Разговор с Анна Хаджимишева
Кой е кварталът на вашето детство?
Родена съм в квартал „Изток“, на улица А. П. Чехов, там израснах в безгрижието на края на 80-те години. И макар че живеех от долната страна на улицата от т.нар. „черешари“, защото в задния двор на блока имахме няколко големи череши, винаги съм била част от „бандата“ на другите, които все искаха да ни ги оберат.
С какво пътувахте? Кои бяха вашите маршрути?
Най-често се придвижвахме с колело, имам десет години по-голям брат, който беше така добър да ме взима със себе си и той се придвижваше с бегача на баща ми… първо върху гърба му, а впоследствие с мое собствено. Минавахме през Борисовата градина. През почивните дни ме оставяха при баба и дядо (родителите на майка ми) на улица „Елин Пелин“, където живея сега със семейството ми. По улицата рядко минаваха коли, беше много тихо и играехме на воля. Толкова много спомени имам от това време. Там живееха и братовчедите ми, в съседната къща живееше и една приятелка Лени, сега моята дъщеря и нейната играят, както ние играехме когато бяхме деца. Миризмата на къщата ме връща в спомените ми от детството всеки Божи ден.
Кои бяха градинките, в които ви водеха като дете? А тези от ученическите и студентските ви години?
В детските години играехме между блоковете на квартал „Изток“, от там са първите ми спомени, имахме сигнал, с който мама ме викаше да се прибирам, а впоследствие, след осми клас, се преместихме в центъра на града в дома на другите ми баба и дядо, на ул. „Граф Игнатиев“ на „Попа“. Това за едно подрастващо дете беше много удобно, тъй като ми даваше свободата да излизам с приятели и да не се притеснявам от прибиране с градски транспорт. Най-често излизахме в градинката пред „Кристал“ и Княжеската градина. А мястото за срещи беше именно на „Попа“, аз вечно закъснявах, защото обикновено чаках всички да се съберат и чак тогава слизах.
Кои сладкарници си спомняте? Какво се продаваше в тях?
От по-ранното ми детство помня сладкарницата на „Плиска“, обичах да похапвам скалички, а много силен спомен, не особено приятен, имам от сладкарницата на „Граф Игнатиев“, ако не се лъжа на ъгъла на ул. „6-ти септември“ и „Графа“, откъдето баба ми Ани понякога купуваше еклери, е, веднъж изтеглих късата клечка и ми се падна един с развален крем… имах дълга и безсънна нощ.
Кои бяха заведенията, които посещавахте?
Със съучениците ми обичахме да изкарваме време във „Вазата“, малко кръчме в къщата на Иван Вазов.
От кои и какви магазини се пазаруваше?
Като дете помня, че татко ме водеше в ЦУМ, от там ми купуваше обувки. Общо взето никога не съм била като днешната младеж, която ходи по магазините.
Помните ли някакви конкретни книжарници?
На ул. „Жолио Кюри“, в отсрещния блок имахме книжарница, помня как жената, която работеше там, грижливо опаковаше всяка книга в хартия, нещо, което и аз в моята книжарница предлагам на клиентите си и до ден днешен.
Какви бяха вашите занимания в детството? Ходехте ли на някакви школи, на алианс?
Вкъщи имахме пиано, то е било подарено на мама от нейния дядо. Много исках да се науча да свиря. Помня, че имах млада учителка, която обаче в началото на едно лято каза, че излиза във ваканция и ще се обади наесен… Е, така и не се обади. След това родителите ми намериха една учителка от алианса по пеене и така тя свиреше на пианото и ме учеше на английски език чрез песни. Тя ме покани да участвам в коледния концерт на алианса с една песен, аз бях в първи клас и както на много деца, ми липсваха предните два зъба. Песента се казваше „All I want for Christmas are my two front teeth“. Голям смях падна.
Кои са училищата, които завършихте? Има ли учители, които са ви белязали?
Детската ми градина се намираше на ул. „Юрий Гагарин“, съответно от дете мечтая да стана космонавт. И досега ми се иска да летя в космоса. Като ме приеха в първо отделение, всеки ден след училище се отбивах да видя учителките си. Другарката Жасмина Иванова и госпожа Мариана Минкова. Подчертавам госпожа, защото тя много държеше да не ѝ казваме „другарка”. Това се случваше точно в края на 80-те години.
Първото ми училище беше кварталното 119-то училище, там учих до трето отделение, много обичах учителките си – г-жа Енчева (сутрин) и г-жа Станчева (следобед). Уви, в един зимен ден на двора някой уцели г-жа Енчева със снежна топка и тя почина, тогава много страдахме, защото тя беше от онези учители, които успяват да те накарат да слушаш всяка тяхна дума и да не забелязваш как е минало времето.
