Стиховете в тази поезия на идеите са силно алегорични и философски и в същото време някак пределно житейско-битови и дискретно социално ангажирани. В тяхната ритмика и слог, по-скоро нетипични за контекста на съвременната млада поезия, се усеща нещо почти деветдесетарско, измамно просрочено. В „И сърцето тренира своята смърт“ (Жанет 45, 2023) Иван Брегов ни среща с отминаващия – всъщност неизбежно умиращия – между делнични въпроси и решения човек, онзи, когото годините на несвършващия Преход са разпръснали „по митинги, площади, обещания“. Сам част от закъснелите деца на Прехода, както ги нарича, той предлага една картография на родината между отъпканата кал на източния социализъм и празнотата ѝ подир отнесените от самолетите. „Съставен от пътници град – не останаха тук изпращачи“ е може би най-кратката дефиниция за забравената и изнесена извън себе си България, за диагнозата „Северозапад“ в тази „отменена родина“. На авторовите територии – неизменно градски, мрачни, есенно-зимни, синорни – се усеща едно всевластие на бита, една градска залутаност, неспособна да открие сякаш изход, едно спотайване в „уютната безизходица“ на примирението. И осъзнатост за крехката маргиналност на ония, които се лутат между смирението и съпротивата, които мислят и се колебаят, и също като врабчетата – остават изтикани от винаги оцеляващите и надделяващи над тези сладкопойни мечтатели гълъби, които все успяват да запазят правото си над плячката. Снегът, камъкът, биволите са сред преобладаващите метафори в поезията на Брегов. В последната си стихосбирка той сякаш осмисля неправедната твърдост на камъка в ръката си, все още застинал в онова състояние на Шрьодингер – и хвърлен, и нехвърлен срещу природата на силните.
А. А.
По какво се различава „писателската (Ви) версия“ от тази на един юрист, какъвто сте по професия?
Тук, в поезията, мога да си позволя най-луксозното в днешно време занимание – да бъда раним, да бъда крайно субективен във възприятията си, да не премълча нищо, което ми е важно, гонейки някакъв дългосрочен резултат. Тези две самоличности често си съперничат, не живеят в особена хармония като съквартиранти. Уморяват залинялото ми над книги и размисли тяло. Годините и режийните им все повече нарастват. Но съм спокоен, „и голямата страшна кобила / и човека със брадвата раснат“.
„Последни наблюдения“ и „Друга възможност“ са стихотворения близнаци, двойници едно на друго, които затварят тази книга. Каква е разликата – в какво се състои пропътуваното между тях?
Разликата е във формата – едното се стреми да бъде подчинено на последователния ритъм и ненатрапчивата рима, другото е своеобразно разточителство, каквото харесвам – на неудържимата фраза, на далечното абстрактно сравнение. Първото открива книгата, иронизирайки мен самия, пространството, в което живеем, хората, подчинили средата по един или друг начин. Второто е още по-непосилно иронично. Помежду им стои изпитаното отрицание на живота по образец – на привидно доволния и привидно успешен човек, застанал като анимационен герой над веществените си натрупвания. Да, помежду им са още всички периферни герои – слабите, непривличащите обществено внимание, тия, които могат тихо да понасят непривлекателните страсти и да се въздигат и пропадат. Всъщност цялата книга е в тези две версии на едно и също стихотворение. Можеше спокойно и да се мине само с тях, ама пуста словесна лакомия.
Кога и как се постига самоличност?
Не знам, затруднявам се, имам някои противоречия със своята все още. Но времето ще реши неочаквано и докрай тези въпроси.
А коя тогава е „възрастта за мечти“ и какво е характерно за нея?
Отвъд житейските граници, отвъд емпиричното опознаване на нещата. Метафизиката на младостта, водеща до онази ведра решимост, в която ти се живее по множество начини, но ти не можеш по нито един.
Придобива ли се способността да „приветствам пораженията“, или напротив – тя е слабост, от която трябва да се отучим? А търпението?
Пораженията са добър начин човек да слиза от многоетажното си его, особено ако е съпроводено с ласкава интелектуална надменност. Пораженията са ориентирите, а от тяхното правилно разчитане животът може да бъде удивително приятно начинание, съзидателно, с усърдие, без претенция. Разбира се, купешката реклама ни кара да се отучваме от състоянията, които не предлагат развлечение и натрапчива успешност.
По какъв начин, с какви мерки се измерва маргиналността днес? „Лудият от нашата улица“ все още ли може да мине за „романтичен“ лиричен образ, или напротив…
Може да мине основно за нашия непосилен образ да сме общество, което приема и дава път и на слабия, уязвимия. А не се ли научим да сме всеотдайни към грижите на случайния човек, след това трудно ще отдадем заслуженото на съзидателния до нас.
Правят ли ни по-смъртни притежанията?…
Левчев има едно късно и по-добро обяснение: „…и ний се блъскаме в противни вещи и ги наричаме наивно наши…“.
Ако сърцето тренира смъртта, биейки, как я тренира умът ни, рациото?
Чрез непреодолимото желание да познава, да вниква, да се отдава и да осъзнава, че му предстоят конкуриращи се избори – време, в което да се просветиш, или време, което да посветиш на близките си.
Как се опазва човек от друг човек?
Ако си кажем, че хората са обществено опасни същества, очевидно при неизбежна отбрана, днес позната още и като социална изолация – отрицание на желанието да общуваш, да се запознаваш с нови места и хора. Апропо отскоро имам нов, по-удобен диван в хола – случайно открих това оръжие.
Каква всъщност е „природата на силните“?
