Бистра Величкова
„Прага“ 32 и последните години на соца
Имам няколко квартала на моето детство, които са свързани хронологично и с историческите събития в България. Първо израснах в апартамента на баба ми на булевард „Прага“ 32, на ъгъла с ул. „Тунджа“, точно срещу баня „Мадара“. Баба ми – д-р Бистра Тодорова, на която съм кръстена, беше педиатър в IV градска болница до Руски паметник и нашият квартал беше в участъка ѝ. Лекуваше децата на всички в квартала и хората много я обичаха.
В хлебарницата преди „Петте кьошета“ за Великден специално пазеха за нея козунак и ѝ го даваха веднага като отиде, въпреки че имаше опашка от хора. Други пациенти за благодарност ѝ носеха домашни баници вкъщи, щайги с грозде, сливи или ябълки, цветя от градините им. Тогава, през комунизма, е било забранено лекарите да взимат пари от пациентите си и те са се отблагодарявали по други начини. Баба ми е разказвала как е ходела на адресите на Емил Димитров, Иван Кулеков, Марко Семов, за да преглежда децата им. А някои от децата, които е лекувала, днес са известни общественици или творци, като например юриста проф. Атанас Семов и художника Станислав Беловски. И тук е мястото да спомена, че именно баба ми е лекувала детето на „Бийтълсите“. И това не е шега, а съвсем истинска история. Докато е живяла в Тунис с дядо ми и майка ми, през 60-те години, музикалната група „Бийтълс“, тогава все още набиращи популярност, правели турне или просто пътували, и минали през Тунис. Точно там се разболяло детето на един от членовете на групата (вероятно Шон Ленън – детето на Джон Ленън и Йоко Оно) и попаднало в ръцете на баба ми, която трябвало да го излекува. Тя нямала ни най-малка представа, че лекува детето на бъдещите рок звезди и че тази случка внуците ѝ ще я молят да я разказва отново и отново. За „Бийтълсите“ казваше, дойдоха при мен едни млади рошави момчета, с опърпани дрехи, чак ги съжалих..! 🙂
В апартаментa на „Прага“, както го наричах като дете, живеехме с родителите ми, брат ми и баба ми. Веднъж като сме били на почивка във Велинград, някой ме попитал къде живея и аз съм казала „На Прага“. Хората решили, че живеем в град Прага и сме от Чехия! Живях там до 6-годишна възраст и имам много топли и уютни детски спомени. Сутрин баба ми правеше попара и ми четеше приказката за „Машенка и мечока“. Когато трябваше да ходим на по-далечно разстояние извън центъра, като например да отидем на гости на леля ми Добринка (сестрата на баба ми) или на зъболекар, взимахме тролей 9 или 2, голям и син с две жълти пръчки отгоре. Беше ми много интересно и забавно да се возя в тролея. Баба ми като лекар ми забраняваше да пипам дръжките и седалките вътре, защото много хора ги пипали и имало микроби. Не разбирах тогава какво са това микроби и как тя ги вижда, че са там, а аз не. Но за да не я ядосвам, не пипах нищо.
Сърничката в градинката на „Прага“ (днес „Буката“)
Ежедневните ми разходки като дете бяха в градинката, която се намира малко преди „Петте кьошета“, днес се казва „Буката“. Там имаше една скулптура на сърничка и имах ритуал винаги, когато си тръгваме от градинката, да я нахраня. Сядах върху нея и слагах откъсната трева в дупката, която имаше на главата. Най-мразех да видя, че в тази дупка има вече тревичка, защото и други деца я хранеха. Махах я и слагах моята тревичка. После като си тръгвах, не спирах да се обръщам назад към сърничката, да не би друго дете да седне и да ми махне моята трева. Много ми беше мъчно, когато след години, вече пораснала, видях, че са махнали сърничката. След време на нейно място направиха паметник на Ян Бибиян и Дяволчето Фют, което ми подейства успокояващо.
