Велина Минкова
Казвам се Арно и съм французин. Още не мога да повярвам, че се ожених за българка. Велина. Първата българка, която срещнах в живота си. Руса и синеока, пристигна на един купон у приятели от Амстердамския университет, където, оказа се, следва и тя. Беше придружена от няколко души, сред които хубав млад мъж, също рус и синеок. Двамата говореха на непознат за мен език и младият мъж, който стърчеше две глави над нея, от време на време се разсмиваше гръмогласно на нещо, което тя му казваше, и се навеждаше да я прегръща и целува звучно по бузите. Издебнах я, когато дългучът се запиля нанякъде и веднага я попитах дали е дошла с гаджето си на купона. Тя непринудено отвърна, че не, пишела дипломна работа, нямала време за мъже. Кой е тогава онзи, дето непрекъснато я прегръща и целува? С нескрита топлина в гласа Велина ми обясни, че това било малкото ѝ братче, по-малък от нея с девет години. Учел в Ротердамския университет и дошъл в Амстердам за уикенда.
Опрях ръка на стената до нея, за да не избяга, и я попитах на какъв език разговаряха двамата. Видя ми се заинтригувана, че съм французин. Затова реших да я впечатля още повече, като ѝ казах, че знам точно къде се намира България на картата. Като ученик бях добър по география, явно доста добър, чак изненадах себе си. А тя наистина се впечатли, за първи път не ѝ се налагало да обяснява къде с какво граничи родната ѝ страна. Усмихваше се и от време на време изпращаше въздушни целувки на грамадното малко братче, което бе започнало да се разхожда из помещението като затворена в клетка пантера, да пуши нервно и да ме гледа лошо. Ситуацията ми се стори забавна тогава. Дори си направих труда да изслушам какво следвал, което тутакси забравих, но не пропуснах да кажа, че освен дето е хубав, явно е и умен. Тя съвсем на сериозно приемаше ролята си на голяма сестра и думите ми наистина много я зарадваха. Толкова искала малко братче, когато се родил, се грижела за него като за жива кукла и продължавала до днес, въпреки извънгабаритните му размери. Предложих ѝ да се чуем, когато брат ѝ си замине обратно за Ротердам.
Откъде бих могъл да знам, че братът си заминава само за няколко дни и че всеки уикенд цъфва в малката стая в общежитието на сестра си. Не бях съобразил, че Ротердам е на по-малко от половин час с влака. Пристигаше с огромен сак мръсно пране, събуваше гигантските си обувки, които заемаха половината помещение, така че непрекъснато да се спъваме в тях, а докато сестра му слизаше в пералното помещение да го пере и да разпитва състудентите си къде има купон, за да може да отиде с него и да го забавлява, той лягаше на специално домъкнат за него дюшек на пода, пушеше и ме гледаше все така лошо. С Велина бяхме на път да станем гаджета и през уикенда не пропусках да отида при нея в общежитието. Заслушвах се в мелодичния български език и се опитвах да отбирам думи и изрази. Разбрах, че като дете братчето се обръщало към нея с „како“, но сега я наричаше с умалителното „Велинче“ заради вече дребния ѝ ръст в сравнение с неговия. Тя често казваше на брат си „сладкото буджи на кака“, „на кака“ или само „кака“, което започна силно да ми допада, като се има предвид, че френското caca означава „лайно“ на български.
Опитите ми да завържа с него дружелюбен разговор се проваляха неизменно и безславно. Камо ли пък да го накарам да се разсмее, както често успяваше сестра му. Накрая реших все пак да го попитам шеговито дали сестра му не му говори за футбол – неотдавна на бразилския хоризонт бе изгрял футболистът Кака… Малкото огромно ехидно ме засече, че нас французите сигурно много ни е яд, че Кака е отишъл в „Милан“, любимия му отбор. Много ни пукаше на нас, особено на парижаните, дето поддържаме ФК „Пари Сен Жермен“, защото си бяхме много добри и самодостатъчни, но се изненадах приятно, доколкото беше възможно. Братчето „на кака“ разбираше от футбол. Значи все пак някой слънчев ден, ако изобщо такъв ни ощастливи в дъждовната Холандия, ще можем да говорим ако не за друго, то поне за футбол.
