Разговор с Павел Койчев
Кой е кварталът на вашето детство?
Бил съм дете във втората половина на 40-те и първата на 50-те. Перспективата на днешните млади читатели към това време е сходна на онази, която аз имах през 1939-а към времето на турското иго. А кварталът на моето детство, спомням си го с най-голяма симпатия, се казва „Коньовица“. Той беше един от най-бедните квартали на София. Там преобладаващото население бяха македонски преселници, които идват от запад и остават в западните покрайнини. Хората имаха каквото са взели на гърба си и оттам идваше една сериозна беднотия, защото какво можеш да носиш на гърба си? Но всички бяха будни хора, работещи. А името идваше оттам, че имаше много коне и каруци, тъй като хората с това се прехранваха. Улицата ми, „Алдомировска“, започваше от входа на Централния затвор и караше до „Стамболийски“. Беше непавирана, кал, кал беше, кал, невероятна кал. Рядко имаше каменна настилка, още по-малко паваж, а не говорим за асфалт въобще. На моята улица изкарах около две години, а не съм чул никакви скандали, крамоли, там живееха будни хора, добри съседи. Друг климат беше, големи снегове падаха, но не като в приказката „ах, какви жени имаше едно време“, не, действително големи снегове имаше. Зимата имаше едни шейни – кормилачки – една дълга дъска с плъзгач и едно малко подвижно кормило. Бяха едноместни, двуместни и многоместни. Качвахме се и се засилвахме от входа на Централния затвор, та стигахме чак до „Кирил и Методий“. Аз бях пет-шест годишен, съвсем дребна работа. Ски, разбира се, нямаше, но кормилачките се изработваха с голям мерак, качествено и самоделно.
Ние живеехме в една приземна къщичка, състояща се от кухня и спалня, това беше. В спалнята имаше два прозореца, единият гледаше към двора, а другият към улицата, ниско, на около 30-40 см от улицата. Когато снегът навалеше, затрупваше ги наполовина. Веднъж лежа някъде следобед и гледам през прозореца към улицата как прекарваха затворниците с прангите нагоре към затвора. Краката на затворниците с налъмите и синджирите, това впечатление е едно от най-силните спомени от детството ми.
С какво пътувахте? Кои бяха вашите маршрути?
Понеже бях много малък, едва 5-6-годишен, трамваят беше единственото превозно средство, по това време нямаше автомобили, а такситата стояха само при Централна гара. До нас беше трамвай тройка и с него имам големи приключения. Трамваите бяха с врати и от двете страни. Ние се возехме отзад на трамваите на стърчишката. Майка ми по това време ходеше на работа, а аз сам с други дечурлига на трамвая. Правехме курс с тройката до църквата, където са се женили моите родители, и обратно. Правехме това няколко дена, но комшийки са ме видели и казали на майка ми, а тя ме причакала един път, слизам от трамвая на „Пиротска“, и оттам до вкъщи ме е пердашила. Това си беше с трамвая и неговите маршрути.
Кои бяха градинките, в които ви водеха като дете? А тези от ученическите и студентските ви години?
Градината беше на „Св. Никола“, т.е. доста далече от дома. Но повечето къщички по това време бяха едноетажни и с двор. Любимата ми градинка е зад Народната библиотека в нея съм прекарал много време през гимназиалните и студентските си години.
Кои сладкарници си спомняте? Какво се продаваше в тях?
Имахме едно магазинче за детски дрехи и играчки, кинкалерия и галантерия, а срещу него имаше една сладкарница на „Пиротска“ точно отсреща. Там, разбира се, имаше боза, но също там заобичах еклери, много хубави еклери. Имаше ограничен асортимент, но чисти продукти. Вкусът им друг. Еклерите докарваха към 10 часа сутринта и аз бях там в съвсем ранните си детски години. Около „Алдомировска“ не помня да е имало сладкарница. А и нямаше много пари, все пак това е времето след войната. Другата сладкарница, която много харесвах, беше на ъгъла на „Кристал“. Там ходехме в студентските ми години. А абитуриентският ми бал беше в сладкарница „България“, защото цените бяха много достъпни, хубава храна и големи количества.
Кои бяха заведенията, които посещавахте?
Бяха основно по „Раковска“. Хората не можеха често да си позволяват да ги посещават, но не беше нищо фатално като цена, щом аз можех да си го позволява, взимайки пари от майка ми. Спомням си виенския шницел. Имаше едни продълговати алпака чинии, целите пълни с храна за съвсем малко пари.
От кои и какви магазини се пазаруваше?
Магазините бяха със страшно ограничена номенклатура. Но материалите бяха памук, кожа, коприна, материали прости, но истински. Разбира се, говоря за времето до 1960-те. В магазините беше празничко, макар и многото се оказа, че не е добре. Не знае кое човек е добро и кое лошо. Не че плача за миналото и детството, но фактът е, че във времето до средата на 1960-те имаше истински материали. С храната също беше така до средата на 1950-те, имаше купони – малко храна, но чиста и хубава.
Помните ли някакви конкретни книжарници?