Дъвки с вкус на пъпеш „Бомби Бом“ вместо розовите „Идеал“
Помня как брат ми ме извеждаше на разходка (по-голям от мен с 9 години) и ме водеше в едно магазинче на „Петте кьошета“ (близо до големия фризьорски салон), където бяха започнали да продават „западни дъвки“ от Турция с картинки и различни вкусове, а не като българските „Идеал“ – твърди като камък и само със седем картинки от народните приказки. От там той ми купуваше дъвки „Бомби Бом“ с вкус на пъпеш и зелени ментови, тип дражета, които наричахме „възглавнички“, които бяха нещо много екзотично тогава. Като казвам екзотично, се сещам за специалния шкаф на брат ми, в който той държеше само „западни стоки“, които са му подарявали роднини или приятели на нашите, пътували в чужбина. Там той си пазеше опаковки от шоколади, станиоли, дъвки и бонбони от Франция, които дори не ги отваряше, защото бяха много специални и никъде в България не се намираха. Там имаше и играчки, много красиви кукли или колички, които стояха опаковани и беше забранено да се пипат или да се играе с тях. Достъпът на моето 4-годшино Аз, жадно за хубави западни стоки и играчки, беше абсолютно забранен от брат ми. Шкафът беше на високо и стоеше заключен. Той ми даваше по един западен бонбон само когато бях болна с температура или когато веднъж паднах от люлката в градинката и си издрах целите колене. Тогава разбрах, че стоките от Запада се дават само на нуждаещите се в трудно положение.
Жк „Стрелбище“ и началото на Прехода
Няколко години след като падна комунистическият режим в България през 1989 г., се случи, че и ние се преместихме да живеем в друг квартал, на няколко спирки от „Прага“ – жк „Стрелбище“. В този квартал живея и до днес. Ако най-първите ми детски години на „Прага“ бяха свързани със спомени през последните години на комунизма, така „Стрелбище“ стана кварталът свързан със спомени от началото на капитализма и Прехода. Там се преместихме малко преди да започна училище, около 1993 г. Записаха ме в квартланото 126-то ОУ „П. Ю. Тодоров“, където имаше паралелки с изучаване на музика и рисуване. След изпит по пеене ме приеха в паралелката по музика, където беше задължително децата да свирят на инструмент – пиано или цигулка. Аз избрах пиано. Тогава заобичах валсовете на Йохан Щраус, научих се да свиря „На хубавия син Дунав“, „Фюр Елизе“ на Бетовен и „Рондо Ала Турка“ на Моцарт.
Игра на „Фогиси“ и „менкане“ на миришещи листчета
Една от най-култовите игри, която се появи, когато бях някъде трети клас, беше играта на „Фогиси“. Фогисите представляваха картонени кръгчета с картинки на анимационни герои. Продаваха се в пликче по пет-шест броя от лавката. Във всяко пликче имаше и едно пластмасово кръгче, което се наричаше „бомба“. Играта беше следната: всеки слага по няколко кръгчета едно върху друго, така че да стане кула и с „бомбата“ ги удряме отгоре, колкото кръгчета се обърнат, толкова печелиш. Беше ми любима игра, която впоследствие изчезна и ѝ мина модата.
В училище си разменяхме всякакви предмети или още играехме на „менкане“ – химикалки, топчета, салфетки, листчета. Точно тогава беше модата с „миришещите листчета“. В книжарницата до училище, която представляваше гараж към къща, започнаха да продават малки тефтерчета с цветни листчета с герои или животни от приказки и филми, които имаха и приятен аромат. Това много привлече децата. Беше голяма еуфория, разменяхме взаимно, колекционирахме, показвахме си колекциите, докато един ден… по новините не казаха, че в тези листчета имало наркотик и децата, като ги миришат, се „упойват“, става им лошо и е много опасно. Всички се уплашиха от това новоразкритие, което днес ми се вижда доста странно. Но помня, че в онези първи години на Прехода започна да се насажда голям страх към дрогата. Вероятно защото разпространението на всякакви наркотици е станало много масово. Помня как родителите ми ми казваха да не говоря с непознати и никога да не взимам бонбони, дъвки или храна от чичковци или батковци, които се навъртат край училището. А названието „наркоман“ носеше вече по-плашещо значение и от образа на Торбалан, който прибира в чувал непослушните деца и с който ме плашеха като съвсем малка.
