(Публична лекция в Брунате, 10 юни 2023)
Емил Димитров
Уважаема госпожо генерален консул Паскалева,
госпожи и господа, скъпи приятели от Брунате,
Както всички добре си спомняме, точно преди една година, на 10 юни 2022 г., по време на Славейковите мемориални тържества по повод 110-годишнината от смъртта на поета, ние заедно открихме паметния кът на Пенчо Славейков в последния му пристан – хотел „Белависта“. Очевидно е, че инициативата на Българо-италианското общество „Пенчо Славейков“ се ползва с огромен успех: стотици впечатления, посвещения и подписи на различни лица – италианци, българи и други, недвусмислено свидетелстват, че големият български поет, мислител и интелектуалец наистина е разпознат като неподправен символ на приятелството и братството между нашите два народа, както и на плодоносното общуване между съответните литератури и култури.
Темата на днешната ми лекция – „Пенчо Славейков и италианският народ“ – е вдъхновена тъкмо от този успех, който не би бил възможен без дарението на оригиналната Паметна книга (1940) от страна на г-жа Елена Спреафико, правнучка на хотелиера Андреа Лучини. Бих искал да ви припомня, че миналия 10 юни ви обещах, че оригиналът на Паметната книга ще бъде предаден на Държавния архив на Република България, затова с истинско удовлетворение ви съобщавам, че това се случи на 10 октомври 2022 г., в празничния Ден на българските архиви. Събитието бе отразено от редица медии, в това число в централната емисия на Българската национална телевизия (съответствието на италианската РАИ 1).
Не би било преувеличение твърдението, че цяла България остана приятно изненадана от факта, че четири поколения италианци от почти 80 години грижливо пазят важен документ за една друга национална култура.
Накратко, дарителският жест на наследниците на Андреа Лучини дадоха първия импулс за темата на моята лекция.
На второ място, бих искал да ви споделя, че през последните години следният въпрос е твърде интересен за мен: как е възможно един съвременен народ да носи една тъй богата, важна и „тежка“ (дори и в буквалния смисъл на думата) култура, каквато е италианската? Смятам, че правилният отговор е неоспорим: в любимата ми Прекрасна страна (Bel Paese) културата е народен ангажимент, т.е. народът е реалният пазител и носител на културата; италианският народ наистина е неотделим от италианската култура, която всъщност е дълбоко свързана с всички други европейски култури. Несъмнено наследниците на Андреа Лучини са достойни представители на италианския народ, добре познат ми и високо ценен от мен в резултат на състоялата се лична среща, станала възможна благодарение на гостоприемството на моите приятели от района на Бергамо Мириам Коминели и Луиджи Визинони.
Това са основанията, които ме подбудиха за първи път да свържа името на Пенчо Славейков непосредствено с италианския народ, но ние, учените, разполагаме с факти и съображения, които показват, че тази връзка не е въобразена, а е осъществена приживе на поета. За краткия си италиански престой от около 8 месеца българският поет е познал опита на истинското приятелство с римския професор Гуидо Киалво, пиемонтец по рождение; тъкмо тук, в Брунате, в дните след неочакваната смърт на Пенчо Славейков, различни жители на този край, всичките ломбардци, са демонстрирали най-добрите черти на народа и неговата неделима връзка с човешката култура и нейните герои.
На 14 юли 1912 италианската земя приема тленните останки на големия български поет и философ Пенчо Славейков, но по-важното е това, че италианският народ е разпознал в един чужденец истинския художник и човек, надарен с възвишена душа, поради което го е погребал като свой собствен син.
Между всичките италианци бих искал да откроя фигурата на един обикновен човек по своя произход и професия, но истински „велик човек“ по своето сърце, състрадание и човешка любов – готвача и хотелиера Андреа Лучини.
I. „Любовта своето не дири” (1 Кор. 13:5) – Андреа Лучини и Пенчо Славейков
Срещата на българската двойка поети с Андреа Лучини се случва на 4 юни 1912 г., вторник, около 22 часа. Мара Белчева в своите „Бегли спомени“ разказва: „И в 10 ч. вечерта … почукахме на една врата в рамка от японски рози. Стопанинът – дебел, червендалест италианец, със свещ в ръка ни отваря“[1].
Със закъснение от век трябва да прецизираме спомените на Мара Белчева: през 1912 Андреа Лучини е управител на хотел „Белависта“. Позволете ми да ви представя неговата личност и да споделя за първи път с вас някои открития, направени по време на моите издирвания в Държавния архив на Комо през юли 2017 г.
В състояние сме да се запознаем с външния вид на Андреа Лучини благодарение на няколко фотографии, любезно предоставени ми от г-жа Елена Спреафико (сн. 1). В търсене на данни за Лучини открих един документ – „Книга на наборниците”, съставена от наборната комисия по времето, когато младият Андреа е трябвало да отслужи своята военна служба.[2] Между другото, в италианските държавни архиви са запазени многобройни документи от съдебни дела срещу граждани, отклонили се от изпълнението на военна служба. На границата между XIX и XX век националната идентичност в Италия е била доста неустойчива и крехка, а военната служба е била ефикасен метод за насаждане сред масите на национална идентичност.
Благодарение на наборната комисия ние знаем, че Андреа Лучини е роден на 1 септември 1870 г. в Блевио (село на Лаго ди Комо, съседно на Брунате) и е син на Гордиано и на Джованина Бианки. Държавата знае всичко за нас и е в състояние да ни припомни всички физически черти на нашия герой – неговата височина (1.67 ½ м), цвят на лицето („розов“), коси („цвят рус, форма гладки”), очи („небесносини“), зъбен статус („здрав“), занятие и професия – „готвач“… В действителност, Андреа Лучини е служил в италианската армия едва два месеца – от 21 януари 1891 до 7 март 1891; уволнил се е преждевременно по медицински причини (страдал е от разширени вени).
Държавата помни и това кога и как Андреа Лучини е станал собственик на хотел „Белависта“. Това събитие се е случило на 11 октомври 1923 г., когато г-н Лучини е купил за цената от 82 500 лири от наследниците на Томазо Гиларди същия хотел с неговите 20 помещения и с всички прилежащи съоръжения, с цялата оригинална мебелировка и т.н. Всички тези детайли по покупко-продажбата са грижливо и прецизно описани в запазения нотариален акт.[3]
Твърде е възможно Андреа Лучини да се е сподобил с капитала, с който е закупил хотела, благодарение на завещанието на своя баща Гордиано, който през 1904 г. му е оставил в наследство един фонд; ето съответния откъс от завещанието на Гордиано Лучини: „Аз, долуподписаният оставям на моя син Лучини Андреа фонда, наречен „Пиано Мурено“ на карта № 3401, отрязък № 19, полето, наречено Ронкашо”[4]. Най-вероятно тъкмо от продажбата на недвижимите имоти в Блевио А. Лучини е получил необходимата му сума за покупката на „Белависта“. (Между другото, Гордиано Лучини е имал 10 деца, от които 4 са се споминали рано, преди баща си.)
Да се завърнем в 1912 г., когато в трагичните обстоятелства, свързани със смъртта на българския поет се проявяват всички човешки качества на Андреа Лучини.
Хотелиерът е първият, който се отзовава на призива за помощ на Мара Белчева рано сутринта (около 4.00 часа) на 10 юни 1912 г. От този момент нататък Андреа Лучини е най-здравата опора на една изплашена жена в момент на нейното върховно изпитание. Бих ви помолил да си представите, че сте „в обувките“ на Мара Белчева, когато изведнъж тя се е оказала в трагична ситуация отвъд привичното всекидневие, в едно планинско село в чужбина, където никого не е познавала. Хотелиерът е имал грижата за всичко: незабавно да извика лекар (местния д-р Клаудио Фереро, който пък е потърсил Карло Барацони от Комо), след това – енорийския свещеник дон Джироламо Пелицони и т.н., а също тъй е контактувал с местните власти. Андреа Лучини е подписал смъртния акт на Пенчо Славейков, извикал е миланския художник Алдо Маца (по същото време той е бил гост на „Белависта“), направил скица с въглен на мъртвия поет, и е бил посредник с всички официални институции и отговорни лица. Днес не е лесно да разберем как само за 4 дни през 1912 г. е било възможно да се организира достойно погребение на един чуждестранен поет. Припомняйки си тези събития, ние не можем да не споменем имената на всички онези италианци, проявили цялата любов и милосърдие, които „не дирят своето“ (1 Кор. 13:5), както казва апостол Павел. В този въобразен списък на първо място се откроява името на Андреа Лучини.
Всички българи, осъществили своето поклонническо пътуване до Брунате (а поклонничеството в действителност започва още на следващия ден след погребението на поета, т.е. на 15 юни 1912 г.) с пълно единодушие свидетелстват, че Андреа Лучини е бил наистина страстен пазител на паметта за големия български поет и негов изтъкнат гост.
„Синьор Лучини биваше винаги много любезен с нас”[5] – споделя с читателя Олга Ангелова, оперна певица и снаха на Мара Белчева (съпруга на нейния брат Кръстьо), вярна спътница на българската поетеса в месеците на траур незабавно след смъртта на Пенчо Славейков.
За да завършим образа на Андреа Лучини, последното нещо – последно по място, но не и по значение, – което бих искал да ви представя и да оглася за първи път, е един негов неиздаден в оригинал ръкопис. Като верен пазител на паметта, Андреа Лучини е написал кратък текст, посветен на смъртта на Пенчо Славейков; той е грижливо написан в един малък и красив джобен бележник, в който хотелиерът е вписал и някои други факти, отнасящи се до паметта за поета.
Ето го ръкописа на Андреа Лучини, който заема едва първите четири страници от бележника[6]:
Смъртта на българския поет
Пенчо Славейков
Вечерта на 10.VI.1912 г. почина в хотел „Белависта” в Брунате, вследствие на апоплектичен удар, известният български писател и поет Пенчо Славейков, който пребиваваше тук от пет дни, в твърде крехко здраве.
Смъртта на Славейков, смятан за национален поет на България, със сигурност ще има много печален отклик в родината му и най-вече в София, където тъкмо тези дни се празнува от приятели и почитатели юбилеят на първата му литературна творба.
Роден е през 1866 г. в Трявна и е завършил образованието си в София, откъдето заминава за Европа, за да се запознае с нейните основни литературни центрове: завърнал се в отечеството си, той е назначен за директор на националната библиотека в българската столица. Поетическото и литературното творчество на Славейков, известно и отвъд пределите на България, е събрано в множество томове стихове, между които на първо място стоят епическите и лирическите поеми.
През последните години авторът работеше над голям поетически труд в песни върху освобождението на България, но смъртта отведнъж прекъсна творчеството на поета.
Влюбен в Италия, той прекарваше в нея по няколко месеца всяка година и имаше намерение да запознае своите сънародници с нейните прелести чрез една поема, посветена на славата на Рим.
Споминал се твърде млад, съпровождан с любов от своята спътница, също писателка и поетеса, Славейков ще бъде пренесен в България, където ще му бъде организирано тържествено погребение, достойно за човека и поета.
Почина на 10.VI.1912 г. и бе погребан на 14 юни, душата му почива в Брунате, оплакана от всички.
