Кирил Кирилов
По Буковски
защо ти купих тази рокля, скъпа
защото съм страстен колекционер
на ликуващи физиономии
сваля се елементарно
с едно рязко дръпване на ципа
препоръката ми да си без бельо
о, изпълнена е
да, изпълнена
сега ги вдигни високо
аз съм ранен вълк
започвам да вия – ауууууууу!
какво като Сухареви чукат по стената
единственият начин да чукат е по стената
а оня мъжки гълъб дето ни преглъща
от балкона е паднал ангел
не, не е препариран просто си страхотна
почини си малко
аз ще нахраня рибите
ще ти купя аулин
за себе си – бутилка ром
(хвани си косата с тази черна кърпа)
йо-хо-хо, скъпа
искаш ли да ти взема някакво списание
ще успея със спагетите преди „Отчаяни съпруги“
никак няма да ми се отплащаш
спокойно, скъпа
аз съм factotum
in tense pose
нанизани камъни
върху струната
на аванса
всички шептят
актрисата мълчи
бавно
връща формата си
идва
от дълбините
от нищото
синьо е
обират
дежурното осветление
тя крещи
залата мълчи
напрегнато
и несвързано
***
убих мухата на желанието
беше бременна
погълнах личинките
***
тя чете сборник с хайку и юген
докато обядва пред таблета
навежда се над изящната салата
за да преглътне смисъла
но се задавя
и с насълзени очи решава,
че всичко в това томче
е ужасно безсмислено
Залезът на зрелостта
Все още намахани лели, нахакани чичковци,
боси безделници, свежо небръснати типове,
сънливи, полуподивели предприемачи; отскубнати
от пиесите на Уилямс (или на Пинтър) характери,
с жълти чадъри и вкус на бадеми в устата,
с прах по реверите, с пчелен клей в мислите,
страдащи от безсъние дебели самотници,
придворни драскачи, талантливи естественици,
о, я стига излишества и епитети и без това
вие сте вие и нищо различно и повече,
но е достатъчно, много е, всичко е даже –
в залеза на своята зрялост подслушвате утрото,
за да посрещнете изгрева на старостта.
Вие се смеете тихо по пътя към детството –
толкова тъмно и страшно е чистото синьо.
интимно
дълго се чудех какво си
утринно свежа метафора
стих вдъхновяващ морето
нов кълн от стара любовница
малък ром кърваво залезен
няма и мисъл без теб
нито сън
цяла нощ пиша
късен блус
тъжен рефрен
нежно разстройва
дълбае ме
погледи мъжки към теб
свредели
адско усилие
нещо там в сплита присвива
стреснато
пърхаща сладост
може ли без да попиташ
всичко в мен пренареди
с обич омесена пита
нужен съм само на теб
само от теб се нуждая
млада любов без ръжда
кризата на трийсетте
казват ужасно тревожно
другите
златна възможност
нещото в сплита расте
неизлечим прасиндром
влюбен
душата се вглежда
в чашата с третия ром
плува изящна надежда
Отронени забрави
Мъжете обичаха прясното в мокрите пътища.
По изгрев си лягаха с кални ръце и крака.
Жените… Мъжете държаха в килерите прътите –
изтръгнати млади фиданки от дрян и леска.
Жените обличаха чучела. Вечер мъжете им
отключваха вятъра. Или нарамваха сноп.
И с бяло сърце и железни свещици в ръцете си
в гърлата си трезви затъкваха мляко и зоб.
Жените заспиваха с воя на славеи. Пееха
с последните пътни пияни врати и нощви.
Заспиваха тежко, а вътре децата се смееха.
И биеха чучела с прътове. Или с треви.
Мъжете… Жените затлачваха ситото с бурени.
Мъжете угасваха тромави като деня.
И пак се прибираха с длани от глина прожулени.
Жените постилаха изгрева върху съня.
Засега ще остана
Засега съм липата
на отшелник без бряг.
Аз вирея в гората
на сладур и дъртак.
Тая слънчева дреха
е пискюл и пискун.
Но пискуна го взеха.
Засега съм благун.
Тая празнична шатра
е сълза, е сълза.
Или остров Суматра –
засега съм бреза.
Засега заприличвам
на листо от божур.
Остани си момиче.
Ти, дъртако – сладур.
Тая слънчева дреха
със набола брада…
Светлина и утеха,
ще остана вода.
вдовицата и карамфилите
само три карамфила
как да ги продаде
на триста обичащи се
главната се свечерява
децата сипват пуканки и
портокал в скута ѝ
щастие в осемдесетгодишен поглед
зърно кехлибар през декември
гроздоберът отмина отдавна
портокалът залязва по сухите устни
как даде карамфилите
на всички обичащи се
как
като вече са два
и са само за него
Дрезгавината и художникът
Сладък кошмар на клечка,
бебе ли се ококори,
старецът ли се разпсува,
котката ли се прозина?
Изплюта от деня,
по калдъръмите разплута.
Нощта да я излочи,
утрото да я изрита.
Безмълвна в песента си,
кратка във безкрайността си –
ярето в кошарата на вълци,
които не менят и козината си.
Дрезгавината се припича
под опърпания месец,
неумолимо кискаща се
зад кокошата си слепота –
заоблена и течна,
върху палитрата
разплискано съзнание.
Абсент
Този абсент с цвят на фарсов герой ме изпива в нощта.
Чашата плаче, пропукват от наглата пролет дърветата.
Той ме поглъща отвъд всяка мярка в гълток самота
и ми разхвърля кошмарите – в зимника и по паветата.
Този абсент ми разкрива, а после отрича ми път.
Влива ме някъде, после сбогува ме със словоблудството.
Някога майка бях, днес съм детето ѝ, утре – мъжът.
Гледам череши и праскови – като човек на изкуството.
Той е сладникав до залезност и е горчив като кал.
Той ме извайва в последната тънка фуния на времето.
И сублимирал от болка над първия в космоса сал,
аз съм последният трезвеник – метафизично погледнато.
…
и
ето
виж че
вече идва
снежен бриз
пронизващо е
кръвта ми изтича
между пръстите ти
докато ги облизвам
се влива в сърцата ни
като черупка от яйце във
лоното на стара катедрала