Освен наркотиците, друго знаково явление в първите години на Прехода станаха и публичните убийства. Помня деня, в който всички телевизии гръмнаха с новината, че е убит Андрей Луканов (2 октомври 1996 г.). Била съм на 10 години тогава и в детската ми глава се насади реален страх, че и нас могат да ни убият някой ден, като излизаме от блока. Струваше ми се, че някой идва и стреля напосоки пред блоковете. След няколко седмици по телевизията съобщиха, че е намерен пистолетът, с който е застрелян, зад парното в блок. От тогава, като ходех във входа на нашия блок, надничах зад всяко парно, да не би да е скрито оръжие, с което да ни убият. После и игрите ни в училище бяха основно на „Стражари и апаши“ – добрите гонят лошите, сякаш в двора на училището разигравахме сцени от Прехода. И както и в Прехода, често разменяхме ролите си кои са добрите и кои са лошите. Най-често аз и най-добрият ми приятел Сашо, с когото седяхме на един чин, гонехме всички останали.
Като заживяхме в квартал „Стрелбище“, ежедневните ни разходки бяха в Южния парк. Там имаше едно стрелбище във фургон и обичах да стрелям с пушка и да печеля различни играчки или снимки на известни музикални групи. От тогава до днес кварталът се застрои с прекалено много блокове, а и самия парк го застроиха в единия край. Най-мъчно ми е, че застрояват масово градинки за децата и игрища, където някога сме играли. Аз много обичах да играя футбол с момчетата. Брат ми от малка ме беше научил и бях доста добра. Умеех да се мешам с топката и измешвах много от момчетата. Някои от тях се дразнеха, че така накърнявам мъжкото им достойнство, други ми се възхищаваха. Но преди да се съгласят да ме включат в играта (единствено момиче на терена по футбол), винаги е имало голяма предубеденост и подигравателни подмятания. За съжаление, равенството между мъже и жени е подложено на изпитание от най-ранна възраст.
От началното училище най-ярък спомен остави у мен учителката ми по математика Жулиета Ивани. Преди това беше преподавала в Математическата гимназия и залагаше много високо ниво, даваше ни много трудни задачи и не вярваше в таланта, а в усилената работа. Аз все не разбирах задачите, а тя търпеливо ми ги обясняваше и повтаряше по няколко пъти. Очевидно беше, че не ми се отдава този предмет, но с много усилия и благодарение на нея се научих да мисля логично, дори ме изпрати на Олимпиада по математика. А в гимназията бях сред най-добрите по този предмет. Винаги ще съм ѝ благодарна.
Гимназията – пънк, бунт, чалга и хек
Влязох в гимназията със съчинение-разсъждение върху разказа „Една българка“ от Иван Вазов. Балът ми стигаше за Френската гимназия, но точно тогава смениха системата за кандидтстване и нещо се обърка, та влязох в 22 СОУ „Г. С. Раковски“. Бях в паралелка с усилено изучаване на английски и български език. Там за първи път чух за групи като Pennywise, Bad Religion, Ramonas, New Model Army, Depeche Mode. Започнах да слушам пънк и да рисувам буквата „А“ със стрелка обградена в кръг – знака на анархия. Харесваше ми идеята за бунт в тази музика. Когато открих българските групи като „Ревю“ и „Нова генерация“, не свалях касетките им от уокмена си. Слушах ги, докато пътувах с трамвай 7 или 1 към училище и се чувствах сякаш знам една истина повече от всички други около мен. Те ми вдъхваха сили и смисъл в „трудното битие“ на тийнейджър. Особено се вкопчих в тази музика, когато около мен масовата музика и субкултура беше чалгата. Изпитвах абсолютна ненавист към тази музика и ценностите, които налагаше тя. По-късно си дадох сметка, че това е била музиката на Прехода – кичозна, елементарна, първична, бездарна, за тигри, за пирамиди, пари, коли и жени. Такова беше времето – първично, и музиката го отразяваше. Ние заедно с още няколко съученици и съученички се опитвахме да се изолираме в нашия балон от метъл, пънк и ска, да се обличаме с тениски на любимите си групи, да си късаме дънките на коленете и да забождаме безопасни игли на ушите си, вместо женствени обеци от злато, и да се бунтуваме срещу целия абсурд около нас, като крещим текстовете на „Металика“ от албума „Master of Puppets“ (в прев. „Господар на кукли“).
