Цуцуи Ясутака
Цуцуи Ясутака (р. 1934) е един от най-значимите съвременни японски писатели. Започнал творческия си път в жанра на научната фантастика, той скоро надхвърля неговите граници и започва да експериментира в духа на OuLiPo и на постмодерната литература. В неговите романи героите често знаят, че са фикционални същества, езикът полудява, изчезват думи, а с думите – и нещата, които назовават, миналото и бъдещето образуват възел, литературната теория се превръща в персона и Бог по лайбнициански продължава да изчислява отношението между всички възможни светове, докато те започват да се сблъскват. Много от произведенията са екранизирани („Паприка“, „Семейни сцени“, „Детективът милионер“ и др.), някои от тях многократно („Момичето, което скачаше през времето“). Сред по-скорошните му книги са едно въведение към „Битие и време“ на Хайдегер (2018) и сборникът с разкази „Джакпот“ (2021). На български е преведен романът „Семейни сцени“ (прев. Вера Вутова-Стефанова, София: Обсидиан, 2012). Тук предлагаме седем от най-кратките му разкази.
Марико
Марико получи от чичо си момичешко списание. На корицата на това издание в красиви цветове бе отпечатана снимката на едно сладко, засмяно момиче, гушнало някакво списание.
– Я гледай! Това момиче изглежда досущ като мен! – помисли си Марико.
На корицата на списанието, което гушкаше момичето, също имаше снимка – на същото засмяно момиче, гушнало списание. А на корицата на това списание пък се виждаше същото момиче, което гушкаше списание и…
На Марико ѝ стана забавно. И докато се усмихваше широко, гушна с две ръце списанието. От този момент нататък Марико повече не можеше да помръдне.
– Я гледай! Че това момиче изглежда досущ като мен… – каза си незнайно кога момиче на вид досущ като Марико, докато разглеждаше лицето на Марико.
Юрико
Юрико закусва и плаче.
Майка ѝ също плаче.
Батко ѝ не плаче, защото е мъж. Но се храни тъжно умълчан.
Тиха утрин е. От будисткия олтар в дневната от седем квадрата се носи уханието на запалена ароматна пръчица.
От верандата се чува звук от стъпки, приближаващи към дневната. Това е таткото.
Юрико бърза да избърше сълзите си. И продължава да яде, като си дава вид сякаш не е плакала допреди малко.
Майка ѝ също припряно прибира будисткия олтар. И избърсва сълзите си.
Таткото отваря плъзгащата се врата и влиза в дневната. Лицето му е пребледняло и никак не изглежда добре. Е, все пак е мъртвец.
Таткото сяда до баткото и започва да се храни.
Майката го обслужва сякаш нищо не е станало, докато се опитва да задържи сълзите си.
Само че не щеш ли, от окото ѝ се отронва сълза.
Без да каже и дума, Юрико се развиква наум:
– Може ли да си толкова глупава бе, мамо?! Не трябва да плачеш! Нали като се разплачеш, и татко ще разбере! Няма да плачеш!
Майка ѝ обаче повече не може да се сдържа и най-после ревва с цяло гърло, бършейки сълзите в престилката си.
Накрая и Юрико заплаква.
Татко ѝ гледа майката и Юрико с почуда. И най-после се досеща – той всъщност е умрял.
Таткото изпуска клечките за хранене. И след това бавно ляга на земята по очи.
Макар че Юрико и останалите толкова са се старали да го скрият от него, той най-после разбира, че е починал.
Ах, този път татко вече наистина умря!
Майката на Юрико полага чело на раменете на татко ѝ и плаче. Юрико се втурва към нея и като я прегръща, също плаче с глас. Най-после и батко ѝ не издържа и се извива и неговият жален глас.
Сачико
Сачико сънува много страшен сън.
Беше мрачна нощ. Сачико бързаше да се прибере у дома.
На пътя ѝ се изпречи един гроб. Тя нямаше как да се прибере, без да мине оттам.
В гроба стоеше майка ѝ.
Сачико потисна страха си и се направи на страшилище. Искаше хубаво да изплаши майка си.
Майка ѝ обаче никак дори не се уплаши. Даже напротив, самата тя се направи на страшилище.
Сачико толкова се изплаши, че побягна колкото я държаха краката. А майка ѝ се втурна да я гони – стиснала ножица в ръка.
