„Хуморът е сериозно дело”, ако вземем тази мисъл за отправна точка на разговора ни, ти самият, пишейки, трудно ли постигаш баланса между смешното и сериозното?
„Хуморът не е културен спам”, така започва една моя афористична ода за веселото слово. Същата фраза сложих като мото на сборника с разкази „Операция Райски газ“. Водил съм и уъркшоп по темата. Причината да се фокусирам върху тези пет думички е именно твоята отправна точка: „Юмор есть серьезное дело“, както е оригиналът на цитираната фраза. За мен комичното винаги е било фойерверк в десерта на самодоволството. Ведомствен банкет, където някой е сипал слабително в пунша. А защо не сафари, в което отиваш на лов за лъвове с мегафон… Звучи веселяшки, но ако се замислиш, посланията са сериозни, да не говорим за последствията. Защото сатирикът винаги е търсил трибуна, но по-често е получавал трибунал. Ето това, на първо четене, е балансът между смешното и сериозното. Казваме си истината с усмивка, а приемем ли се твърде на сериозно, ставаме за смях. Що се отнася до лесното или трудно писане, лично аз, когато се занимавам с хумор, не изпитвам творческа мъка. Забавлявам се от сърце. Сякаш водя абсурдни диалози с моето сатирично алтер его. Дори име съм му дал – Краю Петровски. Посегна ли към поезията обаче, „колегата“ Петровски изчезва яко дим. Тогава се задейства съвсем различен механизъм, който е бавен, болезнен, често пъти саморазрушителен. Тогава тръгва „кавалерията на скръбта“, ако ми позволиш да ползвам покъртителната метафора на Емили Дикинсън. Тази кавалерия е насочена навътре, към батареите на егото. Следва безмилостен рейд, картеч и масова сеч… А думите са отглас от нанесените поражения. Това вероятно е така, защото по фамилия съм Краевски – „човек на крайностите“, както ме определи с усмивка доц. Владимир Янев. Две крайности, които съжителстват мирно и съвместно в мен. Парадокс.
В какви крайности не бива да изпада един хуморист? Би ли сложил равенство между хумориста и хуманиста?
Мисля, че хумористът не трябва да се съобразява с никакви ограничения, още повече ако те са му наложени от съвременния естаблишмънт. Смехът е най-добрата съпротива срещу всяка власт. Той деноминира нейния авторитет, обезсмисля нейната сила, подхвърля на весело поругание нейната арогантност и жестокост. Хуморът като цяло внася баланс в системата. Какво като си овластен фактор, когато ти се присмиват? Кой уважава кухите авторитети? Едно намигване може да те превърне в герой на онзи афоризъм: „Най-високо се издигат най-големите балони!“. Или… маймуни. (То и без това станахме бананова република, та съвсем логично на маймуни ни направиха…) Това последното го каза сатиричното ми алтер его Краю Петровски. Той е гражданин на митичната Република Дългария. Вероятно говори за нея… Сам разбираш, Владо, че именно с подобни паралелни образи и със силата на художествената условност сатирикът може да каже истината в очите, без да обижда директно. Няма външни граници за неговата креативност. Това, с което би трябвало да се съобразява, е хуманистичната основа на посланията и почтеността. Лично аз не мога да приема изкуство, което прекрачва тези херми. Отвъд тях са такива безумия като възхвалата на агресора в Украйна например, или опоетизирането на милитаризма и мизантропията… Към списъка на желателните „самоограничения“ бих добавил още мярата и добрия вкус. На тях ме е научил баща ми – живописецът Иван Краевски. Към това се стремя. Доколко успявам е друг въпрос… Апропо нека да репликирам „колегата“ Петровски, който се „изяви“ на мой гръб преди малко: Приятелю, ако те правят на маймуна, напук на тях – еволюирай!
Когато хуморът се превърне в социален спам, какъв е полезният ход на хумористите?