В междучасията обичахме да играем на хек. Хекът беше много луксозна стока по онова време, продаваше се в новооткрития магазин за скейтърски стоки до училище – „Boardshop“, където никой не можеше да си позволи скъпите западни дрехи. Хекът там струваше 12 лева, при положние че на ден изкарвахме с 2 лева на училище. Днес тази цена може би се равнява на 120 лева, и то за плетена топка, голяма колкото детски юмрук. Беше безумно скъпо. Та масово бабите ги впрегнахме да плетат хекове и ги пълнехме с ориз или леща, и си ги подавахме с ритане, събрани в кръг, в междучасията.
Книжарница „Писмена“ и „Нисим“
Помня книжарница „Писмена“ срещу 22-ро училище, в малкото НДК. Много обичах да ходя там след часовете и да разглеждам книгите. Често си купувах книги на английски или помагала, които ни беше препоръчала учителката. Друга любима книжарница ми е „Нисим“ на бул. „Васил Левски“ 59 в центъра, в която понякога продаваше дъщерята на Валери Петров. Радвам се, че книжарницата съществува и днес и е запазила този магичен и приказен дух.
Сладкарница „Лучано“ и тортите „Гараш“ и „Сахер“
Сладкарницата, в която най-често ходех като дете, е сладкарница „Лучано“ до кино „Петър Берон“ (днес сладкарница „Пчела“) и пак сладкарница „Лучано“, но на бул. „Гоце Делчев“ (днес вече банка). От там взимахме торти за семейните рождени дни и винаги една от двете – „Сахер“ или „Гараш“. От там обичах да ям петифурки и скалички.
Детска дискотека в „Амор“, „Индиго“ и „Ритъм“
Като ученичка с приятелите ми се събирахме повече в паркове и градинки и не толкова в заведения. По едно време ходехме в петък вечер на т.нар. Детска дискотека в „Амор“, в поделза на НДК (този под „Моста на влюбените“). Тя започваше в 5 ч. следобед и свършваше в 9 ч. вечерта. Имаше предимно тийнейджъри между 13 и 18 г. Пускаха поп музика и по-рядко чалга. Като цяло беше прилично заведение. Някъде в 8. или 9. клас приятелки от квартала ме заведоха в близката дискотека „Ритъм“, по-късно преименувана на „Окото“, в подлеза на бул. „България“ и „Гоце Делчев“. Чувствах се абсолютно не на място, имаше едри мъже с бръснати глави, кожени якета и ланци, които нарицателно всички наричаха „мутри“ и жени, облечени пак в черни рокли и ботуши, с предизвикателен грим и поведение – „мутреси“. Музиката беше чалга до дупка. Ужасно място! Никога повече не стъпих там. След време го превърнаха в компютърен клуб. И разбира се, да не забравя култовата за нашето време дискотека „Индиго“ до стадион „Васил Левски“, която затвори след голямата трагедия на 21 декември 2001 г., при която загинаха седем деца. Беше много страшна случка. Същата вечер имахме уговорка да ходим там с мои приятели, но аз се разболях и не можах да отида. Имала съм голям късмет.
Студентски години в „Мохито“, „О!Шипка“ и „Маската“
Вече като студентка имах много хубави вечери в малкото барове и дискотеки в центъра, в които не пускаха чалга. Такива бяха заведенията около улица „Шишман“: „Билкова“, „Блейз“, по-късно „One more bar“, „Мохито“ (на ул. „Иван Вазов“, днес бар „Tell me“), „О!Шипка“ на ул. „Шипка“, където беше едно от малкото места с жива музика и ъндърграунд групи. Друго такова място беше „Маската“, където ходех специално за концертите на „Ревю“, за да дера глас заедно с Васо Гюров: „А искам да бъда директор на водопад“.