Най-после майката я сграбчи. Лицето ѝ приличаше на маската на демона Хання, който виси окачен в стаята им за гости.
Сачико се разплака като малко дете. И така се събуди.
Майка ѝ стоеше до нея и я гледаше разтревожено.
– Какво стана? Сънува ли нещо?
– Да.
– Някакъв страшен сън?
– Много, много страшен!
Сачико разказа на майка си за съня. Тогава майка ѝ рече:
– Как точно изглеждаше лицето ми? Ето така ли?
Иизведнъж лицето на майка ѝ се превърна в това на Хання. Тя се пресегна към дрешника, извади една ножица и я вдигна заплашително над главата си.
Сачико ревна уплашена.
И тогава отново се събуди.
До леглото стоеше майка ѝ и я гледаше разтревожено.
Сачико си помисли, че това със сигурност отново е сън. Извади ножицата от дрешника и я заби в гърдите на майка си. Майка ѝ се свлече на земята, без да пророни и дума.
Сачико се гмурна обратно в завивките си. И този път наистина спа като бебе. Без да сънува каквото и да било.
Юмико
– Прибрах се, Юмико, вкъщи ли си?
– А, татко! Добре си дошъл! Днес рано се прибираш.
– Да. Изморен бях и се прибрах по-рано.
– Вечерята е готова вече.
– Така ли? Прощавай! Макар да си незряща, откак майка ти почина всичко легна на твоите плещи… Впрочем, Юмико, да се е случило нещо необичайно днес?
– Имахме гости.
– Аа, така ли? Кой беше?
– Защо не съблечеш тоя костюм? Сега ще ти донеса кимоното. Ами, явно сте били приятели, когато си работел в лабораторията за бактериални изследвания в университета… Не чух имена.
– Хм, кой ли ще да е бил? Един човек?
– Не, двама мъже. Като им казах, че те няма, те взеха да се съветват какво да правят. Ето пояса ти… Понеже знаеха един куп неща за теб, ги поканих в гостната и там те почакаха малко.
– Хм! Колко странно обаче, че не са си казали имената! Впрочем, Юмико, от следващия път да не каниш вкъщи хора, които не са се представили. Ами ако са лоши хора, всичко може да се случи!
– Добре. Само че аз и само по гласа познавам дали е добър или лош човек. Тези определено бяха много добри хора.
– Така ли? Е, и? Бързо ли си тръгнаха?
– Да, поседяха двайсетина минути и си тръгнаха, като казаха, че пак ще дойдат.
– Ясно.
– Обаче имаше нещо странно. Тези хора помолиха да използват тоалетната и влязоха заедно. Влязоха двамата вътре и нещо си дърдореха. Беше много странно.
– Бре, какви странни хора!
– Само че имаше още нещо. Чуваше се звук от стъпки само на един човек. А освен това, въпреки че извадих две възглавници за сядане, само една от тях беше ползвана. Щото после, като ги прибирах обратно в шкафа, едната беше топла, а другата беше съвсем студена.
Какво се случва след откритието (най-нова версия)
Д-р Харисофорд скокна от радост.
„Оо! Ура! В отплата на дългогодишните ми изследвания най-после шварценегирах този бърдениро! Хахаха! Най-сетне ще мога да томханксирам марлобрандовците по цял свят! Аз май наистина съм голям гений!“
В този миг в лабораторията нахълта Силвесталон. Докато размахваше самодоволно един джихекмън, той каза на доктора: „Бре, бре! Най-после шварценегира тоя бърдениро, а? Само това и чаках! Хайде сега, веднага да ми брусуилискираш шварценегирания бърдениро! В противен случай ще кевинкосна този джихекмън!“
– Моля те, недей! – викна докторът. – Само не го кевинкосвай! Всичко друго, но не и това!
– Е, ще брусуилискираш ли тогава?
– Ами, ще брусуилискирам, какво да правя? – каза докторът. – Само че, Силвесталон, ти знаеш ли колко податлив е този шварценегиран бърдениро на мерилструпясване? Ако мерилструпяса, направо ще томкризира, да знаеш! Какви си ги намислил?
– Ако мерилструпяса и томкризира, тогава е достатъчно просто да го джодифрустрирам, изсмя се ехидно Силвесталон. – Хайде, бързо брусуилискирай! Иначе ще кевинкосна, предупреждавам те! А кевинкосне ли, всичко ще алпачира! Готов ли си за това?