Вече казах, че хуморът не е културен спам. Сега добавям – нито социален. Тук трябва да направя уточнението, че имам предвид литературните му проявления. Те са ми по-интересни. Само по себе си смешното е много повече от писаното слово. То включва и духовитостите на маса, и шоуто с брадати вицове по телевизията, и веселяшкия социален спам в интернет. Полезният ход на хумористите е да държат нивото високо, но в същото време да остават разбираеми за хората. Лесно е да се подхлъзнеш към високомерието на сноба или към самодоволството на халтурчика. Приветствам умението да разсмиваш с добре формулирана мисъл, без да гледаш отвисоко и без да падаш ниско. Това е според мен полезният ход. Иронията е, че когато сатириците направят ходовете си на шахматната дъска, се оказва, че играта е била на вързано. Или на покер. So it goes, както казва Вонегът. Така е то. Всъщност времето винаги ни разказва играта. Без изключение.
Каква е причината сатирата да бъде подценявана в литературно отношение? Има ли шанс да получи своя реабилитация?
Наскоро взех интервю от главния редактор на в. „Стършел“ Михаил Вешим и му зададох подобен въпрос, а той ми отговори така: „Стига са подценявали сатирата! Казват например за някого, че пишел фейлетонно. Не забравяйте, че и Алеко Константинов пишеше фейлетони, а той е сред най-ярките имена в българската литература!“. Няма как да не се съглася с това мнение, но все ми се струва, че функцията на комичното не е да се съизмерва с голямата си сестра поезията или със строгия си батко – сериозната проза. Епиграмата, фейлетонът, хумористичният разказ – това са нормализиращи жанрове. Те поставят нещата на място. Торпилират претенциозното и окриляват неглижираното. В този смисъл фактът, че комичното се възприема като „лека кавалерия“, не ме притеснява особено. (Накъде препуска конникът без глава? Бърза да оглави нещо в културата….) Ох, Краю Петровски отново се обади. Извини ме за това вклиняване, неизбежно беше… Що се отнася до реабилитацията, тя не е нужна на сатирата, а на позабравените сатирици. Затова в предаването „Алтер его“ по Радио Пловдив поддържам рубрика, която ненатрапчиво напомня за тях. Убеден съм, че ние, авторите, сме създатели на контекст, който превръща отделните читатели в общност. Приемствеността между поколенията е най-доброто, което може да се случи на всеки жанр, защото само така българската културна пулсация продължава във времето.
Като преподавател в езикова гимназия имаш пряк досег до младото поколение четящи хора? Влиза ли хумористичната литература в полезрението им? Какво всъщност четат българските ученици?
Слушай автентична история. Едно дете се обажда на майка си: „Ало, мамо, в училище ни казаха да четем задължителна литература. Имаме ли книгата „Задължителна литература?“. Шегата настрана, „тази книга“ я четат и моите ученици в Английската гимназия. Като започнеш от епическата поема „Беоулф“ и нататък през Чосър, Шекспир, Дефо, Суифт, Купър, Кийтс, Йейтс, Дикенс, Твен, Елиът, Стайн, Фицджералд, Улф, Оруел, Хемингуей, Хелър, Пинтър, Барнс и пр. В повечето от тях може да се открият проявления и на смешното, и на сатиричното. Предполагам, че и по българска литература се обръща внимание на това. Леко, без да се досажда. Часовете по литература трябва да създават вкус към четенето. Общуването с книгата е радост, възможност за внезапни открития, диалог с великите мъртъвци, а не повод за оценка на знанията според критериите на МОН. Когато имам възможност, с моите ученици навлизаме в територията и на „страничната литература“, като правим съпоставки със съвременни български автори. Любопитен факт, куриоз или поразителна идея са достатъчни да провокират интерес. И разбира се, съдържателна дискусия.
Ако приемем Неофит Бозвели за първия български епиграмист, минем през Радой Ралин и стигнем до Петър Краевски, след това накъде? Виждаш ли твои продължителите в жанра на епиграмата? Как този жанр може да стане интересен за съвременните читатели?