Такъв ден не дойде и толкова по-добре, защото „сладкото буджи на кака“ скоро се сдоби с бакалавърска степен и тръгна да се прибира в България. Тайно ликувах, без, разбира се, да предположа колко дни ще прекараме с Велина в опаковане, сортиране и местене на съдържанието на студентската му стая в Ротердам… Докато той стоеше отстрани, пушеше нервно и гледаше лошо. Когато най-сетне го качихме на автобуса, на всичкото отгоре трябваше да успокоявам разплаканата му сестра. Отидохме за Коледа в Париж да я запозная с откачената си фамилия. През пролетта се оженихме в Амстердам. Подписахме без роднини, само с приятели, беше много приятно. С българската фамилия се запознах по телефона и те охотно се съгласиха да ми дадат дъщеря си за жена, явно малкото братче не бе успяло да злослови много-много по мой адрес. Нищо че преди да тръгне, бе изръсил на Велина, че Арно се римувало с „лайно“.
Дойде обаче слънчевият ден, в който аз щях за първи път да посетя България. Вълнувах се. Щях да видя непознатото за по-голямата част от французите кътче от европейската география, където бе израснала Велина. Баща ѝ ни взе от летището с просторен форд комби, който побра всичките ни куфари. Из къщата се носеха вълшебни, непознати за мен аромати от гозбите, които готвеше майка ѝ. Потънах в уюта на апартамента с много картини, афиши и рисунки, окачени по стените, всичките в рамки, избирани по цветове и с вкус. Били скъпи спомени, или рисувани от приятели и роднини художници, с гордост отбеляза тъща ми, докато нареждаше трапезата. „Сладкото буджи на кака“ го нямаше, беше продължил следването си в български град, чието име все не можех да произнеса, и липсата му допълваше приятната атмосфера. Отидох да се изпикая, преди да седна на първата си българска вечеря, като внимавах да не изръся някоя капка по блестящата от чистота тоалетна чиния. Не исках да създам лошо впечатление.
Тогава вдигнах поглед и я видях. Рамкираната рисунка, която висеше на стената над тоалетната.
Детска рисунка, учудващо добре докарана, издокарана с паспарту в семпла, но елегантна рамка. Не голяма, с размер на страница от ученическо блокче за рисуване.
Първото нещо, което се вижда, са два правоъгълника най-отгоре, на които пише FRANCE 1 – 2 BULGARIE. Останалото, за съжаление, е повече от ясно. Футболисти от българския национален отбор, не бих могъл да объркам белите фланелки, скачат от радост (линии с молив показват траекторията на пружиниращите им подскоци, какъв талант), французи, в синьо, проснати на земята, на зелената трева, вратар с изцъклени от ужас очи, докато топката влита в мрежата… Лицата са възпроизведени учудващо достоверно, но дори да не бяха, пак щях да ги разпозная. По тялото ми преминава тръпка, която кара струята на урината ми да замръзне.
Каква рисунка само. Ноември 1993 г. Костадинов вовеки ще го наричаме „Кошмарът на сините“. Вкара в Париж (на всичкото отгоре ние бяхме домакини!) втория гол в последните десет секунди на последния квалификационен мач за Световното през 1994 г. Вратарят Лама – безсилен пред този неспасяем, чудовищен удар. Жинола не задържа топката, а трябваше, трябваше! Защо му беше това безадресно подаване?! Та това беше деветдесетата минута, putain de merde! След три паса Костадинов вече беше пред нашата врата и всичко свърши. Светът се срина. Бях на 15 години, пламенен запалянко, не знам как изобщо го преживях.
Сега вече си спомних защо знаех къде е България на картата. Явно съм бил толкова разсеян от сините очи на Велина, че съм забравил за мъчителната болка, която ми причини страната, съсипала ни Световното на 94-та. Франция на онова поколение е завинаги травмирана. И ето ме тук, в България, с кошмар, който ме блъска в лицето под формата на рамкирана рисунка, окачена на стената на тоалетната. В родния дом на съпругата ми. Затварям очи и затаявам дъх. Когато ги отварям отново, се зачитам в подписа на художника. Не, това не може да се случва на мен. Успявам да разчета инициалите на детски ръкописни букви. Рамкираната рисунка е нарисувало малкото братче „на кака“.
