Велислава Донева
Тези бележки, зад които надниква окото на литературния съгледвач, не желаят да контролират подстъпите към тази литература и да изправят бариери на интерпретация. Бих искала да улесня читателя в различимостта на твореца Яна Станкова.
„Краят на зимата“ е от тези книги, които не търпят баналния въпрос „За какво се разказва?“. За анализиращия е предизвикателство да нагази в смисъла, да се огледа, особено да различи сигналното проблясване на метафори, символи и кодове. За мен това е психологически трилър с богоявленски отворен финал. Но нали сме направени от думи, пътуващи през нас, всеки може да изговори за себе си послания, да разпознае нещо и някого от живота си, да се изкачи още веднъж до малки и големи истини, пък и да се огледа и да си каже „Я виж ти – и при мен е така!“. Книгата предразполага към откровението да четем себе си.
След „Дневниците на Ая“ тази втора книга на Яна Станкова започва да произвежда значение за прозата на младите български белетристи. Защо? Защото добавя още психологически ракурси и състояния към вътрешния живот на „човека с обърканата граматика“ (по думите на Борис Христов, „Долината на обувките“). Оптиката на четене и разбиране на този роман е настроена към психографията на личността с доближени граници между фикция и автофикция, философия, изповедност и свидетелство, като колективен дневник на съзнанието. Физиономичен роман с оригинални художествени решения при изграждането на образите, сюжета, хронотопа; споделен текст през прозорливи и пространни коментари от първо лице. Това, последното, е облечено с пропадащо, бродещо съзнание, с оплетената мрежа на разказаните дълбоко лични истории, с прозираща, почти непоносима смразяваща откровеност на зимния човешки пейзаж.
Особеното, различимото: „Краят на зимата“ съвместява няколко наратива към основния. Това осигурява цялостното осмисляне на романа, като предлага допълнителни подстъпи към неговото съдържание. Най-ясно различими са две сюжетни линии – едната, свързана с реалността, където събитията съзнателно се движат на границата на абсурда и втората – свързана с миналото, с живяното (но не преживяно), което създава усещането за повече осезаемост и устойчивост.
Какво има тук и сега: думи, мисли, сънища и видения, терзания и кризи, т.е. реалният свят е не онзи, който има веществен характер и би могъл да съществува обективно, а свят – имагинерен, мисловен, намиращ се извън контрола на Аза. Текстът увлича с вътрешното си напрежение и с броденето във времето и пространството. На пръв поглед сюжетът е протяжен, разтегнат и от спомена, от съня, от разговорите със себе си или с другите, но в своята паяжина успява безпогрешно да улови и задържи вътрешното време и пространство и с това да натовари смислово текста.
В романа отчетливо се наблюдава Бахтиновото свиване на пространствени и времеви знаци в едно смислово и конкретно цяло. Времето е уплътнено, сгъстено. Мишел Фуко казва, че животът е произведение на изкуството, а може би точно роман. В живота на романа „Краят на зимата“ срещата на времето и пространството не само предопределя жанра на творбата и фабулното ѝ развитие, но изгражда структурата, трансформациите в това късче човешки свят, задава и управлява хода на развитието му. Време във време се врязва, протича в няколко денонощия – всъщност 12. То е интердисциплинарно време: физично-биологично, психологическо, хронологично, егоцентрично. Превръща се в пространство, от което главната героиня не може да избяга. То няма да я пусне, защото Биляна му принадлежи. Лабиринтът е тялото-съзнание, вътре е онзи, когото са заградили, или сам той е издигнал стени. Там се води голямата битка.
