Роуз Бялър
Морийн Фрийли превежда по един или друг начин откакто е на осем години, когато се мести със семейството си от Принстън, Ню Джърси, в Истанбул, Турция. В опит да спази обещанието си към съпругата си, че ще видят света, бащата на Фрийли – физикът, а по-късно и писателят Джон Фрийли – заема преподавателска позиция в Истанбул, като мести семейството си отвъд Атлантика през 1960 г. в разгара на Студената война. През летните месеци, когато Фрийли не посещава международното си училище, семейството ѝ пътува по море до градове, разположени по бреговете на Средиземно море. Всеки следващ кораб с коридорите си като лабиринт представлява ново приключение за Фрийли и по-малката ѝ сестра. Двете редовно играят игра, наречена „Изгуби се“, в която момичетата се лутат по коридорите безцелно, докато накрая, като по чудо, се озовават там, откъдето са тръгнали. Докато четях романите, публицистиката и преводите на Фрийли в подготовка за това интервю, все се връщах, отново и отново, към този образ на малката Фрийли, умишлено носеща се по течението – при това в открито море. Въпреки че тази картина би била ужасяваща за всеки друг, тя перфектно обобщава готовността на Фрийли да се „изгуби“ в чуждите истории, а тази готовност произтича от жаждата ѝ за неизвестното.
Десет години след като се мести в Истанбул, Фрийли се завръща в Съединените щати, за да учи в Харвардския университет. Оттогава работи и пише в Съединените щати, Турция и Англия. През цялата си кариера Фрийли се занимава с различни видове творческо писане, макар и преди всичко да е автор на седем романа. Детството, прекарано в Истанбул, оказва явно влияние върху творчеството ѝ. Вторият роман на Фрийли „Душата на компанията“ (Джонатан Кейп, 1985) е сатира, която разказва за група учени бохеми, чужденци в Истанбул, в края на 60-те години. Неотдавна тя публикува „Просвещение“ (Overlook Press, 2008) и „Преминаване из Византия“ (Linen Press, 2013) – първите две книги от трилогия, чието действие се развива в Турция по време на Студената война. Фрийли е автор и на редица нехудожествени книги и есета, включително мемоарите ѝ относно превода – „Гняв в Пирея“ (Sylph Editions, 2015), които изследват пътя ѝ в търсене на чувство на принадлежност, докато живее и общува в различни езикови, литературни и географски пространства.
Като журналист Фрийли пише за издания като „The New York Times“, „The Guardian“, „The New York Review of Books“ и „Granta“. В статиите си тя се застъпва за правата на жените в Турция и отстоява свободата на пресата в страна, където към момента на написването на статиите 90 % от медиите са под държавен контрол. Като активист тя е подложена на жестоки атаки от страна на турските медии. В края на краищата обаче познанията в сферата на свободното изразяване, както и големите лични рискове, които поема, говорейки срещу цензурата, ѝ помагат в президентския пост, който заема в English Pen през 2014-2016 г., а и в следващите пет години като председател на организацията.
Фрийли е вероятно най-известна като плодовит преводач на английски език, по-специално с преводите си на Орхан Памук; те изиграват основна роля за утвърждаването на Памук на световната сцена преди обявяването на Нобеловата му награда, която Нобеловият комитет му присъжда през 2006 г. за „разкриването на нови символи в сблъсъка и преплитането на културите“ в „търсенето на меланхоличната душа на своя роден град“. Фрийли е превела пет от романите на Памук, сред които са „Сняг“ (“Snow”, Faber, 2004), „Истанбул“ (“Istanbul: Memories and the City”, Vintage, 2003), „Музей на невинността“ (“Museum of Innocence”, Alfred Knopf, 2009). Освен Памук Фрийли превежда произведения от редица турски автори, като например мемоарите „Моята баба“ на адвокатката, защитаваща правата на човека, Фетие Четин, чиято книга действа като основен катализатор в осмислянето на арменския геноцид в Турция.
През 2012 г. Фрийли е избрана за член на Кралското литературно общество. Понастоящем живее в Бат и е професор в университета „Уоруик“. Имах честта да си кореспондирам с Фрийли по електронната поща, за да обсъдим, наред с много други теми, многоезичното детство, което тя има, специфичните тънкости и предизвикателства на превода от турски, както и двата романа, върху които работи в последно време. Говорихме също така за различните начини, чрез които хората могат да започнат да се изправят срещу заличените истории на своето общество, като се захванат с език и литература.