Природата на гълъба и враната, надделяла над природата на врабчето и славея. Пренесена в човешките характери – на особената самоувереност, на безкритичното начало, което минава през хора и обстоятелства, за да постигне своето. Големи групи от подобни хора на високи постове причиняват исторически несгоди. 20-и век е открит урок за това. Колкото по на изток, толкова урокът има все повече всеобхватни измерения – антихуманни, икономически, природни.
Колко вида врагове има, ако има и такива, след които „с възхита и смирение подире им ще гледам“?
Имал съм такива, били са съвсем малко, събуждали са у мен гняв и обожание, завист дори. И до такава степен неволно са ме поучавали, че накрая съм им бил благодарен. Най-опасни обаче са тия идейни врагове, водени от незачитане на човешките достижения като достойнство и свобода. Свирепата простотия, която си избира удовлетворяващи я кумири и иска да налага с крайност и сила своите правила. Виждаме напоследък ежедневни примери. Но да не оварварявам този разговор, благородно замислен от интервюиращата като литературен.
По какъв начин тогава би трябвало да мислим за ближния?
Като за крехко същество, на което дължим грижа, ако нравът му е благ. А ако не е – без назидание да се опитаме да го облагородим. Ама това си е комай трудно начинание. На мен доста често не ми се получава.
„Мъгла и никаква представа“ ми напомни за онази Тодор-Колева „и след мъглата – а, мъгла“ отпреди вече толкова години. Нищо ли не се е променило оттогава за „закъснелите деца на Прехода“, които днес вече остаряват? И ако те бяха „мрачните последици на своите родители“ от едно друго време, отдалечиха ли се достатъчно от тях?
В социален план – да. Стандартът тук е мръднал напред, предимно повлиян от благоприятни външни фактори. Ограничението от символи на настоящия формат не ми позволява да навляза в детайли, но друг път непременно ще говорим за това.
„Те винаги се връщат и успяват. / Аз се колебая“. Имат ли морално измерение колебанието, нерешителността? Кого отличават те?
Нерешителния човек, който знае и може, но очаква да бъде почетен с покана, а не би се самоизтъкнал. Това, други биха казали, си е негов проблем – да си плаща за терапия.
Изразът „държавата, приключваща с народа си“ може да се разбира двояко. От една страна като действие, което тя извършва над своя народ (приключва го), но от друга – като мярка за това докъде точно се простира тази държава. Как точно да го разбираме?
Ако следим дрeвните автори, трябва да се попитаме дали са имали предвид държавата, или властта е това? Държавата е все пак творение на хората, организирана форма на мирно оцеляване при разпределение на въпросите за благата и мира – от Платон до Фукуяма май все още долу-горе това се разбира. Не съм крайно либерално настроен, макар да чета и харесвам Хайек. Каква претенция, каква безподобна мазност лъха сега от тия мои изречения. Прощавайте. Но да, държавата е умно нещо, стига да има ясни конституционни, а оттам – институционални граници.
И още един въпрос, който би могъл да се разбира обществено-политически – за равенството в забравата. Къде остават онези, които все пак помнят, какво става с тях?
Наказани са да помнят и знаят. Едни от тях се отчуждават, и с право. И трябва да ги навестяваме, за да не съжаляват за съзидателните си усилия. Други се сливат в забравата. По това отношение си личат множество неща.
Има ли място за истината насред „претоплените снощни новини“, или всичко вече е сведено до въпрос на гледна точка?
Не искам да съм релативист. Има неща, които съществуват сами по себе си. Без тях не бихме могли да сме сигурни за утрешния ден. И тези основополагащи ценности или идеали дават основание на човешкото.
Връщам същия въпрос, какъвто сам си задавате в книгата: „отвежда ли смирението там, където води ни и съпротивата“? Намерихте ли отговор, или не?
Тук мога само да благодаря за внимателния прочит – нека го направя и публично. Останалото – в стихосбирката на цена от 13 кинта.
„Нагоре самолетът се оттласква, разкъсва и железните завеси“. Емиграцията е един от възможните начини да напуснем the aftermath на източния социализъм. Останали ли са ни други начини и опции?
Емиграцията има своето делнично социално измерение – само след още няколко години няма да има кой да върши важни неща от нашия живот: да ви отремонтира банята, да върти шкмбеджийница и т.н. Наблюдавам и другата, така харесвана и клиширана емиграция – на човека, обиден от това, че другите не са му на нивото, с интелектуалната претенция, с това, че той няма да се принизи до жалките претенции на разни офисни човечета и т.н. Това обаче не крие ли абсолютното малодушие, тоталния фалш – позицията „аз съм над вас, вие не ме заслужавате“? Характерна поза за интелектуалеца и политика. Но това не работи. Няма как вътрешно прикрито да обясняваш на някого какво нищожество е и после да се сърдиш, че не те чете или не те избира за управник. Кладенец се копае на едно място, не става малко тук, малко там. Дано съумеем да удържим тия процеси. Накратко ще кажа, че познавам концепцията за отделения от обществените и политическите процеси интелектуалец, но не я споделям.
Има ли място днес за „площадна“ поезия, за „ангажирана“ социално поезия – или тя неизбежно остава занимание интровертно, нарцистично, себевгледано?
Естествено, че не. Тази стихосбирка съвсем доказва това. Разбира се, има и поезия за всяко настроение, екскурзионната поезия също се връща на мода. Моят начин обаче не е този. С един приятел дори написахме такива неутрални образци. Не ме вълнуват. Когато подбирахме стихотворенията за книжката, подобните сам ги махнах – просто бяха в абсолютно противоречие с останалите.
Интервю на АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА
