Разговор с писателя Георги Господинов
Георги, разговаряме почти два месеца след като получи Международната награда „Букър“ за романа си „Времеубежище“. Нарочно отложихме този разговор за ЛВ, за да можем да поговорим за наградата отвъд първоначалните вълнения и впечатления. Сега кое ти се струва най-важно и най-ценно от всички преживявания около нея?
Разбира се, остава онази минута, в която името на романа беше обявено от председателя на журито Лейла Слимани, както и пълното с напрежение очакване преди това. Остават дните след това с интервюта в Лондон. Но най-вълнуващо беше завръщането и срещата с всички тези хора на една огромна опашка под небето на София. Всеки от тях имаше дума, някои и сълза, за случилото се, тези хора бяха стояли и чакали обявяването в полунощ, бяха се радвали като деца, видях и онази невероятна радост на актьорите в един клип, който обиколи света. Това беше нещо наистина извънредно, чисто щастие. Писаха ми хора от цял свят. Получих много хубав поздрав от израелския писател Етгар Керет, от Олга Токарчук, Дейв Егърс. Британското издание на книгата, както и българското свършиха веднага и имаше толкова хубави истории около това. Самият Кутси ми писа през наша обща позната, че търси безуспешно романа в Австралия и дали има начин да му го пратим. Такива неща остават. И да не забравя – радостта и искрените поздравления от български писатели, актьори и хора на изкуството.
Разкажи малко по-подробно за онова, което остава „зад кулисите“ – за самата организация на наградата, етапите, през които се преминава от дългия списък с номинации до награждаването, общуването с останалите номинирани автори…
Да, това е дълъг процес. Обявяването на дългия списък се случи още през февруари, ако не се лъжа, няколко месеца преди самата награда. Това беше едно от най-хубавите събития за мен. Имаме българска книга, номинирана за „Букър“. Оттук насетне можеше да се случи всичко и нищо да не се случи, но фактът на номинацията остава. Попадането сред тези 13 книги в дългия списък е вече достатъчна крачка. Влизаш в историята на наградите „Букър“, където много от най-големите автори са оставали с номинация. Един от най-вълнуващите моменти беше публикуването на картата на света с отбелязани местата, от които идват номинираните за Международния „Букър“. И България беше там. На тази карта. През цялото това време организаторите на наградата непрекъснато пускаха интервюта, интересни факти за номинираните книги. Един от тях беше, че за първи път има номинирана книга на български език, също и на каталански. И за първи път книги на тези езици стигат и до краткия списък. Беше публикувано изследване, че все повече млади хора във Великобритания се обръщат към преводна литература. Имаше интервюта с членовете на журито, с авторите и преводачите, списъци с книги, които номинираните препоръчват. На сайта на „Букър“ всички тези интересни неща, които подгряваха връчването на наградата, все още могат да се прочетат. С Анджела трябваше да сме в Лондон седмица преди официалната церемония. Особено важна беше дискусията в Саутбанк Център на брега на Темза с всички финалисти от краткия списък. Водеше я по много хубав начин Мерве Емре, професор в Оксфорд и член на миналогодишното жури. С две думи идеята е да се чества и огласява литературата на други езици, в това е големият смисъл на тази награда. И го правят наистина добре.
Международният „Букър“ отличава както авторите на книгите, така и техните преводачи и така отразява все по-нарастващото значение на превода в съвременната литература. Ти общуваш много с преводачите си, струва ми се, че ги смяташ за важен партньор – така ли е? Как би описал сътрудничеството си с преводачката Анджела Родел, с която си поделихте наградата?
Да, имам щастието с повечето от преводачите да сме приятели или да се сприятеляваме по време на превода. Обичам да общувам и да отговарям на въпросите им, това е много интересен процес на най-близкото възможно четене и интерпретиране на една книга. С Анджела сме работили върху превода на „Физика на тъгата”, така че имаме опит с труднопреводими книги. Беше истинско щастие да работим заедно над „Времеубежище”, да търсим заедно някои решения. Давам си сметка колко трудни за превод са книгите ми, защото разчитат на самите изречения, на ритъма, на някаква скрита поезия вътре, на всяка дума, не просто на действието. Анджела има невероятен усет за езика и ритъма, за това помагат и заниманията ѝ с музика. Има много добро ухо за българския език в дълбочина. И много познания за българския контекст, което е страшно важно също. И може би най-важното, тя е свестен човек.