Роуз Бялър
Още като дете, растящо в Турция, разбирате, че говоренето по определени теми на публични места е опасно, а може би дори смъртоносно. Смятате ли, че средата на автоцензура, в която сте израснали, е променила отношението ви към самия език?
Предполагам, че децата навсякъде по света знаят, че има неща, които можеш да кажеш у дома, но никога не трябва да изричаш навън. Но за американско дете в Истанбул през 60-те години на миналия век залогът е необичайно висок. Ние бяхме чужденци, бяхме гости в тази държава и ако казвах всичко, което ми дойдеше на ум, какъвто навик имах около масата на вечеря, щяхме да сме отпътували на обратно с първия самолет. Затова, ако исках да разбера защо на всяка официална стена има портрети и статуи на Ататюрк или пък защо цялата нация замръзва в 9:05 ч. сутринта на 10 ноември с цел да отбележи смъртния му час, трябваше да задържа въпроса си за момент, когато никой не може да ни чуе. Това не означаваше, че мога да очаквам пълен отговор – Турция беше загадка както за мен, така и за родителите ми. Ако в момента Турция не представлява загадка за мен, то това е благодарение на хората, споделели тайните си истории с мен върху страниците или зад затворени врати. Така че, да, детството ми в Истанбул промени отношението ми към езика. Имаше ги публичните слова, както и поверителното шепнене. Първото беше убийствено скучно, но трябваше да се изтърпи. Второто – безкрайно завладяващо. Именно от шепненето научих турски и истинската стойност на думите.
Въпреки че превеждате още от дете, първата ви официална преводаческа работа е в средата на двадесетте ви години към Amnesty International, където превеждате писма на турски граждани, хвърлени в затвора. По какъв начин този опит повлиява на кариерата Ви като писател?
Промени всичко. Това, което прочетох в писмата, беше изцяло ново за мен. Живеех предимно извън Турция, но дори при завръщанията ми никой не говореше с мен за такива неща, предполагам, защото тези, които знаеха истината, не смятаха, че могат да ми я доверят. Или пък може би си мислеха, че вече съм прочела за това в „Ню Йорк Таймс“ (смее се!). Единственото, което можех да открия в англоезичната преса, бе официалната позиция за необходимостта да се възстанови редът и Турция да се спаси от комунизма. Първата ми преводна книга – история за година, прекарана в женски затвор – разказваше нещо съвсем различно. Но дори най-политически благосклонните издатели не виждаха пазар за нея. От това научих, че не винаги е необходимо да се предприемат драконови мерки, за да се наложи една официална лъжа. По време на Студената война така нареченият „свободен свят“ разчита на това, че повечето хора не се интересуват достатъчно, за да погледнат отвъд лъжите. Всяка дума, която някога съм поставяла на страници – като писател, журналист и преводач – се е опитвала по някакъв начин да освети това минно поле от мълчание и слепи петна.
Представям си, че ви е било странно да се върнете в САЩ като млад човек и да видите, че много от връстниците ви не знаят какво се случва в Турция и Гърция. Как ви се отрази това?
Не мисля, че някога съм очаквала те да знаят нещо, освен ако не са израснали в чужбина като мен или не идват от семейства, свързани с тази част на света. Турция особено бе невидима за Запада. Нямаше почти никакъв туризъм по онова време. Така че можех да очаквам вицове за пуйки и въпроси за това дали съм стигала до училище с камила. Спокойно можех да предположа, че всеки, който знае повече, работи за Държавния департамент или е разузнавач. Главният проблем, когато пристигнах в Кеймбридж, Масачузетс, през 1970 г. беше Кеймбридж, Масачузетс. По онова време нямахме телевизия в Турция и всичко, което не е било подходящо за печат в списание „Тайм“ или „Нюзуик“, бе новина за мен. Така че само си представете какво означава да се присъединиш към студентските движения в разгара на събитията – да бъдеш единственият човек в парка „Кеймбридж Комън“, който не носи дънки, работни обувки и червена кърпа. С течение на времето се слях с обстановката – именно в университета открих моята Америка, а приятелствата, които създадох там, останаха за цял живот. В очите на приятелите ми обаче, колкото и да ми се радват, все още съм загадка. Не съм точно неамериканка. Трудно е да се обясни.
Когато човек расте между две култури, често не бива напълно приет в нито една от двете: живее едновременно като вътрешен и външен човек. Това как се прояви, докато израствахте в Истанбул? Посещенията ви в американско училище привнесоха ли друг пласт към това ви изживяване?