– О, не! Какво ще правим, ако алпачира?! Добре, нямам избор. Ще брусуилискирам.
Д-р Харисофорд с неохота брусуилискира на Силвесталон шварценегирания бърдениро.
Когато Силвесталон излезе от лабораторията, цъфнал в усмивка, задето успешно бе брусуилискирал шварценегирания бърдениро, д-р Харисофорд се захихика лукаво и промърмори на себе си: „Какъв глупак! Този шварценегиран бърдениро няма да спре с мерилструпясването. Като реакция срещу томкризирането марлобрандовците по света не само, че няма да се томханксират, а тъкмо обратното, най-много да се марлобрандират! А стигне ли се дотам, и самият Силвесталон ще удиалърмира. Удиалърмира ли удиалърмира, та накрая чак ще сигърниуира…“
Превод от японски: МАРТИНА НЕДЯЛКОВА
Мода
– Докога ще спиш, бе! – извика жена ми и както си спях, ме изрита в главата. Станах със скок.
– Е не може ли и без да ме риташ?
– Ти к’во, отговаряш ли ми? Сега ще те науча!
Тя изведнъж започна да щипе краищата на устата ми.
– Боли, боли!
– Не ми боли-кай, бе! Като закъснееш за работа, к’во ще правиш? Три гърла как ще ни изхраниш, мен и двете деца? Я стига си се излежавал мързеливо!
Жена ми пак ме фрасна по главата.
– Разбрах, де. Ставам. Направи ми закуска. Хапвам и изхвърчам на работа.
– К’ва закуска, бе? Не ме разсмивай! Ако искаш доволно да закусваш, ще работиш повече и ще носиш три пъти по-голяма заплата вкъщи, разбра ли! К’во ме гледаш с т’ва намръщено изражение!
Пляаас – отекна шамарът ѝ върху моята буза.
– Аре, марш на работа!
– Доб-добре, добре, добре.
Плачейки и с празен стомах, започнах да се приготвям. Докато се обувах в антрето, двете ми деца, ученици в началното училище, ме нападнаха отзад и започнаха да ме душат.
– Само смей да се запиеш след работа! Няма да ти се размине!
– Добре, добре. Разбрах вече!
Без да получа и сто йени джобни пари, без пари дори и за едни цигари, жално плачейки, тръгнах на работа.
На връщане този ден погледнах електронното табло за новини на покрива на сградата и се зарадвах. „Мода за утре – главата на семейството командва.“
– Слава богу!
На следващото утро станах със скок и веднага изритах в главата жена си и децата с вик:
– Ставайте бе, плужеци! Безделниции, баща ви е станал вече! Ей, малките, бързо на училище, да се разкарате вече! А ти ма, вещице, започвай да ми приготвяш закуска, ма!
Справедливост
Той притежаваше ненормално силно чувство за справедливост. Видеше ли несправедливост, не можеше да си замълчи. Този му характер успя да му създаде многобройни врагове.
Но дори и да го мразеха и ненавиждаха, той не се пречупи. Мислеше, че всички хора, които го мразят и ненавиждат, са лоши. „Това е така, защото аз върша нещо справедливо.“
Тази нагласа го изпълни със самоувереност. Затова онези, които го мразеха и ненавиждаха, на свой ред и той – при това достолепно – намразваше и възненавиждаше все повече.
Когато споровете достигнеха своя връх или човекът, с когото спореше не искаше вече да има нищо общо с него, той задължително му повдигаше обвинение. Винаги носеше документите на поне три-четири дела със себе си. Вярваше, че е прав и затова не приемаше извънсъдебни споразумения, но вярваше и че правият не може да загуби, поради което споровете се проточваха.
Споровете повличаха нови спорове и накрая край него не остана и един човек, който да стои на неговата страна. Постепенно се ядоса до полуда, впрегна сили и повдигна обвинение на всички хора. „Да мразят и ненавиждат мен, който защитава справедливостта, вече е зло.“
Насред процеса вдигна кръвно и почина в съдебната зала. Като умря, отиде в Рая.
В Рая имаше само добри хора. Нямаше никой, с когото да спори, никой, който да го мрази.
За него това беше адска мъка.
Превод от японски: ДАРИН ТЕНЕВ