Преди малко каза, че смисълът на тази награда е да огласява литературата, и тя наистина е много ориентирана към публиката, към обществеността – целият процес по нейното присъждане цели да привлече интерес към литературата. Смяташ ли, че българските литературни награди биха могли да функционират по подобен начин, какво от опита на международни награди като „Букър“ биха могли да възприемат, така че не само да отличават постиженията на авторите, но и да привличат широко внимание към литературата?
Толкова много могат да научат българските награди и могат да го направят веднага, ако влязат на сайта на „Букър“. Най-важното е, че наградата е процес, а не просто еднократен акт, който потъва в забрава на другия ден. Трябва да се обръща внимание на самите номинации. Това е начин всяка номинирана книга да отзвучи, да се говори за нея, да стигне до читатели. Големите награди градят авторитета си с години и част от този авторитет е абсолютно безкомпромисният избор на жури. Една награда прелива от авторитета си към номинираните автори, но и обратното важи – номинираните автори създават също авторитета на наградата. За съжаление, в България за наградите се чува единствено ако се случи някакъв скандал. И затова журито често гледа да обезопаси процеса. Този автор е наш, онзи не е. Впрочем романът „Времеубежище“ беше подминат дори за номинациите на награди като „Хеликон” или „Христо Г. Данов“ в годината на своето излизане. Махваш с ръка и се усмихваш.
Очакваше ли отзвука в България, това, че толкова много хора се развълнуваха от една литературна награда? Как си го обясняваш?
Не. И беше още по-хубаво. Това влезе в световните медии. И с точно тези думи, за вълнението, породено от награда за литература. То съвпадна по хубав начин с навечерието на 24 май. И това беше част от чудото. В кратките си думи на самата церемония държах да поздравя за този празник на български. Онази вечер на церемонията ще остане в паметта на много хора, които се вълнуваха до последно. И ми се ще нещо хубаво да се случи, това да бъде началото на едно по-светло време за всички. Не всичко е изгубено, когато толкова много хора се вълнуват заради една книга или награда за литература. Има надежда. Просто на хората им писна да излъчваме непрекъснато провал, корупция, някакви ужасни новини оттук. Един човек ми каза на онази опашка пред НДК, простете ни, че така сме ви обкръжили, просто имахме нужда от нещо светло. И това е толкова човешко и просто. Част от моето щастие и надежда е свързано с щастието и надеждата на тези хора.
Предполагам, че познаваш останалите книги от краткия списък с финалистите за наградата, а може би и част от тези в дългия списък. Каква картина на съвременната литература дават номинациите, можеш ли да изведеш някакви откроими тенденции?
Да, опитах се да прочета повече от и за книгите, с които бяхме в двата списъка. Всички те са много силни и страшно добре написани книги, представителни за случващото се в световната литература днес. Всъщност Европа отдавна не е в центъра на най-важното, което се случва в съвременната литература, макар на нас като евроцентрици да не ни се иска да го забележим. Много силната вълна в южнокорейската литература от последните години беше представена от романа „Whale” на Cheon Myeong-kwan, смятан за един от основните претенденти за наградата. Вдигането на южнокорейската литература по света е свързано и с успеха на южнокорейското кино. Две от най-интересните в момента авторки – Гуадалупе Нетел от Мексико и Ева Балтазар от Каталуния, влязоха в краткия списък с романи различни по стил, но със сходна тематика, свързана с личните отношения между двойка жени, изправени пред важно решение за очаквано дете. В словото си Лейла Слимани, председател на журито, неколкократно акцентира върху еротиката в тези книги. Може би най-известната и вече стигала до краткия списък писателка, кралицата на Карибите, както я наричат, Мариз Конде (която се оказа също най-възрастният автор, стигал до финал на „Букър“) разгръща в своя роман една постколониална версия на новозаветната история на Христос. В друг регистър е краткият сатиричен роман на GauZ (идващ от Кот д’Ивоар, пишещ също като Конде на френски) – роман, пълен с ирония към новия консумеризъм, видян през очите на охранител на входа на козметичен магазин. Всъщност накрая останаха романи от четири континента, от всички краища на света, но повечето от тях писани на големи езици – испански и френски. Така че в крайна сметка битката беше и между езици. Радвам се, че наградата все пак отиде за книга, написана на „малък” език и в Европа.