О, имаше повече от две култури. И всяка от тях се раздираше от разделение. Нека вземем за пример американското държавно училище, което посещавах до 13-годишна възраст. То бе свързано с американския колеж, в който баща ми преподаваше и където повечето ученици бяха деца на американски мисионери, американски консулски служители и американски бизнесмени, и едно от нещата, които ни внушаваха вкъщи, беше, че те определено не са нашият тип американци. Ние не бяхме свети като мисионерите, нито пък бяхме сляпо патриотични войници като останалите. Дори между нас, децата на преподавателите, имаше напрежение. Да, всички наши родители бяха либерали, левоцентристи, критични към американската политика и много начетени. Но баща ми произхожда от католическа ирландско-американска линия от работническата класа и е първият в семейството си, който посещава (обикновен) колеж. Повечето от колегите му в колежа бяха възпитаници на Бръшляновата лига – твърдоглави бели англосаксонски протестанти, както ги наричаше баща ми, – и за разрушаването на тази социална бариера трябваха няколко години.
В същото време всички изглеждахме единни. Всички американци. Всички чужденци. В чудесния девически лицей, който посещавах, по време на престоя ми там, бяхме три чужденки. Останалите бяха туркини, но както казах, много различни видове туркини. На нас, чужденците, ни отне много време да разберем тези различия. А на мен ми предстои тепърва да научавам още толкова много. Цял един живот няма да ми стигне.
Бих искала сега да поговорим за Орхан Памук и отношенията ви с него като приятел и сътрудник. Как започнаха вашите работни отношения?
Братът на Орхан беше мой приятел от годините ми в лицея. След това отидох в Харвард, а той замина за Йейл, така че се виждахме за кратко и в Америка. Но както често се случваше в годините преди появата на интернета, не след дълго загубихме връзка. Близо петнайсет години по-късно попаднах на роман на по-малкия му брат на един от рафтовете на Independent on Sunday. Поисках да го рецензирам най-вече от любопитство. За мой шок и изненада това се оказа една от най-добрите книги, които някога съм чела. През следващите години рецензирах и Орхан, а също така го интервюирах многократно, и винаги, когато посещавах Истанбул, се срещахме. Един ден той ми написа, че има проблем с преводача си и че би искал аз да преведа „Сняг“. Първоначално се възпротивих на идеята, но след това се съгласих, тъй като харесвах книгата и имах идеи как да дам живот на всичко, което харесвах в нея, на английски език, но пък и приех, тъй като имах навика да скачам в дълбокото просто защото ми се струваше като добра идея. Работихме в тясно сътрудничество още от самото начало. Това бе идеята ми. Исках да разбере какво се опитвам да направя и да сложи вето на по-креативните ми решения, ако сметне, че отиват твърде далеч. Също така исках да коригира грешките ми. Това доведе до много увлекателни спорове относно разликата между грешка и интерпретация.
Каква е разликата между грешка и интерпретация?
Езикът в Турция подлежи на продължителен политически контрол. Добавете към това обичайното и напълно оправдано напрежение, свързано с чуждестранната намеса, както в политически, така и в културен план. Намесва се и преводачът, който по дефиниция е хоноруван ориенталист. В най-добрите дни аз и Орхан можехме да измерим разликата между грешка и интерпретация като колеги писатели. В най-лошите дни, когато блясъкът от изгряващата му звезда ставаше твърде ярък, нещата се усложняваха. Трябваше да се вижда, че той командва, и с основание. Но аз предпочитам да си спомням за добрите времена с история за първото изречение от „Истанбул“. Изречението беше много дълго и използваше блестящо целия запас от езикови възможности, които турският език предлага. Същината му е, че Орхан от много ранна възраст си представя, че има двойник, живеещ в друга част на града. Кулминацията – относно двойника – се появява чак на края на дългото изречение. В началото разделих изречението с точка и запетая, като първата част от изречението завършваше с откритието на младия Орхан, че не е сам. Тогава Орхан ми каза, че това не би сработило, защото, като малко дете, живеещо в натоварено споделено домакинство, той не знаел що е то лично пространство, камо ли пък да бъдеш сам. Още веднъж – образование.
Познавахте ли Орхан по време на обучението си в лицея? Какво беше впечатлението ви от него?
