Мирела Иванова
Yordanka Beleva, защото
не мога да умирам непрекъснато,
нелепо въдворена в обсесивно-компулсивното
разстройство на родината,
под срутища от нищети и мерзости,
посред стада от алчни аматьори
и мародерстващи киборги, покачени
по раменете на покойници и идеологии,
не мога да умирам непрекъснато
и затова сияят страсти и страдания,
числа и думи, знаци и знамения,
настръхват нокти и усмивки,
и затова са всичките съществувания
на съдбоносните нищожности у мен,
лилавото, зеленото, пембеното,
и затова бъбриво ме разказва култът
към копчета, към камъни, към Яворов,
към истини с език прехапан
и разкървавени зъби.
Отчуждение(то)
Колкото и усилия да полагаш,
сърцето ти го изхвърля.
Махало(то)
Турбуленции, трусове,
страховити прескоци
на сърцето
и на съдбата.
Ще ги понесе,
който може.
Нима
Какъв е промисълът,
чий е, защо е?
До без дъх омотана с хора
като с въжета,
не успява да се развърже,
бои се да ги пререже,
да ги прегризе,
невъзможно е да се махне,
невъзможно и да остане.
Време(то)
Един човек-провинция размята
из въздуха клишета
като камъни.
И натежава въздухът,
и атежава,
ще ни смаже.
Ноемврийският вятър
След сто години и повече,
когато всичко е зад гърба им,
страстта, сръдните и спомените,
на „Раковски“ случайно се сблъскват,
защото и двамата страшно бързат.
И се започва цялото разточителство
на сияйност и смях,
цялата неразделност отново,
цялата невъзможност отново.
Но свисти ноемврийският вятър,
отнася листата, времето,
любовта.