Ръкописът на Андреа Лучини не е датиран, но най-вероятно той е написан през 1912 г., скоро след смъртта на Пенчо Славейков; още тук обаче е налична идеята за пренасяне на тленните останки на Пенчо Славейков в България, което се случва в 1921 г. и е деяние, в което същият Лучини играе важна роля, понеже по същото време той е общински съветник в Брунате. Твърде забележителен е фактът, че авторът, който не е професионален литератор, е написал един кратък и компресиран, но красноречив и много прецизен текст. Очевидно е, че синьор Лучини демонстрира автентичен интерес към съдбата и творчеството на Пенчо Славейков; той е оставил свидетелство не само за един чуждестранен поет, но и за своята култура и личност. Андреа Лучини въплъщава в себе си най-добрите черти на италианския народ като народ – пазител на паметта и културата.
Бих искал да подчертая последната фраза от текста на Андреа Лучини, която е неопровержимо свидетелство за отношението на гражданството на Брунате към паметта за поета: „душата му почива в Брунате, оплакана от всички.“
В джобния бележник на Андреа Лучини откриваме някои по-късни бележки, датирани през 1940 г., когато хотелиерът е на 70 години. Отбелязана е тук личната среща с „Алекси Н. Бекяров, студент по право в Милано“, автор на добре познатата на жителите на Комо и Брунате книжка „По следите на Пенчо Славейков в Италия“ (Комо, 1984). Лучини е записал пощенския адрес на А. Бекяров („живее в София (Бълг.), ул. „Регентска“ 5“), но не е успял да види книгата, в която е един от героите… Последната бележка на автора се отнася до поставянето на паметната плоча върху фасадата на хотел „Белависта“: „плочата бе положена на 24 май 1940 год.“.
Андреа Лучини умира на 6 февруари 1942 г. в Брунате, но неговото семейство и наследници съхраняват живата памет за поета и я пренасят чак до наши дни.
Можем да формулираме един прост и логичен въпрос: как е попаднало в София джобното тефтерче на Андреа Лучини, което днес се съхранява в архива на музея „Петко и Пенчо Славейкови“?
Тук трябва да въведем втория персонаж на нашата лекция – проф. Карло Барацони, главен лекар на болница „Света Анна“ в Комо.
II. Карло Барацони и неговите спомени
Отново благодарение на запазените извори в Държавния архив на Комо, т.е. чрез военната наборна комисия ние научаваме, че д-р Карло Барацони е роден на 21 декември 1879 г. в Комо и е син на Антонио Барацони и Клаудия Катаманьи (сн. 2).
От „Наборната книга”[7] научаваме, че докторът е бил малко по-нисък от Андреа Лучини („ръст 1.62 ½ м”), а неговата външност е била по-различна от тази на хотелиера („тен – брюнет”, „коси с черен цвят“, „кафяви очи“)… Прави впечатление прецизността, с която италианската държава е измервала ръста на наборниците – с точност до половин сантиметър…
Карло Барацони е отслужил военната си служба за броени месеци – от 21 юли 1899 г. до 25 февруари 1900 г., а по време на Първата световна война е изпълнявал службата на „медицински подпоручик на териториалната милиция, отговорен за мобилизацията във военното окръжие“.
Тези детайли от биографията на Карло Барацони не са тъй важни за нас, както фактът, че на 3 юли 1905 г., когато е само на 26 години, той е избран като „свободен доцент (бивш асистент в Медицинска клиника Р на Университета в Павия)“. Професионалната съдба на талантливия млад медик е тясно свързана с престижния Университет на Павия, където в края на 1911 г. той, едва на 32 години, печели конкурса за мястото на главен лекар на болница „Света Анна“ в Комо. В писмото на д-р А. Монти (написано върху официална бланка на Института по патоанатомия на Университета на Павия) до президента на болница „Света Анна“ в Комо четем:
Павия, 12.XII.11
Многоуважаеми Господин Президент,
Много се радвам, че Вашата администрация, приемайки предложенията в резултат на конкурса, номинира като главен лекар г-н д-р Карло Барацони.[8]
Сега вече можем да разберем защо тъкмо д-р Карло Барацони е извикан на 10 юни 1912 г. рано сутринта от Комо, за да прегледа и консултира състоянието на българския поет след първия апоплектичен удар, получен няколко часа по-рано.
Тази среща пред лицето на смъртта ще остане запечатана в паметта на младия медик. Много години по-късно, през 1940 г., д-р Барацони споделя пред младия български студент Алекси Бекяров:
Аз си спомням напълно и досега болестта му и неговата смърт, тъй като беше чужденец. След смъртта му научих, че бил известен български поет.[9]
Позволете ми да ви припомня свидетелствата на д-р Карло Барацони, записани от А. Бекяров:
Лекарят в Брунате, д-р Клаудио Фереро, сега покойник, който пръв посети болния във вилата-пансион „Белависта“, ме извика сутринта от болницата в Комо. Аз отидох веднага. И сега сякаш виждам онази изящна дама, която придружаваше болния. Тя беше смутена, кършеше ръце и ми даваше някои обяснения ту на немски, ту на френски език. Вашият поет беше получил удара призори и аз го заварих в безсъзнание. Нямаше никаква надежда. Оборил глава встрани, той издаваше предсмъртни хъркания. След обяд наминах пак. Болният беше в същото състояние. Привечер той почина.[10]
Д-р Карло Барацони, проживял дълъг и осмислен живот, завинаги е запазил интереса си към съдбата и творчеството на Пенчо Славейков. Ето едно неопровержимо доказателство за това:
През 1961 г. в списание „Комо“ е публикувана статия на българския литературен критик Николай Дончев (1898–1988), добре познат в България също като прекрасен преводач от френски и италиански. Статията, озаглавена „Българският поет Пенчо Славейков почина в Брунате на Лаго ди Комо“, в която е споменато името на д-р Барацони, е привлякла вниманието на почтения лекар. Карло Барацони, който тогава е на 82 години, на 20 март 1961 г. пише писмо на Николай Дончев, започващо така:
Дълбокопочитаеми Г-н Николай Дончев,
С неподправен интерес прочетох в № 1 (Пролетта на 1961 г.) на прекрасното списание „Комо“ текста на Ваша светлост в памет на големия български поет Пенчо Славейков, където открих, че е любезно отбелязано моето име – същият лекар, който положи – за съжаление напразно – своите грижи за великия покойник – Ваш сънародник.
Всички ние сме в състояние да си представим и да си спомним обстоятелствата, при които живяхме по времето на Желязната завеса: едва чрез статията на Н. Дончев д-р Барацони е успял да научи, че 15 години по-рано, в 1946 г., е излязла книжката „По следите на Пенчо Славейков в Италия“, в която същият лекар е един от най-важните събеседници на автора А. Бекяров.
Д-р Карло Барацони с нескриваемо удовлетворение споделя на своя кореспондент:
За мой добър късмет аз – с една дистанция от петдесет години – успях да прочета Вашата биографична възхвала на поета, отишъл си през 1912 г., докато диреше в прекрасната ми Родина здраве и вдъхновение за поетическите си творби.[11]
Кратката кореспонденция в името на Пенчо Славейков между италианския лекар и българския литературен критик, преодолявайки Желязната завеса, има един неочакван резултат: вдъхновен от вече публикуваната статия и може би подбуден от писмата на Н. Дончев (за съжаление, тяхната съдба е неизвестна), д-р Карло Барацони пише текст, наречен „Бележки за смъртта на българския поет Пенчо Славейков (Брунате – Комо (Италия) 12-6-1912)”, изпратен с писмото му от 21 април 1961 г.[12] И накрая, в третото писмо на д-р Барацони от 17 май 1961 г. можем да прочетем:
Присъединявам бележките на хотелиера на „Белависта“ в Брунате синьор Лучини, които той е съставил по случай смъртта на Поета.[13]
Ето как джобният бележник на Андреа Лучини се е оказал в София. Николай Дончев без никакво забавяне е превел двата ръкописа, които са публикувани заедно в литературното списание „Пламък” (1961, № 7, с. 75–76). Важно е да се подчертае, че тази публикация е единствена и необичайна в контекста на Студената война: тя е самотен пламък, разтопяващ леда между двете близки култури в началото на шестдесетте години на ХХ век.