Аз и Орхан сме съвременници. Да, той е шест седмици по-голям от мен, но все пак. Лицеите ни провеждаха танци, но ние смятахме момчетата на нашите години за твърде незрели, затова за танците, а и на други събития, ни партнираха момчета, по-големи от нас с 2 години. По този начин се запознах с брат му. Орхан не кръжеше около моята тийнейджърска вселена, но като чуждестранно момиче, което всеки следобед се изкачваше по същия хълм, по който слизаха всички онези момчета, бях доста забележима. Та в нормалния ред на нещата той виждаше много повече от мен, отколкото аз от него. Как само се обърнаха нещата обаче! На по-късен етап това ни даде повод да се посмеем.
Какво беше да си сътрудничите с Орхан като негов преводач? Знам, че сте имали близки работни отношения.
Изпращах му готова чернова, а след като я прегледа самостоятелно, я преглеждахме двамата заедно, ред по ред. Почти бих казала, че спорехме през цялото време, докато я преглеждаме. Но това бяха чудесни спорове, които най-често преминаваха в смях. Всяка една от първите ни четири съвместни книги си беше цяло образование.
Преводът и без това е много задълбочено и на моменти интензивно преживяване. На всичкото отгоре обаче тематиката в романите на Памук, която е трябвало да предадете, сякаш отразява реалността често по плашещ начин. Как съумяхте да слеете преводаческата си работа с личния си опит?
Голям шок си беше. Мислех, че ще съм невидима, скрита на сигурно място в креслото си в Бат, където ще мога да виждам семейството си и да организирам по-добре времето си. Превеждах едва третата или четвъртата глава от „Сняг“, когато ултрасекуларистки таблоид пусна фалшива новина за мен. През тази година Турция бе настръхнала заради забрадките – на всички жени, които ги носеха, им беше забранено да влизат в обществени сгради, включително университетите, – и този таблоид ме накара да размахам юмрука си срещу безсрамните бащи, които налагаха забрадки на дъщерите си. Малко след това бях бомбардирана от злобни имейли от ултраислямистки таблоид. Имаха въпроси към мен. И те бяха почти дословно същите като въпросите, които ислямисткият убиец от главата, която превеждах, беше задал на жертвата си точно преди да извади пистолета си. Разбира се, това беше само началото. Но все пак бях в безопасност в Бат. В по-късни години попаднах на доста места, където се чувствах и бях в опасност. Но дотогава вече бях достатъчно ядосана, за да смятам, че рискът си заслужава.
В мемоарите ви относно превода „Гняв в Пирея“ споделяте една прекрасна сцена с описание на момент, случил се, когато сте на девет години и баща ви ви моли да преведете израза „лъжлив-измамник-копеле-кучи син“ на таксиметровия шофьор, който се опитал да таксува семейството ви повече по време на почивка в Пирея. Вместо да предадете обидното послание, казвате на таксиметровия шофьор „Баща ми е много ядосан“. Пишете следното за този момент: „Загубих бройката на случаите, в които съм се чувствала по този начин, както се бях почувствала онази вечер – прикована между две гневни страни и правилата им: да виждам опасността, която ме приближава, и да търся думи, с които да я разсея“.
Звучи като ужасен живот! Но разбрах, че всички най-важни разговори се случват в това гранично пространство, ако се научиш да разбираш напрежението, да преодоляваш бариерите, което то създава. Онези от нас, които са израснали между две култури или сред много култури, трябва да овладеят умения от този сорт и макар да може да се каже, че се връщаме отново и отново в тези гранични пространства с идеята да пресъздадем травми, които все още ни поглъщат, също може да се каже, че се събираме в такива места, защото знаем, че имаме какво да дадем. За мен едно от тези места е английският ПЕН център. По време на почти осемте ми години като президент ние неколкократно попадахме в разгара на политически противоречия, които по никакъв начин не бяхме предизвикали. Но както ми напомняше един колега от борда, именно затова сме тук. Тук живеем. Нашата работа е да създаваме пространство за смислени разговори.
Знам, че с Орхан сте имали различия, например в начина, по който си спомняте Истанбул като деца, при все че Истанбул е бил технически един и същи, тъй като сте израснали по едно и също време на едно и също място. Беше ли ви трудно да съгласувате различията в интерпретациите на едно и също място, докато превеждахте творбите му?
