Юзеф Чехович
Алеф – това е първата от поредицата букви, която ни показа хода на времето. През тази буква, като през праг на вечността, непрестанно прелива потокът на битието. Нека попитаме някого дали вечността и началото са едно и също нещо?
АЛЕФ. Аленкийе, което значи Пурпурно, това е името на селото, в което пребивавали кралете. В двете стаи на просторния дървен дом, зад малките прозорчета, можело да се види самият крал Зигмунд, бабите му Анна и Паулина, по-стари от леса, децата на краля и ратаят Васил.
БЕТ. Беларуското море се пени през цялата зима. Във водните пластове, кипящи край залетите острови, морските растения се реели като косите на удавници. Бабите на краля, предящи край прозорчетата, неведнъж виждали тези танци на водораслите и ги показвали на Хуберт. Но момчето, болно и тъжно, гледало безразлично към залива.
ГИМЕЛ. Гневните удари на кралската брадва посрещали дървените трупи, замръзнали и твърди. Не било лесно да се насекат за огрев, за да може Хуберт да стане от леглото и да поседи край златистия огън. Но и най-големият студ не пречел на сестра му да ходи в гората. Връщайки се оттам, тя винаги донасяла необичайни новини: видяла Баба Яга, бял елен или пък чула гласа на секира, която сече сама.
ДАЛЕТ. Дългата зима се прояснила в очакване на пролетта. Един ден в морето се появили небесносини платна. В същия ден Ирена подарила на брат си ново съкровище: оловна фигурка на Христос, която намерила сред изгнилите шишарки на хълма, където се топели снеговете.
ХЕЙ.
– Хирам, господарят на света, дойде при нас! – казал кралят, гледайки от верандата срещу слънцето. Защото корабът вече стоял в залива и се виждало как моряците затягат въжетата около колчетата на пристанището. Между тях стоял мъж в палто от кожи. Излъчвал истинско величие.
ВАВ. Весло сребърно поставили пред него, като влязъл в дома и започнал не какъв да е разговор.
– Кралю Зигмунте – подхванал новодошлият, – чух, че имате красива дъщеря.
– Имате право – отвърнал бащата на Ирена, – дори аз, нейният баща, забелязвам красотата є.
– Кралю Зигмунте, чух, че реколтата ви е слаба и ви чака голяма оскъдица…
– Високите ми хамбари са пълни със зърно. Не само не бих дал дъщеря си срещу зърно, но и за най-големи земни съкровища.
– А може би бихте я дали, кралю, за здравето на първородния си син?
ЗАЙН. Зигмунт, старият крал, отишъл в планината, като оставил госта в къщата си. Лесът ронел иглички, поемал от слънчевата светлина и от човешката болка. Сивите очи на краля поглеждали към залива и се блъскали в платната, изтъкани от синева: Не! Не! Не! И все пак думата „Не“ започва с буквата Нун, която е чак четиринадесета в редицата.
ХЕТ. Храбрият ратай Васил се въртял из стаята, хвърлял дърва в огъня и гледал госта си изпод вежди. Хирам седял на пейката, сякаш изпаднал в летаргия. Мислел си за пламъка и властта. Бабите предели, както обикновено, Хуберт хленчел и непрекъснато питал: къде е татко?
Най-сетне дошла Ирена, лъхаща на вода и лес.
ТЕТ. Такава ли си била ти? Гледал я изумен господарят на света, защото била красива и подобна на дете. А тя, изсипвайки на пода изсъхнали плодове от калина, затананикала:
– Сънувах те, мореплавателю!
И започнала да танцува с едно-единствено златно листче от есента.
ЙОД. Ей го вече и знака на бягството: пламъците.
Изоставена мелница трябвало да се подпали.
Стояла тя високо в планината.
Побягнат ли стопаните натам,
корабът ще разпъне платната си.
И двамата ще избягате,
Ти, Ирено, и ти, Хираме,
макар че нивга още от
никого не си бягал.
Чайките ще полетят подир кораба,
но и кой ли още?