Според теб допринесъл ли е за присъждането на наградата фактът, че „Времеубежище“ се оказа актуална книга, която поставя въпроси, свързани с тревогите от последните години?
След церемонията разбрах от самото жури, че наградата е присъдена абсолютно единодушно, един от редките случаи при такива журирания, и книгата е била сред фаворитите на всеки от членовете още от самото начало. Както и че водещото при четенето и отсяването е било именно текстът извън всякакви съпътстващи обстоятелства, биография, произход на автора и пр. Знам, че поемам рискове във всяка от книгите си спрямо готовите модели и нагласи, и затова за мен лично беше важно, че отбелязаха и оцениха смелостта на наратива във „Времеубежище”. Давам си сметка, че тя до голяма степен се дължи именно на тревогите, които витаят във въздуха. Смесването на меланхолия и ирония, счупванията на разказа, различните пластове, опитът за всеобхватност не са от добро, така да се каже, не са просто някакъв формален експеримент. „Времеубежище“ е опит да се разкаже конкретно тази тревожност и разпадите в личния ни свят, но и на света около нас.
Имаш ли усещането, че през последните години се повишава интересът към източноевропейските литератури? Ако е така, на какво се дължи? Може ли да се каже, че съвременните източноевропейски автори са свързани от някакви общи теми, от разпознаваем начин на писане?
Не знам дали се повишава интересът, но европейската литературна критика в последните години пише, че най-доброто, което се случва днес в европейската литература, идва от тази част на света – Централна и Източна Европа. И това е сериозно признание. Става дума за поколението, родено през 60-те години на миналия век. Говори се също така за общи теми, а аз бих добавил за обща чувствителност между тези автори, с които сме връстници. Преживели сме в първата част на живота си края на една система (заедно с края на едно столетие и хилядолетие), а през втората сме минали през онова важно десетилетие на 90-те години и тегавото сбъркано време на нулевите години. Имахме достатъчно време да натрупаме памет и да познаем лицето на миналото и също толкова време, за да не останем в това минало. Да създадем памет за него, да видим чудовищата, които спят там, и да се опитаме да го разкажем на идващите след нас.
Мисля, че освен признание за теб и Анджела Международната награда „Букър“ е и знак за повишаващата се видимост на българската литература по света. Смяташ ли, че награди от ранга на „Букър“ или Кристалния глобус, спечелен преди дни от филма на Стефан Командарев в Карлови Вари, могат да се окажат катализатор за повишаването на интереса към българската култура?
Те вече се оказват. След Международния „Букър“ вестници като „Гардиън“, „Ню Йорк Таймс“, „Ел Паис“, „ФАЦ“ излязоха със статии, в които покрай „Времеубежище” говореха за българската литература, която, част от тях признаваха, толкова малко познават. В двете ни интервюта за Би Би Си това също беше акцент. Реакцията на българското общество и читателска публика на тази награда влезе в темите на световните медии. За следващите български автори ще бъде малко по-лесно и в това е смисълът. Моята битка винаги е била да се види, че на малки езици може да се говори за големите и важни неща, че не е нужно да се самоекзотизираме, че имаме какво и как да разкажем. Винаги съм се дразнел, когато тръгват с подценяване или предварителен стереотип към писатели, идващи от нашите земи. Светът е станал едно в тъгите и провалите си, в чудовищата и надеждите си и всеки глас е важен, всяка история е ценна. Както казват англичаните, когато приливът идва, повдига всички кораби. Има в момента добра вълна, струва ми се, за българската култура и от сърце желая на българските хора на изкуството да пишат, снимат и рисуват най-добрите си неща, които светът да оцени.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