Бих казала всъщност, че благодарение на Орхан намерих пътя обратно към детското си разбиране на града ни. Чужденецът не принадлежи и в даден момент трябва да си замине. Така и направих. След това, разбира се, се връщах отново и отново. Бях щастлива, когато превеждах спомените на Орхан за Истанбул. В междините имаше толкова много проблясъци на мои собствени спомени. Той обаче беше дете на кемалистката буржоазия. Аз живеех сред шепнещите малцинства на Истанбул. Към тях причислявам не само религиозните малцинства, но и писателите и художниците от всички турски народи, които станаха наши приятели за цял живот. През десетилетието между превратите от 1960 и 1971 г. живеехме приказен живот на брега на Босфора, който за мен никога не е бил черно-бял, както беше за Орхан. Обожавам главата, в която пише за hüzün и за черно-белия град, който тя обвива толкова призрачно. Да я прочетеш, означава да изпаднеш в транс. Да я превеждам, означаваше да попадна под заклинание, за развалянето на което ми бяха нужни няколко години. Вече не виждах Истанбул като златен град, както правех като малка. А що се отнася до кампуса, в който израснах и в който Орхан учеше, той го подмина само с няколко параграфа. Пишеше за библиотеката и за чупенето от училище. Докато преминавахме през тази част от превода ми, посочих празнината между два от параграфите и му казах, че целият ми живот е изчезнал в това празно пространство. Може да се каже, че тогава заклинанието започна да се разваля. Вече работех върху роман, чието действие се развиваше в този кампус по времето на Кубинската ракетна криза. Романът отказваше да оживее. Но изпробвах няколко трика, които бях научила от Орхан, за да направя свое собствено противозаклинание. Лека-полека Истанбул от детските ми спомени се върна при мен в прекрасни, макар и ужасяващи цветове.
От превод на творчеството на Памук преминахте към превод на романи от турски автори, които вече не са сред нас. Това съзнателно решение ли беше?
Отчасти – със сигурност. Петият ми превод на Орхан не беше щастливо преживяване. За известно време мислех, че съм приключила с превеждането изобщо. Но след това получих оферти, които нямаше как да откажа. Почти всички бяха класики, които е трябвало да бъдат преведени преди много десетилетия. Няколко от тях бяха от съвременни писатели, които или изобщо не се намесваха, или бяха изключително учтиви. Най-после аз и креслото ми имахме мир!
Какво направи петия превод толкова труден?
Орхан беше вече изгубил цялото си лично пространство, когато седна да пише „Музеят на невинността“. Бяха започнали кампании срещу него заради едно изречение, което той изрече в присъствието на швейцарски журналист, намеквайки за арменския геноцид, без да го назовава. Осъждаха го за обида към всичко турско. Година по-късно получи Нобеловата награда. Малко хора в Турция знаеха как да реагират на това. Всеки имаше свое мнение. Всички се интересуваха от преводачите, които отвориха вратите за Запада към книгите на Орхан. Като негов преводач на английски аз представлявах особено голям интерес. Какви биха могли да бъдат истинските ми намерения? Все пак бях израснала в кампуса на американско училище, което още от основаването си преди 150 години насочва погледите на учениците си към Запада. Знаеше се, че Орхан и аз работим в тясно сътрудничество. Всъщност това означаваше, че преглеждахме черновата ми от началото до края, изречение по изречение. Скоро след това се появиха слухове, че той ми носи черновата си на турски и получава инструкции от мен как да я пренапише. „Музеят на невинността“ беше неговото убежище през тези ужасни години. Той искаше английският превод да бъде възможно най-близък до оригинала. Също искаше да се знае, че има пълен контрол над работата. Разбирам защо се е чувстваше така. Но според мен мечтата му беше невъзможна.
Разговаряла съм с преводачи, които са превеждали автори с коренно различни преживявания от техните собствени, както и с преводачи, които са имали много общо с автора, включително полова идентичност, сексуалност и града, в който живеят. Затова ми е любопитно да разбера, въз основа на личния ви опит, какво е мнението ви относно това как връзката с идентичността на автора влияе върху преводите. И влияе ли изобщо?
Всичко, което знаеш за писането и света, всичко, което знаеш за автора, за неговата страна, за неговия език и за твоя собствен, пренасяш в превода си. Именно това прави работата толкова интересна, но изключително предизвикателна – как да се възползваш от това наследство, за да се ориентираш в граничното пространство, през което преминаваш с всяко ново изречение. Според мен преводът е ефимерен. За разлика от оригиналния текст, преводът може да бъде заменен. Ценно е онова, което остава в мен; онова, което съм научила чрез внимателния прочит на текста, който един превод изисква; онова, което съм видяла и чула, докато обитавам чуждото имагинерно пространство. Смятам, че е важно ние, преводачите, и особено тези от нас, които превеждат от незападни и маргинализирани езици на английски, да правим каквото можем, за да подкрепяме начинаещите преводачи, които могат да допринесат за работата повече, отколкото ние. Но независимо от това какво допринасяме, всички ние трябва да преговаряме в това политически натоварено гранично пространство. Все пак трябва да бъдем верни на изкуството и истината, която виждаме в текста. Трябва да я пренесем в език, култура и читателска публика, които трудно ще я разберат. И когато сме дали всичко от себе си, винаги знаейки, че в много отношения сме се провалили, трябва да споделим знанието си, както правим тук. Да, важно е издателите да бъдат по-внимателни в избора си на преводачи. Но още по-важно е ние, преводачите, да се замислим върху това, което правим, и какво бихме могли да правим по-добре.