На нейно място дойде една млада учителка, помня, че беше с много дълга коса, беше много красива и много ни обичаше. Нейното име е Йорданка Йордакиева, и до днес не мога да я забравя…
От четвърти до седми клас родителите ми ме преместиха в 134-то училище, току-що създаденото т.нар. Еврейско училище, там също имам страхотни спомени, директорката – г-жа Божанова, беше от онези, които познават всеки ученик, излъчваше една топлота, с нея можеше да си поговориш, да споделиш всичко, което те притеснява…
В следващото ми училище намерих учители, които впоследствие се превърнаха в приятели – такъв беше Огнян Радев, учител по Антична култура, той беше много строг с учениците си, но в по-късен етап си дадох сметка, че не е било случайно…
Имахте ли любими градски места?
В годините преди да започна да събирам мои лични спомени, милият ми брат бе натоварен със задачата да ме води със себе си, тогава, така да се каже, излизахме и се разхождахме по местата, на които той е обичал да ходи. Моите лични преживявания започнаха, след като влязох в гимназията. Малко преди да ме приемат в Класическата, бяха преместили училището от сградата на 12-то училище на ул. „Иван Асен“ в квартал „Модерно предградие“… Това беше едно дълго пътуване всяка сутрин с „любимия“ автобус 309. Впоследствие пуснаха първия лъч на софийското метро, последната станция беше нашата – „Сливница“. Помня миризмата му, на машинно масло, с него придвижването ставаше доста по-бързо. След училище слизахме към центъра на града и се мотаехме около Националната художествена галерия, градинката пред „Кристал“ и Борисовата градина… Разбира се не мога да не спомена заведението „Лодките“ в Борисовата градина, където срещнах любовта – съпруга ми Кольо, и където една късна нощ дойде да ме търси баща ми, защото нямаше връзка с телефона ми. Кольо беше заминал за Холандия за три месеца, не ми беше казал кога точно ще се върне, аз ходех да го чакам на автогарата когато имаше автобус от там, но уви, без успех. Един ден ми се обади един от неговите най-близки приятели и предложи да излезем, помислих си, че ми правят изненада. Отидохме на лодки, Кольо не се появи, ставаше все по-късно и аз изчаквах някой от компанията да тръгне към центъра и да ме изпрати, защото не ми се вървеше сама през парка, и така ставаше все по-късно и по-късно и аз задрямах. В един момент ме бяха завили с якетата си и си седяха около мен и си приказваха… Чух шума от дизеловия двигател на волвото на татко, вдигнах глава и какво да видя – той седеше срещу мен, вече спокоен, че ме е намерил, наобиколена от приятели, завита с якета сладко да спя…Това бяха нашите места.
Кой е най-яркият Ви спомен от детството, свързан със София / със случка в София?
Родителите на баща ми работеха в Софийската опера, дядо ми беше режисьор, а баба ми художник на костюмите и сценограф. Оттам произхожда и другата ми детска мечта, да стана оперна певица. Уви, абсолютно невъзможно, защото пея силно, но фалшиво.
През зимата на 1988 г. дядо получи инфаркт и почина, баба дойде да живее при нас в квартал „Изток“. Известно време продължи да ходи на работа и сутрин бе натоварена със задачата да ме води на детска градина. Много обичах да ходя с нея в операта. Тя ми показваше шивашките ателиета, седяхме в тъмното и гледахме репетициите. Един ден я помолих да ме вземе със себе си на работа, вместо да ходя на детска градина. Отидохме до градината, обадихме се на учителката, предупредихме, че ще бъда с нея, и тръгнахме… бях най-щастливият човек на света, върнах се вкъщи с една торба обрезки от платове, воали, дантели и започнах да се преобличам и да си представям, че съм принцеса.
Какво се е променило в София? Каква е тя днес?
София, или поне централната ѝ част, е един много красив град, с годините става и по-модерен, е, разбира се, има още много какво да се желае. Странна констатация имах с отглеждането на двете ми дъщери – с първата имах страхотен и почти мигновен успех с приспиването по централните софийски тротоари, а с втората – шест години по-късно, ми се налагаше да въртя кръгчета по-дълго, защото бяха сменили настилките на тротоарите около градинката на църквата „Св. Седмочисленици“.
Кое литературно произведение свързвате най-силно със София?
Вече от гледната точка на книжар мога с удоволствие да кажа, че се издават все повече и повече книги със спомени и разкази, дори и фотографски албуми за стара София. Все повече хора се интересуват от миналото на нашия град. Обичам да разлиствам албумите с фотографии, там се вижда какъв модерен за времето си е бил градът ни. Как са били облечени хората, колко европейски всъщност е бил. Уви, днес съвременната архитектура, която по една или друга причина не е в хармония с атмосферата на старите сгради, разваля картинката.