Част от повествованието е изнесено на територията на съня. Смяната на съзнателното и несъзнателното отваря и затваря кръга на несигурността, на отказа да намериш път, затворен в собствената си килия, клаустрофобично разположена във времепространството. Разказът в романа разчита на силно насищане с пространствени ориентири, чиято роля е да ограничават, да притискат героя: кафенето, тротоарът, домът с горните стаи и долната (с децата, кучето и котката), черквата, деформираното пространство на пощата, около което героите обикалят като на бдение: „Сградата на пощата днес изглеждаше много, много голяма. „Сигурно се разширява от студа. А не трябваше ли да е обратното?“. Пространството обслужва живота отсам, но и оттатък, където са гробищата, коренищата на зюмбюлите, накацалите ангели по жиците от съня. По страниците на романа почти липса пейзажът. Два пъти ще го видим през очите на Йово – сам, на дивана, затворен в къщата, замислен за черната дупка и обръщането на времето. А навън през прозореца? „Приказен последен залез за годината. Целият сняг беше обагрен в оранжево, а ето там, където падаха сенките на дърветата – в сиво-синьо – Толкова хубава бе снежната зима… Толкова беше чисто… И топло, когaто в ей такава зима има кой да те прегърне! Йово излезе на двора да изпрати последното слънце…“
Съществото му търси природата и хармонията в нея, естеството, а той все повече се оплита в мрежата на блъскащите го въпроси, на деформиращото му се съзнание: „Йово усети, че от безсилие ще се пръсне, не просто че не се побира в седалката, нито в колата – на самия път не се побира“. Дали това не е сигнал за нещо много съществено и важно – че човекът се отдръпва от природата в себе си, не може да се положи в нейното лоно. Значи той си тръгва от себе си, тръгва си с чувство за ограбеност, за обремененост.
Паметта и сънят, идващи от оттамното, се натрапват. Анатомията на съня включва смътно припомняно минало и безропотно потапяне в него. Високата психологическа плътност на романа се подсилва именно от имагинерната отвъдност на „немия спектакъл“ на Биляна – съновидението: „Другите хора почиват, аз не. Уж лягам да спя, а живея в някакъв друг живот, в който изтича много време. Чувствам и мисля като наяве“. Понякога това, което най-лесно бихме определили като спомени, са вариации на реалност, на мистериозни посещения в миналото: едно сюрреалистично разбъркване с цел подреждане, което изглежда в стил Салвадор Дали. Спомнянето е гмуркане в хетерогенния резервоар на „чистата“ памет – остатък, оцелял от личните спомени: „Не докарвай отчаянието. Все още зависи и от теб. Постой. Помисли. Спомни си… И Йово си спомни“. Сегашността става бойно поле между спомените и едно възможно-невъзможно предстоящо.
Време е за героите.
Биляна! Главният герой – млада жена, работеща, омъжена, с деца, куче и котка. Живее в стара къща недалеч от града. Йово – нейният съпруг, Вал и Лора, приятелите ѝ от детството, са основните играчи, участващи в романовия психотрилър. Включва се и семейството на Биляна и някои епизодични герои, изплували от миналото или съня.
Чрез образа на Биляна тази книга помни предшественика си роман „Дневниците на Ая“, приемаме я като своеобразно продължение на живота на един вече роден свят в литературата. Но в „Краят на зимата“ разказваческият глас не е сам. Повествованието се води от четири мъжки и женски гласа, вътрешни и външни, натоварени с множество значения. Събира ги образът на Биляна – те са част от нея и тя е част от тях. В този смисъл женският образ е с четири лица. Всяко едно има памет за другите. И силни, и слаби, и жертви, и спасители. „От незапомнени сякаш времена тези двамата бяха нейните верни войни. Преди и след Стела. После до тях се нареди и Йово. Стела беше направила първата шупла, след която душата на Биляна после много бързо започна да се разпада“.
От тази перспектива и в социално-етичен ракурс като художествени персонажи са изградени Йово, Лора и Вал. Те дават целостта на Биляна. Йово е спасителят. Вал и Лора са неординерни, отличават се от другите, носят алтернативно мислене, поведение и култура на съпротива срещу задушаващото статукво, носят души на бунтари, души нежни, чисти, топлообичливи, честни, искрени. И двамата мъкнат товарите от различността на битието си – червенокосата Лора, която винаги оживява мястото, винаги има какво да пита живота, която „ухае на бабини сладки“, в миналия си живот е ранена от жестокостта на пастрока си. С травма живее и Вал (как различният да живее в това „подредено“ общество). Тъга, тъга, тъга струи от тях – за нежност и разбиране срещу страданието, абсурда, безизходния хаос, срещу властта на самосъзерцаващия се ужас: „Измъкваха Вал „за социални контакти“, винаги с уговорки и настояване. Не можеше да се впише. Може би не заради другите, сякаш той не искаше да се впише. Не беше неговото място „тук“. Биляна не познаваше по-умен, по-мъдър човек. Нейният лорд Хенри“.