Интересува ме какви са специфичните предизвикателства при превода от турски на английски.
Хммх… Да видим. Турският е аглутинативен език. Коренът на съществителното име може да приеме шест, седем, осем суфикса, които трябва да са в определен ред и да съдържат гласни, които са във вокална хармония с последната гласна от корена на съществителното. Има само една дума за той, тя и то, както и предпочитание към страдателния залог. Особено в писмения турски се наблюдава тенденция към използването на отглаголни съществителни и натрупване на изречения, които започват с отглаголни съществителни, които могат да включват както деятелен, така и страдателен залог. Така че не говорим само за „правенето на“. Но и за „това, което е направено“. Едно цяло изречение може да има подлог, но не се нуждае от него. Глаголът, който се появява най-накрая, често може да отведе изречението в неочаквана посока. Езиковото инженерство, започнало с езиковата революция преди повече от сто години и продължаващо до днес, не само е съкратило турските речници: то е политизирало избора на думи. Ако използвате една дума за червено, сте секуларист. Ако използвате друга, сте реакционер. Нещото, което все още никой не е успял да пипне, са красивите граматични конструкции на турския език, които позволяват употребата на дълги изречения, леещи се като вода от планински поток. В английския език, където е необходимо да се знае кой, какво, защо, къде и кога и където граматичните конструкции са много различни и не позволяват на изреченията да левитират непояснени, твърде близкото придържане до конструкциите в турския би довело до нещо като лавина от камъни. Така че не става въпрос за разширяване на турския език. Въпросът е да се вслушаш в турския текст, да го чуеш в дълбочина и да се опиташ да разбереш какви техники е използвал авторът, за да създаде този художествен ефект, а след това да намериш начин да пресъздадеш същия художествен ефект на английски език в пасаж, който е възможно най-близък до буквалния превод.
През цялата ви кариера редувате журналистиката с писането на романи. Бихте ли казали, че художественото и нехудожественото ви писане се влияят едно от друго? Къде е мястото на превода?
Всичко, което правя, се отразява на всичко останало. В годините, когато се издържах като журналист на свободна практика, често ми казваха, че каквото и да искам да правя, то не е новина. Вместо да се предам, превърнах тези истории в книги. Понякога действително започваха като разследвания, само и само да се превърнат в романи. Бях по средата на една такава книга, когато започнах да превеждам Орхан за първи път. Историята бе вдъхновена от политическо убийство от началото на 70-те години, в което бяха замесени няколко мои съвременници. Но не можех да накарам нито един от моите турски герои да ми се открие. Спомням си, че съпругът ми ме посъветва, че ще е полезно да прекарам една година в турски роман, че това може да ми даде някаква представа. Така и стана, даде ми и политически интриги, в които или бях въвлечена, или доброволно се потопих през следващите години.
Във всеки случай, когато се върнах към романа си, вече нямах нужда турските ми герои да ми се открият. Можех да се справя и сама.
Съществува въпросът за езика и формата. Преди да се впусна в журналистиката, публикувах два романа. Имах много различни идеи за това какво прави една история новина и по какъв начин може и трябва да бъде разказана. Но подобно на всички, които се занимават с моя вид журналистика – рубрики, очерци и статии с мнения – придобих свой глас. Мислех за него като за глас, който може да ползваш, ако човекът, седящ до теб в зъболекарския кабинет, започне разговор: приятелски и леко доверчив, но никога твърде интимен. След известно време толкова ми дотегна от този глас, че написах готически роман. По-късно ми омръзна и от този, и от всички останали гласове. Беше истинско облекчение да започна да правя преводи, които не само са с чужд глас, но и разтягат възможностите на английския език до краен предел. Чрез превода се запознах много по-отблизо със силата на словото. Не само на значенията на думите, но и на музиката и емоционалната тежест, които те носят.
Голяма част от мисията ви на писател и преводач е посветена на това да дадете гласност на заличените истории на Турция. Разбирам, че това ви е накарало да се изправите пред своите собствени. Бихте ли споделили как този процес и новите ви романи работят в посока разкриване на последиците, които може би се крият в неудобните истини?
