се отличаваше с необятните си познания за света: когато съученикът ми Божидар заяви, че иска да отиде в Америка при индианците, тя без колебание му каза, че индианците не живеят в Америка, а в Индия, и че не трябва да мечтае да ходи при империалистите.
В пети клас вече започнах да опознавам София надлъж и нашир заедно с моята приателка Анахид. Два фактора изиграха роля за това. Първият беше Шерлок Холмс. Мисля, че по това време на български бяха преведени само няколко книги от Конан Дойл: „Баскервилското куче”, „Знакът на четиримата” и „Етюд в червено”. Но сестра ми разполагаше с томовете му на руски и ми ги четеше на глас, като превеждаше направо на български, а аз после разказвах историите на Анахид. И двете бяхме много запалени по Шерлок Холмс и бяхме твърдо решени, че ще станем частни детективи. Вторият фактор беше това, че тя се премести да учи в 21-во училище и започна да пътува с трамвай, а аз не исках да остана по-назад от нея.
И така, ние си купихме карти на София и започнахме да си избираме улици из далечни квартали, по картата виждахме с какъв транспорт се стига до тях и пътувахме из цяла София, за да търсим интересни обекти за разследване. А когато човек търси, намира. Веднъж, в началото на пролетта, стояхме на площад „Славейков”, разглеждахме картата и се чудехме накъде да се отправим, когато видяхме един възрастен човек, който ни се стори познат. „Това е дядото на Николина от съседния клас” – сети се Анихид. И аз си спомних, че съм го виждала, но дядото беше вечно начумерен и не ми изглеждаше симпатичен. Като го видяхме на спирката на трамвая, той носеше куфар, който ми се стори огромен. „Явно ще пътува – казахме си ние, – хайде да го проследим до гарата и да разберем закъде ще замине.”
Той се качи на двойката и ние след него. Да, но той не стигна до гарата, а слезе при „Света Неделя”. Тогава това място се наричаше площад „Ленин” и точно срещу църквата се извисяваше паметник на Ленин (сигурно мястото не беше избрано случайно), който после беше демонтиран тихомълком без протести и живи вериги от негови фенове с червени знамена. Ние, разбира се, слязохме след дядото и тръгнахме зад него, като се чудехме къде ли отива и какво може да има в куфара.
– Може би носи книги.
– Но къде ще носи цял куфар с книги?
– Може да пренася контрабандни стоки.
– Какви контрабандни стоки?
– Ами всякакви. Цигари, дъвки, чорапогащници.
– Кафе, дънки … Да, сигурно пренася контрабанда.
– А ако в куфара има труп?
Не помня коя от двете първа изказа това предположение, но след като се спогледахме ужасени, вече бяхме почти убедени, че в куфара има именно труп. Вървяхме хем разтреперани, хем ентусиазирани след дядото, а той отиде зад Съдебната палата и се качи на трамвай № 5. Този трамвай и досега отива до Княжево, а оттам тръгва пътят към Витоша. Е, вече всичко беше ясно. Дядото отиваше да зарови трупа в гората.
Да, но той не стигна до Княжево, а слезе на спирка Павлово. Ние слязохме след него и продължихме да го следваме предпазливо, като отново започнахме да обсъждаме какво би могло да има в куфара. Загадката се заплиташе все повече. Дядото повървя малко из квартала и влезе в един двор. Към къщата в двора имаше малка пристройка, на която пишеше ОБУЩАР, и той влезе в нея.
– Какво ли може да прави при обущаря? – казахме си ние. – Дали му е съучастник? Трябва непременно да разберем.
Приближихме се на пръсти до обущарницата и се оптахме да надникнем през прозорчето, но то беше много нависоко и не стигахме до него. Огледахме се из двора за стълба или за някакъв предмет, който да поставим под прозореца, но не намерихме нищо. Обмислихме и възможността едната да се покачи на раменете на другата, но я отхвърлихме. А времето минаваше и можехме така и да не разберем какво има в куфара. И тогава любопитството ми надделя над ужаса и аз отворих рязко вратата и влязох в обущарницата, въпреки че Анахид ме дърпаше за шлифера. Видях следното: на тезгяха пред обущаря бяха наредени седем-осем чифта обувки, мъжки, дамски и детски, сред тях забелязах и красивите бели ботушки на Николина, а дядото вадеше от куфара нови обувки. Хлъцнах от изненада. Кой би могъл да очаква, че човек ще носи при обущаря обувки за поправка, а не труп? Обущарят ме погледна изненадано и рязко ме попита какво търся.
– Идваме за пианото – казах аз. Не знам откъде ми хрумна това, може би защото Анахид свиреше на пиано.
– Какво пиано?
– Ами нали тук се продава пиано?
Обущарят попита ядосано:
– Какви са тези измишльотини?
И тогава Анахид изведнъж се обади:
– Не са измишльотини. Ние прочетохме обява, че тук се продава пиано „Ласточка”.
Обущарят се разгневи и се развика:
– Какви ластици, какви пиана? Я да се махате оттук, гаменчета такива!
И ние с радост хукнахме навън и се затичахме към спирката. Като се качихме в трамвая, започнахме да се смеем. Изпитвахме смесица от облекчение и разочарование. Наистина не успяхме да разкрием престъпление, но пък оцеляхме и цялата случка все пак си беше приключение.