Връщайки се към спомените на д-р Карло Барацони, можем да забележим, че поради дистанцията във времето (те са написани почти петдесет години след смъртта на Пенчо Славейков) в текста можем да открием грешки в детайлите, датите и във връзките между събитията, но авторът е напълно точен при описанието на атмосферата на трагичното събитие, както и на отражението му върху колективната памет:
Споменът за великия покойник никога не е угасвал поради честите посещения на множество италианци и чужденци (предимно българи), които през всички тези години идват в Брунате и търсят информация за поета, за местата, свързани с неговото пребиваване и за последните му мигове.
Спомените на д-р Барацони са неоценим извор за някои детайли на историята, която ни обединява до днес; ето един красноречив детайл:
…ковчегът [на Пенчо Славейков] бе положен в гробницата на семейство Долара, с неговото любезно разрешение, в гробището на Брунате. Семейство Долара бе едно от най-знатните и влиятелните в Комо и Брунате.
Кавалер Артуро Долара е предприемач и собственик на фабрика за коприна в околностите на Комо; през 1912 г. той е президент на Асоциацията „Про Брунате“ и поради тази своя длъжност той незабавно е бил въвлечен в организацията на погребението на българския поет. За съжаление, по причини, свързани с Първата световна война и настъпилата икономическа криза, в края на 1915 г. фирмата „Артуро Долара“ фалира, а предприемачът е принуден да продаде цялата си недвижима собственост, сред която се открояват къщата „в Комо на виале Джено ал Чивико“ и прочутата вила „Долара“ в Брунате, която прекрасно се вижда от Комо и от долината на езерото. (Вила „Долара“ е построена през 1896 г., а е продадена в началото на 1916 г. на професора от Милано Агостино Пазини, поради което и досега е известна като вила „Пазини“.) След фалита А. Долара се е завърнал в родния си град Кунео в Пиемонт: sic transit gloria mundi!
(По повод на тъжната съдба на Артуро Долара през юли 2017 г., когато работих в Държавния архив на Комо, с колегите архивисти се шегувахме, че нещастието на някого е щастие за изследователя, понеже ако нищо не се случва, не остават и документални следи: щастието обича тишината и не оставя писмени следи след себе си.)
Когато си спомняме събитията в Брунате отпреди 111 години, трябва да си спомним и имената на кмета на Брунате Антонио Басерга, на енорийския свещеник Джироламо Пелицони и на неговия помощник дон Граси, на художника от Милано Алдо Маца, но най-вече името на „Големия приятел“ – римския учен и адвокат Гуидо Киалво.
Цитираната по-горе Олга Ангелова в непубликуваните си спомени разказва за тъжното събитие така:
В петък след пладне [т.е. на 14 юни 1912 – Е.Д.] ние всички, събрани в църквицата, след прочитане на къса молитва от католическия тамошен свещеник, тръгнахме за самото погребение, заедно с ковчега на покойника. Придружиха ни и хотелиерът синьор Лучини и всички негови служащи. На самите гробища намерихме доста от селяните. Те стояха на известно разстояние от нас, от процесията, за да не ни пречат.[14]
Очевидно е, че тук е налице още един важен персонаж в нашата история: анонимният народ, гражданството на Брунате, което през 1912 г. наброява около 720 жители. Два детайла характеризират по най-изразителен начин отношението към събитието на обикновените граждани на Брунате. Проф. Боян Пенев, един от четиримата българи, присъствали на погребението на Пенчо Славейков, в своите кратки бележки е записал:
Цветята, които донесе един беден на неговия ковчег в черквицата. Дошъл преди това и погледал Пенчо. Обещал да донесе един хубав букет, безвъзмездно. И донесе. Неизвестен човек.[15]
На гробището проф. Гуидо Киалво произнася кратка, но силна и трогателна реч; накрая той се обръща към присъстващите с призив да се погрижат за гроба на поета. Една непозната жена е отговорила и е обещала от името на народа, че гробът на поета чужденец ще бъде добре поддържан.