Като християнско дете в Истанбул бях чувала много истории за геноцида от 1915 г. над арменците, които се осмеляваха да шепнат сред нас. И тъй като семейството ми прекарваше всяко лято в Гърция, знаех и за милионите анадолски гърци, които също са били убити, депортирани или прогонени в морето, както преди, така и след тригодишния конфликт, който турците наричат „война за независимост“, а гърците – „катастрофа“. За първи път се присъединих към опитите в Турция да се признае арменският геноцид, когато срещу Орхан се заформи кампания и хората започнаха да го осъждат заради това, че е обърнал внимание на геноцида (без да го назовава) в интервю с швейцарски журналист през 2005 г. Много от най-активно участващите в тази кампания бяха мои стари съученици или съученици на сестра ми. Част от тях бяха потомци на някои от извършителите на това престъпление. Това ми се стори интересно.
Най-голямо впечатление ми направиха мемоарите, биографиите и устните разкази за ислямизирането на арменци в Анадола. Всички това представляваше голямо изпитание за официалната история. Преведох три от тях. Когато приключих, вече четях по темата от петнайсет години и имах въпроси. Защо толкова много устни истории за жертвите на геноцида? Защо толкова малко за облагодетелстваните лица? Всъщност сега има няколко отлични исторически книги по този въпрос. Но малко, ако изобщо има такива, са посветени на продължаващото му влияние. Заех се да напиша роман, проследяващ историята на постосманско семейство, което дължи значимостта си в републиката на откраднати арменски пари.
Засега съм оставила този роман настрана, защото все още искам да живея. Във всеки случай, докато правех проучванията си за този роман, попаднах на разкази за Near East Relief – огромното хуманитарно начинание, предприето от американците непосредствено след поражението на Османската империя в Първата световна война. Истанбул или Константинопол, както е бил тогава, е служил за отправна точка. Американският кампус, в който бях израснала, е бил една от междинните станции. И все пак не бях чувала да се говори за Near East Relief. Написах роман, за да разбера защо. И сега имам нови въпроси, които ме върнаха към нехудожествената литература. Внимавайте в това пространство!
Това е много интересно, защото, въпреки че правителството на Съединените щати е ръководило тихо тези хуманитарни кампании, Конгресът гласува признаването на арменския геноцид едва през 2019 г. Защо е тази секретност, продължила цял век? Разкажете ни малко за вашата теория.
Всъщност не е било тихо. Било е водеща новина от самото начало. И въпреки че членовете на борда на Near East Relief (NER) са били близки съюзници на президента Уилсън, не са се ползвали парите на данъкоплатците. Хората, събрали стоте милиона долара, които влизат в касата на NER, са били църковни служители, доброволци, журналисти и филмови звезди. Не е било трудно да се поддържа историята в новините, защото между 1919 и 1923 г. тези хиляди хуманитарни работници все се оказват в разгара на нови войни.
Междувременно Върховният комисар на САЩ в Константинопол – контролиран по онова време от британците, французите и италианците – играе двойна игра. Натоварен със задачата да защитава хуманитарните кампании, той същевременно се съюзява и с националистите на Мустафа Кемал, които по онова време се крият в новата, все още непризната столица Анкара. След като националистите изтласкват гръцката армия в морето през есента на 1923 г., NER трябва да си събере багажа и да се премести в Гърция, Сирия и Ливан, където много от нейните хуманитарни работници остават в продължение на няколко десетилетия, за да се грижат за милионите анадолски християни, прокудени заедно с тях. Америка се превръща в големия победител за турската република пред света, като старателно заличава всякакъв спомен от провалените си хуманитарни кампании. Робърт колеж и училището, известно като „Американски колеж за момичета“, докато го посещавах аз, също се е намирало в затруднено положение, тъй като и двете служат като пунктове за настаняване и обучение през годините на NER. Двамата им директори са били искрени в надеждите си за новата република, но също така са имали основание да не споменават „годините на примирието“, както ги наричаме сега. Затова е и мълчанието.
Докато четях увода към превода ви на „Моята баба“ от Фетие Четин, за първи път чух, признавам си, за езиковата революция в Турция: патриотична реформа, започнала в първите години на Републиката, което довежда до свиване на „официалния“ речник на Турция с шейсет процента. Как това заличаване на езика и писмената история на една страна отразява ролята на турското правителство в разкриването на тяхната история? По какъв начин се борят гражданите с изчезването на езика им?