Неспособна да избегне бремето на собствената си неизбежност, Биляна живее по-малко отсамен, повече оттатъшен живот. „В отсамния ми живот ме спасяват птиците, когато са живи, цветята, когато не са откъснати, близките ми…“ Идеята да загубиш себе си до степен са самоунищожение, да се отдадеш на преживяването, без да се съобразяваш с личния си интерес, да бягаш от обществените връзки – това е елемент от съзнанието на всеки модерен човек. И мястото на този човек е точно в този роман: едновременно лична история и разказ-хроника на живота на цяло поколение, представени чрез субективната чувствителност на едно женско тяло и съзнание, отдадено на собствената си емоционална археология. Биляниното алтер его съществува едновременно с нея, в детството ѝ, в бъдещето ѝ. В това съсъществуване няма граница между тогава и сега, тук и там. Както е в съня. Бъдещето – не съм сигурна, че бъдещето, хоризонтът на очакването за Биляна е възможен. Той е като вълнолом, в който се разбиват вълните на спомена и болката. Питам се: травмата може ли да бъде преодоляна, щом като не се задава перспективата на едно гъвкаво, а не предвидимо бъдеще.
„Краят на зимата“ е анатомия на болката – тази „запречена в гърлото тишина“. Тя разтяга паралелното време и е навсякъде – в различните гласове, отекващи в различните пространства, в спомена, в съня, във възприятието – всичко онова, което „чете“ предисторията на зимата. Болката с ефекта на пеперудата бележи съдбата като тоталност, непознаваемост, независимост от човешките желания и воля. „Животът, казва ни Биляна, подобно на нещастието е интересен и различен. Смъртта е като щастливите семейства. Всичките си приличат“. В романа тя не е просто смърт. Тя е смъртилище: „Колко грозен е образът на Смъртта, изписан върху лицето на близък, останал жив“ – четем в романа.
Където е болката, там е и майчинството и обратно. „Краят на зимата“ е и разказ за майките и майчинството в най-истинските му проявления – онова необяснимо, обяснимо чудо и великата тайна, носени в душата на Биляна. Чрез посвещението на романа този мотив отваря текста и го затваря метафорично на финала.
На фона на човешките разпятия драматизмът не е пресилен. Той е и във взривяващото премълчано. Действа като метежник, издебва, сторва път на вината, на крайната емоция: „Сърцето ми вече работеше нормално. Искаше да се пръсне“, на многобройните пропадания между паралелните светове, на лудостта: „Тя лежеше срината на земята, приличаше на разрушена църква, на размазан въздушен десантчик с разстлан върху му злочест парашут“.
В старозаветния Еклесиаст се казва, че има време да умрем. „Защо трябва да умреш преди времето си?“. Не, не бива, защото в битката за човека се включва Любовта. Има Йововци и те са спасение за Биляните. Любов срещу студа, срещу загубата в битката със себе си, срещу ужаса на безсмислието.
Книгата не казва последната дума, поради което и не претендира за финал. И все пак, и все пак: „краят на Зимата дойде в неделя, на Богоявление, някъде около четири и половина следобед“. За Биляна, сигурно ще има и други Зими, сигурно онзи или онова П.П. ще ѝ пише да си провери пощата. А тя все така ще се опитва да се държи за живота, да хваща протегнатите ръце на спасителите, защото никоя зима не трае вечно и никоя пролет не пропуска да дойде (Хал Борланд). А и нейната създателка ще продължава да търси отговора на въпроса „Защо се случи това?“.
Личи си, че „Краят на зимата“ няма да е последното писателско послание на Яна Станкова. Таланта го има, заорава вече все по-дълбоко в литературната орница, а ние, читателите, ще очакваме какво ще се роди от хвърлените семена.
ВЕЛИСЛАВА ДОНЕВА
Яна Станкова. „Краят на зимата“, ИК „Хермес“, Пловдив, 2023