Знаеш ли коя е най-кратката епиграма? „Епиграма: Няма.“… Не помня кой е авторът, ако се познае, моите уважения. Сама по себе си епиграмата е древен жанр, който оцелява на ръба на експромпта и фолклоризацията, но не се отказва и от литературната си основа. Добрата епиграма не е римушка, нито констативен протокол. Както казваше Марин Бодаков, „има чорчик в жанра“. В рамките на два до четири (рядко повече) реда се изгражда образ, развива се идея и следва смислов обрат. Трудността е в привидната лекота. Шепа думи черпят сили от злободневието и правят опит да го превъзмогнат. Всичко е казано като на шега, но текстът има желязна структура, ритъм, рима, адекватна метрика и не изпада в литературщина. Идеята – разбира се, свежа. А стремежът към истината – непоколебим. Навремето Радой Ралин ми е казвал: „Сатирикът не трябва да е подлец. Нито – под Лец!“… Сам виждаш колко капризен жанр е епиграмата, затова майсторите са малко – незабравимият Радой Ралин, Марко Ганчев, Васил Сотиров, Виктор Самуилов, Тодор Климентов, светла му памет… Не знам дали съм достигнал нивото им. Спрямо тях съм от младото поколение, напук на своите 53 години. Притеснителното е, че не виждам по-млади от мен, които сериозно да се занимават с епиграми. Вероятно защото нито е престижно, нито носи пари. Да не говорим, че са нужни повечко усилия от простото разказване на виц. А и в интернет вайръл стават предимно мемета и видео смешки. За да се провокира интерес, трябва нещо различно. Например преди няколко години по покана на Маргарита Доровска от Дома на хумора в Габрово с Марин Бодаков разработихме проект за представянето на епиграмата в градска среда. Направихме подбор. Текстовете бяха разпечатани модернистично на огромни пана и поставени на фасадата. Така едно урбанистично пространство се превърна в читалня. Втори опит: в радиопредаването, което водя, правя седмични обзори, в които сатиричното ми алтер его коментира събитията именно с епиграми. Трети опит: мисля да организирам и радиоконкурс в жанра – нещо, което съм правил преди време, но защо да не опитам отново… Е, готвя и ръкопис с епиграмите, които съм писал по време на прехода, но не вярвам издателите да се избият за него. Опитите продължават. Надявам се да ми хрумнат и по-креативни идеи. Важното е да има нерв, нещо да се случва.
Тази година ти получи Националната награда за къс хумористичен разказ „Чудомир“. Признанието и сатирата не са ли в леко антагонистични отношения?
Ако наградата идва от властта – да. Наистина има нещо гнило в сатира, която получава „Димитровска награда“ или „Ленинска премия“. Хубавото на „Чудомир“ е, че тя се дава от Фондация на неговото име и от редакцията на вестник „Стършел“, а журито е от литературни критици – тази година текстовете е оценявал доц. Йордан Ефтимов. В този смисъл „Чудомир“ произтича от гилдията и съм благодарен, че разказът ми „Глобализмът и аз“ беше забелязан.
През 90-те години имаше голям бум на сатиричната преса, сега останаха само два вестника. На какво отдаваш този процес? Ще се появи ли светлината в тунела за българския хумор?
Светлината в края на тунела ще я плащаме по новите тарифи… Всяко време си има своите нужди, лансира си своите жанрове и кумири. Преди Промяната за успех се приемаше, ако ти издадат книга или когато те приемат в Съюза на писателите. Днес нещата са различни. Успешен си, ако си в мейнстрийма и те издават в чужбина. Шоуто на свой ред все повече измества литературната сатира, която наистина преживя бум пред 90-те, но появата на виртуалното я притисна в ъгъла. Смени се комуникативната норма. Нищо чудно новите технологии да „родят“ бот с програмирано чувство за хумор, който да разсмива една добре калибрирана аудитория. Въпреки стремежа смешното да се имплантира в матрицата, а и напук на тържеството на естрадно-карнавалната долница, твърдя, че тук има живи автори, които поддържат нивото. И го правят с усмивка. Ще ми да вярвам, че съм сред тях… (Краевски, по-скромно! Мнозина ги бие сачмата, но не всеки е Сачмо!) Да, това беше поредната реплика на сатиричното ми алтер его Краю Петровски. Добре че е то, да ме приземява със словесните си откоси понякога. (Нали?) Защото със сатириците е така – поздравяват ги с празничен салют, когато са на топа на устата…
Разговора води ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ
