Не всяка класика се е радвала на възторжени рецензии в началото
Какво прави една книга велика е някак субективен въпрос. Има изненадващо голям брой случаи, при които книги, сега смятани за класики в даден жанр, първоначално са били посрещнати със смесено или изцяло отрицателно мнение. Но с течение на времето критиците проявяват склонност да заемат страната на читателите, които обичат дадено произведение от самото начало.
Ето 5 велики книги, които са били обичани от читателите, но са жестоко критикувани от критиците по времето на своето публикуване.
„И изгрява слънце“ на Ърнест Хемингуей
Бидейки роман по истински събития, проследяващ американски и британски имигранти в Европа през 20-те години на ХХ в., „И изгрява слънце“ изследва ситуацията, с която се сблъсква „изгубеното поколение“ в свят, завинаги променен от Първата световна война и настъпването на модерността. Книгата се продава бързо, а второто издание бива поръчано 2 месеца след публикуването ѝ. Тя никога не е била изчерпвана и бива смятана от много критици за една от най-добрите му творби.
Но не всички критици са били толкова запленени от книгата. Една рецензия, публикувана в The Nation, настоява, че Хемингуей „не придава плътност на героите си и ги кара да изглеждат изолирани“, като добавя, че книгата е сантиментална и Хемингуей сякаш се смята за „морално превъзхождащ останалите“. Семейството на Хемингуей също ненавижда книгата. Майка му му пише, за да изрази недоволство по повод начина, по който „Всяка страница ме изпълва с болезнена ненавист“.
Докато съвременните автори на ревюта проявяват склонност да показват по-голяма благосклонност към романа, те често изразяват несъгласието си с описанието на героите от еврейски произход, хомосексуалността и жените.
„Сто години самота“ на Габриел Гарсия Маркес
„Сто години самота“ проследява 7 поколения на семейство Буендия от Макондо, Колумбия. Преплитайки магически реализъм със събития от колумбийската история, романът изследва идеите за история и време, самота, съдба и свободна воля, както и елитаризъм. Публикуван през 1967 г., той добива изключителна популярност – много по-голяма от нужната, която би му осигурила международни издания.
Докато книгата помага на Маркес да спечели Нобелова награда за литература и да бъде признат за „най-великия колумбиец, който някога е живял“, голяма част от първоначалната реакция на критиците спрямо шедьовъра му е отрицателна. Една рецензия го отхвърля като „комичен шедьовър“. Носителят на Нобелова награда Октавио Пас го смята за „блудкава поезия“. Антъни Бърджес твърди, че романът не бива да бъде „сравняван с истински литературните проучвания на Борхес и Набоков”.
Положителните рецензии вероятно са надделели. „Сто години самота“ сега бива смятана за класика на латиноамериканската литература и за един от най-добрите примери за магически реализъм.
„Гроздовете на гнева“ на Джон Стайнбек
„Гроздовете на гнева“ проследява живота на семейство Джоуд в Оклахома по време на Голямата депресия. След като фермата им е опустошена от продължителната суша и прашните бури, те се присъединяват към хиляди хора по пътя им на запад, към Калифорния – предполагаемата земя на изобилие и лесен живот. Там обаче заварват само нови проблеми. Книгата е най-продаваният роман за 1939 г. На следващата година нейната популярност води до създаването на филм по нея, режисиран от Джон Форд, с участието на Хенри Фонда.
Реакциите спрямо книгата са изключително полюсни. Бройки от нея биват изгорени от онези, които публично обвиняват Стайнбек, че е социалист. Много библиотеки отказват да притежават книгата. Един от тогавашните конгресмени твърди, че книгата „разкрива само и единствено пълната поквара, вулгарност и деградиралия разсъдък на автора“. Стайнбек е особено притеснен от критиците, които твърдят, че е написал прекалено сантиментален роман или че лъже относно условията, с които се сблъскват семейства като Джоуд.
Въпреки че от време на време все още се появяват отрицателни ревюта, днес книгата е смятана за класика на американската литература. Тя печели наградата „Пулицър“ и е спомената като фактор при присъждането на Нобеловата награда на Стайнбек.
„Да убиеш присмехулник“ на Харпър Ли
„Да убиеш присмехулник“ е история за това как един невинен човек бива защитаван както в съдебната зала, така и пред съда на общественото мнение от особено добродетелния адвокат Атикус Финч по време на Голямата депресия в Алабама. Действието се предава през погледа на дъщерята на адвоката – Скаут. Творбата разглежда теми като раса, класа, полови роли/стереотипи, както и загубата на невинността, по начин, който въздейства върху читателите от публикуването ѝ през 1960 г. до днес.
Книгата се оказва трудна за Харпър Ли както за писане, така и за издаване. Тя е била предупреждавана, че романът вероятно няма да се продава добре. Това се оказва невярно. „Да убиеш присмехулник“ е препечатана от Reader’s Digest и си спечелва широка читателска аудитория от самото начало. Продажбите на книгата се изчисляват на 30 милиона копия и тя е сред любимите творби на американската литература.
Докато съвременните рецензии на книгата като цяло я възхваляват, ранните такива са безспорно смесени. Авторката на къси разкази Фланъри О’Конър я смята за детска книга и е объркана от броя на хората, които я възхваляват като литература за възрастни. Романистът Гранвил Хикс смята творбата за „мелодраматична и изсмукана от пръстите“. Ревю, публикувано в The Atlantic, намира склонността на Скаут да говори като възрастна за „неправдоподобна“, но все пак смята книгата за „приятна“ като цяло.
Дори и днес все още се появяват отрицателни рецензии. Някои са склонни да подлагат на критика начина, по който книгата разглежда темите за расата и класата, които навремето са смятани за толкова напредничави. Други предлагат алтернативен анализ на героите, най-вече на Атикус Финч.
„Клетниците“ на Виктор Юго
Епична история с множество второстепенни сюжетни линии, „Клетниците“ се завърта около живота на Жан Валжан докато той се опитва да преодолее престъпното си минало. По пътя той се среща с безскрупулни ханджии, революционно настроени студенти, решителен полицейски инспектор и едно момиченце на име Козет, на което той посвещава живота си.
Юго вече е известен във всеки дом благодарение на „Парижката Света Богородица“ и новоиздадените му творби са очаквани с нетърпение. В този смисъл не е изненада, че „Клетниците“ незабавно добива популярност и бива преведена на редица други езици.
Въпреки че книгата е очаквана с огромно нетърпение, първоначалните критически отзиви поемат в негативна посока. Гюстав Флобер описва романа като „детински“ и предрича, че ще сложи край на кариерата на Юго. Шарл Бодлер публично възхвалява части от романа, докато в тесен кръг го отхвърля като „отблъскващ“. Католическата църква го добавя към списъка със забранени книги – Index Librorum Prohibitorum, забранявайки на всеки католик да го чете. Други рецензии намират книгата за прекалено сантиментална и подривна.
Отзивите се подобряват в последващите десетилетия. Ъптон Синклер ще нарече книгата „един от половин дузината най-велики романи на света“.
Скоти Хендрикс за bigthink.com
Превод от английски: МАРИНА КАРЧИНОВА