Хората от Брунате са спазили обещанието си: и наистина, неговата душа почива в Брунате, оплакана от всички.
***
Как да разбираме случилото се в далечната 1912 г.? Защо отново се връщаме към това тъжно събитие? Какво искаме да научим от него?
Позволете ми да обобщя всичко в три точки.
На първо място, можем да кажем, че всички италиански участници в нашата история репрезентират цялото общество на Прекрасната страна: A. Басерга представлява общината и официалните институции, дон Джироламо Пелицони – Църквата, Артуро Долара – икономическия живот и предприемачите, Андреа Лучини – туризма и италианската кухня, д-р Карло Барацони – медицината и света на университетите, Алдо Маца – италианското изкуство и столицата на Ломбардия, Гуидо Киалво – правото и столицата на държавата. Непознатите анонимни лица символизират отношението на италианския народ към културата и паметта. Всички те заедно са държавата, която се намира навсякъде в Италия, представена е в нейния дух, а не е концентрирана в един конкретен римски дворец на „Виа дел Корсо“ по средата между Пиаца Венеция и Пиаца дел Пополо…
Ние сме държавата: продължението на всяка красива история зависи единствено от нас.
На второ място, тук очевидно става как се влиза в историята: върху примера на Андреа Лучини виждаме ясно, че „Историята“ не е „запазена зона“ единствено за политиците, военачалниците и така наречените „велики хора“. Не. Андреа Лучини, готвач и хотелиер, е влязъл в историята на един друг народ благодарение на факта, че в един трагичен и решителен момент се е намирал на „висотата на сюжета“. Един обикновен, „малък“ човек също би могъл да се превърне във въплъщение и символ на милосърдието и хуманността.
И накрая, в истинския смисъл на думата Пенчо Славейков е бил погребан и съпроводен от италианския народ: Брунате показа на целия свят как Италия погребва един чужденец.
В православната литургия има едно траурно песнопение, в което се призовава за „вечная память”.
Нека заедно се помолим за вечната памет на всички достойни люде, приели поета в неговата „родина по избор“ и съпроводили го по неговия „път към Брунате“.
Благодаря за вниманието!
[1] Белчева М. Бегли спомени // Белчева М. [Съчинения. Т. 1] Проза. С.: Кибеа, 2017, с. 57.
[2] Vedi: COMO. Ruoli matricolari classe 1870. Vol. 180 matr. da 1 a 441, numero di matricola 373.
[3] Signatura: Agenzia di Como. VOLTURE DI BRUNATE dal 1920 al 1925. Busta 65, voltura N 15/16.10.1924.
[4] Ufficio del registro Como, Denunzie di successione 1904, Busta 281 – Testamento di Gordiano Lucini, Blevio, il 29 luglio 1904.
[5] ЦДА, ф. 1010К, оп. 1, а.е. 2, л. 22.
[6] МППС, инв. № 560.
[7] COMO. Ruoli matricolari classe 1879. Vol. 272 matr. da 4301 a 5434, numer-o di matricola 4947.
[8] Archivio dell’ospedale di Sant’Anna – Record 2268: Concorso a posto di medico primario (1911).
[9] Бекяров А. По следите на Пенчо Славейков в Италия. Комо, 1984, с. 58 (втора пагинация).
[10] Пак там, с. 59 (втора пагинация).
[11] МППС, инв. № 553.
[12] МППС, инв. № 554.
[13] МППС, инв. № 555.
[14] ЦДА, ф. 1010К, оп. 1, а.е. 2, л. 17.
[15] Пенев Б. Дневник. Спомени. С.: Български писател, 1973, с. 175.