Базарът на НДК – „молът“ на Прехода
Магазините, от които пазарувахме дрехи, бяха пазарчето „Иван Вазов“, където имаше сергии с дрехи и бельо, точно до сергиите с плодове, зеленчуци и пици на парче. Друго място за дрехи беше Базарът на НДК. Намираше се в подлеза, точно срещу фонтаните, които са с формата на топки. Днес там е дискотека. От Базара на НДК всички си бяха купили култовите широки панталони със странични джобове на марката „Fishbone“ с емблема – рибена кост. Когато нашите ми купиха и на мен такива, се чувствах сякаш всички очи мене гледат по улицата, защото съм супермодерна. Имаше и още един базар в подлеза на НДК, до който се стигаше с ескалатор. Със същия ескалатор днес се слиза в подлеза за метрото. За по-луксозни стоки ходехме в ЦУМ. Единственият магазин преди 90-а, в който имаше ескалатори. Като дете ми беше много забавно да се возя нагоре-надолу по тях. Култово място за феновете на алтернативната субкултура и музика беше магазинът ОЧЗ (Организация на Чудовищата и Зверовете) на ул. „Три уши“, който отвориха, когато бях в гимназията. Беше много специално събитие да отидеш там и да си купиш тениска на някоя яка група, която се бунтува срещу Системата, да си купиш гривна или герданче, или касетка на любима банда.
1 юни и сладолед „Ескимо“ в Южния парк
Един от най-ярките ми спомени от детството, свързани със София, е така специалният ден 1 юни – Денят на детето. Много го обичах този празник. Помня един конкретен първи юни, на който баба ми ме заведе в „Детмаг“ и ми купи хилки със залепящо се топче. Времето беше слънчево, бях ваканция и бях с баба. Имаше нещо много празнично и топло в този ден. Друг спомен пак за 1 юни е с родителите ми и брат ми в Южния парк. Била съм някъде около 10-годишна. На този ден там имаше много концерти, празненства, игри, ние ядем сладолед „Ескимо“ на клечка, а аз стискам здраво най-ценния подарък – книгата „Роня – дъщерята на разбойника“ от Астрид Линдгрен. Беше много ключова книга за оформянето ми като личност и като жена. И до днес Роня е моя любима героиня.
Едно от любимите ми места в града беше и е и днес Паметникът на съветската армия, с хвърчащите скейтъри по рампите, насядалите младежи по стъпалата на паметника, говорещи, пеещи, шарени и весели. Много обичам и градинката на Народния театър, където често се събирахме с приятелите ми, пеехме, свирехме и философствахме за живота гордо, преди още нищо да знаем за него. А той – животът, бълбукаше с лекота в гърлата ни под формата на мехурчета бира.
София днес е по–европейска
София днес не е онази упадъчна и рушаща се столица в Преход, в която бях ученичка през 90-те години. Не е и онзи град в „реставрация“, изплуващ от чалгата и мутрите, в който живях като студентка, в началото на новото хилядолетие. София днес има много по-европейски облик, има международен дух, с много чуждестранни туристи и граждани. По-отворена е към света и направо си е част от света, онзи цивилизования, на Запад.
Литературните произведения, които свързвам със София, са романите на Виктор Пасков – „Аутопсия на една любов“, „Балада за Георг Хених“. Сборниците с разкази на Палми Ранчев – „Малко късмет за по-късно“, „Боксьори и случайни минувачи“, романът „Хаосът в играта на джаги“, книгите с разкази на Деян Енев – „Българчето от Аляска: софийски разкази“, „Всички на носа на гемията“, „Ези-тура. Къси разкази“, Оля Стоянова – „Какво сънуват вълците“, книгите с разкази на Михаил Вешим – „Стари хипари“ и „Текила на разсъмване“, книгата на Валентин Пламенов – „Разкази на едно софийско копеле“, романът на Чавдар Ценов – „Кучета под индиго“, романите „Естествен роман“, „Физика на тъгата“ и „Времеубежище“ на Георги Господинов.