Вярвайте ми, бях готов да побягна към летището, без дори да губя време да си вдигам ципа. Само дето жена ми почука на вратата и ме попита защо се бавя толкова, всички ме чакали на масата. Най-накрая се съвзех криво-ляво и допълзях до трапезарията; кой знае на какво съм приличал. Тъстовете бая се притесниха за мен. Когато стана ясна причината за състоянието ми, признаха сконфузено, че наистина синът им е автор на шедьовъра. Бил малък, на другия ден бил на училище, молил коленопреклонно да го оставят да гледа мача, който бил късно вечерта, едва издържал и бил толкова вдъхновен от победата, че на следващия ден в час по рисуване дал изказ на силните си чувства…
Велина не обърна особено внимание на драмата. Футболът ни най-малко не я интересуваше, но затова пък много ценеше детските рисунки на малкото си братче. Сама избирала рамките и ги закачала по стените. Именно тя решила, че тази рисунка ще развесели иначе скучната тоалетна. Щяла да ме разходи след вечеря по стаите и да ми покаже други художествени изяви на „сладкото буджи“, на историческа тематика например или дори „Бийтълс“, които нарисувал специално за нея, защото от съвсем невръстен му надувала главата с песните им. Според нея имал не само талант, но и изключително интелигентен подход към образите. Добре че супата топчета и зелевите сърми на майка ѝ бяха невероятно вкусни, особено с българското червено вино, което ми сипа баща ѝ, иначе със сигурност щеше да ми приседне първата българска вечеря.
Оттогава всеки път, когато гостувахме в София, ме беше страх да не ми се допикае и да трябва да вляза в тоалетната с рамкираната рисунка на стената.
Обичам да се разхождам из града с Велина, разказва ми безкрайно интересни истории за детството си. Въпреки това не мога да се отърва от натрапчивата мисъл, че всички хора, които срещаме по улиците, познати и непознати, всички тук са ликували, докато ние във Франция поголовно сме агонизирали след фаталния гол на Костадинов. А българите се оказаха толкова симпатични – приятели, роднини, съседи, продавачи, семейството на жена ми. Всички, с изключение на „сладкото буджи на кака“.
Него се опитвах всячески да избягвам. Когато след време се засякохме все пак в София и разбра за историята с рамкираната рисунка, за първи път в разговор с мен се разсмя, гръмогласно и истински. Каква невероятна игра на българския национален отбор на световното в Лос Анджелис, а? Е, с изключение на последните два мача… Дори имаше наглостта да ме попита дали фактът, че Франция спечели следващата Световна купа през 1998 г., бил достатъчна утеха. Явно не можеше „на кака“ да разбере, че точно с него нямам никакво желание да говоря за футбол.
За мой късмет скоро след епизода в тоалетната ремонтираха помещението и сложиха плочки от пода до тавана. Рамкираната рисунка бе прибрана някъде, тъй като в новите плочки не биваше да се пробиват дупки. Вече можех, когато сме в България, да се изпикая на спокойствие, без да се изправям лице в лице с големия си кошмар.
*
С Велина се преместихме да живеем в Париж и имаме две момчета. Със същата разлика във възрастта, каквато имат тя и малкото ѝ братче. Прегръща ги, целува ги, глези ги и ги обгрижва точно както навремето е правила с него. Говори им на български и ги влачи всяка събота на българско училище, после по цяла неделя пишат домашни, рецитират стихове и пеят песнички – абсурд да я накарам да заминем някъде за уикенда. Задължително ги изпращаме за училищните ваканции при баба и дядо в България, да си упражнявали езика.
Аз, от своя страна, проверявам домашните им за френското училище, направих ги страстни почитатели на футбола и разбира се, като истински парижани, поддръжници на ПСЖ. Гледаме заедно мачове и крещим когато трябва. Велина все така не се интересува от футбол, затова се затваря в другата стая с тапи в ушите и чете или излиза с приятели по културни мероприятия. Иначе примирено води момчетата по тренировки, чисти калта от бутонките и пере бойните им футболни екипи.
Веднъж бяха тримата в София без мен, ровичкали в някакъв шкаф и на дъното му се натъкнали на рамкираната FRANCE 1 – 2 BULGARIE. Децата се зарадвали, че „вуйчо“ нарисувал Франция и България как играят заедно мач и помолили майка си да вземат това зверство в Париж. Тя го изтупала от прахта и любезно го сложила сред тениските в багажа. Не можах да повярвам на очите си, когато се прибраха и го извадиха от куфара. Заплаших, че ще се преместя да живея другаде, ако окачат точно това на стената. Велина непринудено ми връчи чук и пирон и ме изпрати с момчетата и рамкираната рисунка в детската стая. Имал съм много да им разправям.
*
„Вуйчо“ щял да идва в Париж. Тъй като нямаме нито стая за гости, нито достатъчно дълъг диван, жена ми ме изпрати да купувам специално за него дюшек, на който да спи. Седмици наред мисли къде ще го води и как ще го забавлява. Децата го очакват с нетърпение, щели да говорят с него за футбол. Аз също го очаквам с нетърпение. Още с влизането ще му нахлупя рамкираната рисунка на главата.
