Даниел Асенов
Да бъдеш творец с оригинален почерк по време на комунистическия режим е било нещо трудно въобразимо. Малцина са били онези, които успяват да се поместят извън червената матрица и са достигнали така до нас. Едно ново име от това време се появи наскоро благодарение на издателство „Версус“ – Стефан Маринов (1931 – 1997). По професия физик, неортодоксален в своите научни възгледи, както отбелязва редакторката Миглена Николчина, неговите две поеми показват света на един лирически герой с кураж, който води борба чрез словото, но не и чрез „меча“.
В по-ранната си поема, озаглавена „В безмълвната зима“ (1963), Стефан Маринов ни връща към най-горещата точка от Студената война – Карибската криза. Заглавието е многопластово, какъвто е и самият поетически текст. Поетът сравнява състоянието на сервилност сред интелектуалната класа с „безмълвна зима“, защото мълчанието, липсата на мощен възглас против решение на партията за участие в потенциална война е всъщност нямо съгласие с деянията на тези безумци. Езикът на Маринов е всекидневен, безпощаден, на места силно профанен, като поетът без скрупули стоварва мощта на яда си върху управляващите. Този текст без проблем може да бъде обобщен със следното четиристишие от него:
О, класо няма, твърде надалече
отидохме с мълчанието вече! –
Диалектичното противоречие
Доведе ни до зверско безчовечие (…)
Опасното се крие в „тази безмълвна страшна тишина, / обгърнала душите и ума“. От друга страна, въпросната „безмълвна зима“ може да има и по-пряка, по-страшна асоциация – ядрената зима, която следва от разгръщане на мащабна ядрена война. В III част на поемата авторът алегорично представя изострената ситуация чрез библейската притча за Соломоновия съд – човечеството се разиграва от две мащехи, но днес го няма съдника да отсъди. Звучи актуално? Библейските препратки не свършват с това, защото Стефан Маринов извежда като основен борчески инструмент в следващата IV част „оръжието страшно на Христа – / езика, словото, крещящата уста“. Словото е лайтмотивът за лирическия Аз и в двете поеми, но в края на „В безмълвната зима“ той вижда, че както „пред бурята е страшна тишината“, така и езикът става в даден момент безпомощен. Словото е оръжието Христово, но да не забравяме, че и кръстоносците ги е имало.
В по-късната си „Поема за големия затвор“ (1965) Маринов ни представя двата избора на човека – червеното и синьото хапче. Творбата прави интертекстуални връзки с две поеми от големите европейски романтически поети – Байрон („Шильонският затворник“) и Лермонтов („Мцири“[1]). Героят на Маринов обаче не е нито Бонивар, нито послушникът – и тук, както в началото на предишната поема, лирическият Аз може да бъде открит преди всичко в неговата творческа саморефлексия, която представя битието на поета дори в битовите му измерения. Няма го вдъхновението, творческият акт се върши като по задължение и се явява отдушник на душата, където спокойно може да хвърля хули по номенклатурата. Апострофирането на творческия процес за сметка на физиологичния дълг е последвано от апостроф на бунтовническия образ – появява се романтическият персонаж Кръстьо. Наподобяващ Вапцаровия затворник от „Песен за човека“, който обаче се връща жив (затова и героят Стефан прави реминисценцията към своя предшественик в речта си). В края на поемата той избира повторното бягство и риска от повторно залавяне. Той е новият мцири, романтическият бунтовник и чужденец. И както монахът бяга от манастира и бленува за кавказката гора, така и Кръстьо бяга от големия червен затвор и бленува за Черното море. Стефан и Кръстьо се явяват своеобразни двойници – Стефан цял живот гони червената дъга, а Кръстьо успява да мине под нея. Кръстьо бяга от Голямата Борба, докато Стефан остава в нея – и осъзнава, че в Голямата Борба за хляба и свободата не се сдобива с нито едно от двете.
В двете поеми на Стефан Маринов виждаме един творец, който с безмилостен замах на езика отправя универсални послания, извлечени от актуални реалии. Маринов успява да изобрази реалистична картина на съвремието си не през доктрината на социалистическия реализъм, а през Ауербаховия такъв. Всичко това, събрано с профила му на отхвърлен интелектуалец заради дисидентските си научни възгледи, би трябвало да ни накара да гледаме на него като на един дисидент в полето на социалистическата литература, който, за съжаление, е останал скрит от своите съвременници зад червената завеса. А днес, 60 години по-късно, когато червената завеса е паднала, словото от неговата „крещяща уста“ продължава да е все така актуално.
Стефан Маринов, „Поема за големия затвор“ (1965), ред. Миглена Николчина, изд. „Версус“. С., 2022
Стефан Маринов, „В безмълвната зима“ (1963), ред. Миглена Николчина, изд. „Версус“. С., 2023
[1] В оригинал произведението се казва Мцыри, в превода на Димитър Горсов заглавието е запазено. Въпросната дума е от грузински произход и означава „неслужещ монах“, „послушник“. Вж. http://www.bglibrary.net/stih-mjlermontov/ru-bg-dg-mciri.htm