КАФ. Конят на крал Зигмунт се спъва на всяка крачка. Ето, сияние изпълва небесата. Ето, понасят се викове над спящото Аленкийе. В нощта аленеят звездите. О, кралю…
Превод от полски: МИРА АНГЕЛОВА
Ламед. Ленената одежда на Хуберт белее в стаята. Побягнал към пожара храбрият Васил, тръгнали към хълма и бабите. Момчето, пробудено, болно, погледнало към прозорците, но отвърнало поглед, чувайки да скърцат две врати. На входната врата стоял човек в палто от кожи, на вратата на стаята си стояла Ирена, с бляскави украшения и корали, с рибарска мрежа на раменете.
Пропадна, Хуберте, твоето здраве, не ще бъде платено с любовта.
Мем. Малки са вече на хоризонта платната. От брега вече не се чува как корабът пори белите гриви на вълните. Не се чул на кораба плясъкът на брадвата, хвърлена от Васил от планината след бягащите. На разсъмване мелницата догаряла. Дърветата ронели ароматни иглички, пиели от слънцето и дима.
Нун. Нарекоха те Хуберт, а фамилията ти е Мъртвия – казала магьосницата, вещицата от гората, която неведнъж преди плашела Ирена. Случило се на хълма, отсреща на онзи с изгорялата мелница. Момчето отишло там, за да постави сред изгнилите шишарки дара от сестра си – оловната фигурка. Срещнала го магьосницата и изрекла на глас това, което то вече мислело за себе си от много дни.
Самех. Стоят празни хамбарите на крал Зигмунт. Оскъдица и глад са едно и също, както началото и вечността. Шумът на беларуското море, звънът на камбаните от далечната църква, плачът на болното момче… Не, това не можело да помогне никому.
Бабите гледали през прозорчетата с притъпен поглед като онзи, с който някога гледал през зимата Хуберт. Сега и те не виждали косите на удавниците във водата.
Айн. А всяка нощ бъчвички бира, самуни хляб, купища картофи се присънвали на крал Зигмунт, който побелявал все повече. Кралският син сънувал бели елени и глух глас на брадва, която сече сама.
Пей. Пердето на прозореца трепнало и се развяло, когато глас от двора извикал: – Отворете! Праща ме Хирам. Нося ви помощ.
В стаята настанала тишина.
– Отворете! Слугите ми ще внесат вързопи с всякакви блага и съдове с храна.
Застанал крал Зигмунт на прозореца и изрекъл само тези думи:
– Неведнъж са ме изкушавали.
Цаде. Цаде е осемнадесетата буква от азбуката и който слуша тази песен, знае, че не е далеч краят ѝ.
Ков. Който слуша тази песен знае, че всяко нещо си има своя край, а кралете също не могат да избегнат този закон.
Без да знае какво прави, крал Зигмунт свалил косата от стената при входа и тръгнал към гората. След него вървял някой, който също носел коса, само че невидим. Гладен и едва държащ косата, кралят косял, но не знаел какво. Замахвал рязко и прокарвал стоманеното острие през въздуха, който бил син като онези платна.
Рейш. Рязко изцвилил накуцващият кон. Плачел Васил, както мъжете плачат. Един ден намерил своя господар под дърветата, мъртъв до косата си, и Хуберт в светлата си ленена одежда мъртъв в стаята. Върху първия пламтяло слънцето – залезно, червено, пурпурно, алено. Върху втория хвърлял сянка кръстът на дървения прозорец, която сече сама …
Шин. Шумял прибоят, когато Ирена дотичала при своите прабаби.
– Идвам при вас от една златиста страна, возя вързопи с всякакви блага, нося ви помощ!
– Не видя ли на пътя белия елен? Ами вещицата? И не чу ли….
– Ах, това са само приказки!
– Знай, че се връщаме от погребение. Васил още плаче край могилите. Не чуваш ли?
– Чувам – свило се сърцето на Ирена, – чувам. Това е секирата, която сече сама….
Тав. Така завършва народната песен за годеницата на Господаря на света, носена от небесните платна по беларуското море, и за кралете, които доживели своя край в селото, наречено Аленкийе, което значи Пурпурно. Мир на душите на кралете и певците.
Тав. Последната от редицата на вечните букви. Последна като лист, запален от есента и висящ самотно на дървото в позлатата си зиме, предпролет и пролет.
Превод от полски: МАРГРЕТА ГРИГОРОВА