В гимназията учех в Седмо училище на улица „Цар Шишман”, което тогава се наричаше „Георги Димитров”, а сега е „Свети Седмочисленици”. Най-голяма роля в живота ми изигра учителят по математика, който беше и мой класен, Никола Николов. Прякорът му беше Бузи, защото имаше големи бузи. Бузи ни показа колко интересна е математиката, насочи ни към участие в олимпиади и състезания. Като класен се правеше на строг, но всъщност ни прощаваше всичко и с него имахме много хубав диалог – и за математиката, и за житейските ситуации. В началото на 9-ти клас той ни каза, че ще пише двойка на всеки, който е без домашно, а ако някой няма домашно, защото се е затруднил със задачите, да му покаже две изписани страници с опити да ги реши. И в 11-ти клас веднъж ни даде за домашно една задача, която никой от класа не можа да реши и почти всички имахме по няколко изписани страници. Бузи извика на дъската един мой съученик и той съвсем спокойно започна да решава задачата, като опитваше ту един, ту друг начин и показваше защо не се получава. Изписа цялата дъска, изтри я и отново я изписа с формули. Отначало мислех, че той все пак е решил задачата и ще видя решението, но към края на часа той стигна до извода, че не може да реши задачата с наличните си познания. Бузи го изслуша търпеливо и не го прекъсна, след което ни написа една нова теорема, с помощта на която задачата можеше да се реши. Но Бузи не ни я показа веднага, защото искаше сами да се поблъскаме с математическия казус и да извървим пътя до решаването крачка по крачка. И за трите гимназиални години той успя да ни покаже красотата на математиката, да ни даде да разберем, че тя е най-интересната и най-съвършената наука. Няколко души от класа, сред тях съм и аз, завършиха математика, мнозина станаха инженери, други станаха икономисти, лекари, юристи, но мисля, че в класа нямаше човек, който да не обича математиката.
През гимназиалните години видях много квартали на София, защото ходех на гости или на купони по всички части на града. А истински изучих своя квартал през лятната сесия от първата година на следването си. Тогава бях на 18 години, все още тийнейджър. Следвах математика, а всички математици по дефиниция трябваше да играят бридж. Тогава един приятел, Томи, който следваше геология, си обзаведе тавана и през сесията, късно вечер, след 22 ч., когато бяхме свършили да учим, се събирахме на неговия таван да играем бридж. Не ставаше кой знае каква игра, защото се събирахме по повече от четирима души и трябваше да се редуваме, а кибиците разводняваха атмосферата. (От мене така и не стана бриджор, може би защото изневерих на математиката и се посветих на друга наука. Но всъщност най-успешният бриджор, когото познавам, е филолог. Това е нашият проф. Иван Добрев, който доскоро беше в елита на българския бридж и участваше в турнири.) Една нощ към три часа някой каза: „Хайде да ходим за череши!”. Оказа се, че из центъра в много вътрешни дворове на кооперации растат череши и ние тръгнахме да ги берем. Беше страхотно изживяване! Чувствахме се като нещо средно между Том Сойер и Патиланчо. Аз бях с едни нови жълти сандали с високи токчета, но това не ми попречи да се катеря по дърветата. Неудобството се състоеше в това, че в тъмното не виждахме черешите. Но на следващата нощ аз бях вече с гуменки, а си носехме и фенерчета. Това продължи няколко нощи, но докато отначало почти не си говорехме и само шепнехме, постепенно свикнахме с това, че в 3-4 ч. през нощта всички спят и започнахме да си говорим все по-високо и да се смеем. И веднъж на един прозорец се показа жена, която възмутено се разкрещя и заплаши, че ще повика милиция. Това ми се стори много смешно и започнах да се кикотя на глас, а жената каза:
– Ах, и една мома тръгнала с хулиганите!
След това престанахме да берем череши, може би защото свършиха или черешите, или сесията, или и двете.
Спомням си също разходките из квартал „Лозенец“ в първите години от следването ми на връщане от Факултета по математика. Гледах интересните къщи из квартала, дворчетата с цветя и дървета. Понякога стигах с трамвая до спирка „Вишнева“ и се разхождах из гората. Особено красиво беше през пролетта, когато плодните дървета и люляците цъфтяха, а дворовете бяха пълни с лалета, зюмбюли и нарциси.
Ще завърша този разказ за разходките в София през детските и юношеските ми години с едно стихотворение от Валери Петров.
Улица „Елин Пелин“
„Елин Пелин“ е тиха, мека,
чудесна уличка-алея.
Приятно става на човека,
когато движи се по нея.
Сред люляци и аромати
в дворовете белеят маси
и всички тука са познати
и се усещат у дома си.
Тя знае учени със име
и светло племе артистично,
и тоз, на чийто псевдоним е
наречена, се помни лично,
и между стволите зелени
на кръчмичката „Под липите“
са доста стихове родени
и не един коняк изпит е.
Изобщо, мека, тиха, кротка,
чудесна уличка това е.
Елате в празник на разходка –
покоят ѝ ще ви омае.
Със двойката до колелото.
Или пеша. Не е далече.
Ала побързайте, защото
опасност я заплашва вече,
и току-виж, в гърма огромен
на крана и електрожена,
„Елин Пелин“ остане спомен
за красота унищожена…