Някои стари думи се връщат обратно поради различни прекрасни и не толкова прекрасни причини. Но никога не е имало борба за гражданите, които говорят турски в домовете си. Голяма част от промените се осъществяват чрез подкрепяните от държавата медии и строго контролирана национална учебна програма. Успехът ѝ е най-очевиден в обществения дискурс. В частен и социален план се наблюдава голямо творческо изразяване – не с цел противопоставяне на държавата, а просто за радост от изразяването. Появяват се много нови прекрасни изрази. Обаче ако търсите противопоставяне, само погледнете двата кюрдски езика на Турция – заза и курманджи. Училищата в кюрдските райони са силно охранявани от полицията, като учениците се насърчават да доносничат един за друг до такава степен, че не е необичайно да чуете за дете, което никога не е разговаряло с майка си, която говори заза или курманджи, от страх да не бъде хванато. И двата езика бяха забранени след преврата от 1980 г. Наскоро бяха възстановени някои езикови права само за да бъдат контролирани, санкционирани или криминализирани чрез други средства. Въпреки това, да, кюрдските езици са все още много живи. Не бихме могли да кажем същото за гръцкия, арменския и ладино. Когато бях дете, малцинствата в Истанбул понякога говореха на тези езици на обществени места въпреки девиза: „Гражданино, говори на турски!“. Но след многото политически катаклизми през последния половин век повечето от останалите граждани пазят семейните си езици за вкъщи.
Сега ми се иска да пренасоча разговора към някои от тези граждани, които са блестящи съвременни автори, и техния принос към турската литература. Орхан Памук е единственият турски автор, който някога е печелил Нобелова награда за литература, и по подразбиране може да бъде разглеждан от чужденците като автор, представляващ цялата страна. Смятам, че това може да бъде опасно. Ще се радвам да чуя какво мислите вие. Какво (и кого) още сме пропуснали?
С радост мога да кажа, че в наши дни толкова много турски произведения се превеждат на английски език. Никога не е достатъчно, но рафтовете се пълнят с книги. Но все пак има цял век непреведена съвременна турска литература, от която може да се черпи. Да започнем с поетите? Първо, великият Назъм Хикмет, а след това Орхан Вели, Ръфат Ългаз, Джемал Сюрея, Лале Мюлдюр и Кючук Искендер. Започнете оттук, а след това продължете нататък. Традицията е толкова богата. Има още толкова много произведения, на които можем да се насладим и които вече са преведени. Що се отнася до художествена литература, защо да не започнем с Ферит Едгу, чиято необикновена ода за кюрдите от Югоизтока скоро ще бъде публикувана от The New York Review of Books? Може също така да се върнете назад във времето и да прочетете някои от великите творци на XX век – Танпънар, Сабахатин Али, Саит Фаик, Орхан Кемал, Билге Карасу и Яшар Кемал – и да се върнете обратно в настоящето, за да прочетете Хасан Али Топташ, Сема Кайгусуз, Едже Темелкуран и Аслъ Ердоган. Нека не забравяме и новата вълна от турски автори или автори от турски произход, които пишат на английски език. Чували сте за Елиф Шафак, разбира се. А и единствената и неповторима Елиф Батуман и прекрасната Айшегюл Саваш. Прекарах голяма част от пандемията, работейки върху превода на три произведения от жени, които са били частично или изцяло заличени от канона и са били върнати на света от турски учени феминисти. Първата е Суат Дервиш, която пише готически социален реализъм в първите десетилетия на Републиката. Последният превод бе върху творчеството на Тезер Озлу, чиито кръгове в бохемския Истанбул се пресичат с моите. Но писателката, която ме съпроводи през най-тежките дни от локдауна, беше Севги Сойсал, чиито мемоари от политически затвор бяха първата книга, която преведох, и чийто роман, вдъхновен от преживяното от нея вътрешно изгнание, за първи път се опитах да предложа в издателство преди 45 години. Романът е издържал на времето толкова добре. Твърде добре. Портретът на разделението в Турция е толкова актуален, колко е и бил във времето, когато се развива действието в книгата.
С оглед на туркините в превод нека също така приветствам и организациите на учените феминисти, които са възобновили разпространението на толкова много заличени писателки. Без тях нямаше да можем да четем тези писателки на турски език, камо ли в превод. Промяната се случва само ако се случва на всички етапи от процеса.
Превод от английски ЙОАНА СТАНЕВА
Преводът е направен по: https://www.asymptotejournal.com/interview/an-interview-with-maureen-freely/