Имаше една руска книжарница на „Дондуков“ до днешния Министерски съвет. В това време на 1960-те години, точно когато аз бях студент, Съветският съюз имаше огромна преводна литературата, тъй като там интелектуалните елити са се измъквали чрез преводаческата работа. Особено впечатление нося от тази руска книжарница – всички западни автори съм чел оттам в руски преводи, включително съвременните световни автори. Философията, която съм чел, също основно идваше през руската книжарница. Кант например съм чел за първи път на руски. В България, макар да се издаваше поредицата „Световна класика“ покрай руските издания, онова, което имахме на руски беше една много стойностна литература. Имахме представа от световната литература и от образците, например Фокнър и неговата „Светлина през август“ или пък „Селцето“. Уилям Фокнър е моят любим автор, затова казвам него, но също имаше и немалко Стайнбек, да не говорим и за „Спасителят в ръжта“ на Селинджър.
Кои са училищата, които завършихте? Има ли учители, които са ви белязали?
Ученическите си години съм прекарал извън София. Бях в пансион, първо отделение прекарах в Русе, след това в Банкя от второ отделение до края на началното си образование. После се върнах в София в кв. „Красна поляна“. Започнах да уча в Художествената гимназия, която беше открита само преди три години. Влязох през 1954 година и това е най-прекрасното ми време, най-любимото, чудесен клас с интелигентни хора, много пъстра палитра от 17-18 човека. Атмосферата беше прекрасна, тъй като гимназията беше открита толкова скоро, все още нямаше възрастово ограничение за влизане. В първия випуск например имаше един 38-годишен от Шумен, също хора в 20-те си години. Аз самият бях на 15 години. Учители с морал, отношение към изкуството, вършеха работата си много добре. Те ме белязаха с обич към изкуството, да обичаш изкуството заради него. Сред тях нямаше големи имена. Най-известното име беше Никола Аръшев. Всички обаче бяхме там с огромно желание. Там съм научил най-много. Завърших гимназията през 1959-а и отидох в Академията. Климатът в културата и изкуството бяха неприятни, догматични. Не ни издърпаха нагоре след гимназията, така че аз не си спомням Академията с добро. Тя нищо не ми даде, макар студентските години да са най-хубавите по принцип. Съжалявам, че на мен те нищо не ми дадоха, но пък аз вървях по собствен път.
Кой е най-яркият Ви спомен от детството, свързан със София или със случка в София?
Първият ми спомен като човек е от бомбардираната София. Леля ми и вуйчо ми живееха на „Христо Ботев“ и влязохме в мазето на двуетажната къща, а бомбите и взривовете бяха много близко, а майка ми трепереше, цялата се тресеше, но разрушената София не е Дрезден, разбира се. Това, което съм си мислил след време, е колко бързо разчистиха разрушенията, а всичко е на мускулна сила, на ръка. Организираха се бригади, разрушенията стояха, но много бързо улиците бяха разчистени.
Много добре си спомням завръщането от Унгария на Първата българска армия. Ген. Владимир Стойчев беше командващ на нашата армия. Нашите войници се завръщаха на Централна гара – там имаше огромно множество хора. Имаше много цветя, много шум. Спомням си колко хубаво време беше – слънчево. Аз бях дете, 5-6-годишен, но усещах една празничност, възторг, възбуда.
В края на 1944-та, бил съм на 5 години, в София имаше руски войници „освободители“. На нашата улица минаваше един войник на мотор с кош. То и войничето беше едно младо момче, каза на мен и едно друго момче да се качим в коша. Качихме се, а майка не знае, защото е на работа. Мислех, че е за кратко, но той си вършеше работа из града, а насам, а натам. Спомням си, че ходихме към Лъвов мост и съвсем се мръкна, стъмни се и тогава ни върна на „Алдомировска“. Майка ми беше в ужас, а аз пак изядох боя.
Но любимият ми, най-яркият ми спомен със София е самата София. Когато си идвах тук от пансиона, направо потрепервах. Любов голяма! Много се вълнувах, много я обичах, за разлика от сега. Тук съм изпитал свободата си, особено в гимназията.
Какво се е променило в София? Каква е тя днес?
Всичко много се променило. В детството ми София беше малка, пространствата бяха човешки, обходими, а сега крачи от единия край на София до другия. Физически аз харесвах града. Чисто беше, имаше маркучи, които миеха всяка нощ, а сутрин лъхаше на свежо. Наистина миеха София, не „Алдомировска“, разбира се, но централната София. Уютно беше, то детството всеки го харесва, но не става дума за това. Нямаше трафик, това ми се иска да видя и днес в София – да ги няма автомобилите. Любимите ми места в града преди бяха категорично около Докторската, а сега нямам любими места.
Витоша, разбира се, също много обичам, тъй като освен рисуването другата ми страст е алпинизмът. Започнах да се занимавам с алпинизъм около 15-годишен. С моя приятел, загина той, на Витоша и Лакатник започнахме заедно този път. Ние с него бяхме най-младите, най-малките. После всяка събота не си бях вкъщи, бях по Витоша. Моят приятел Петър Манолов – Папуша, загина на Алеко. Той беше велика работа, в Академията учеше графика и искаше да бяга в чужбина, но не заради политически причини, а само заради изкуството. Ако беше отишъл, убеден съм, че щеше да е като Кристо. Минаха толкова години и сега още повече виждам какво момче беше. Беше се абонирал за Кант в руската книжарница и успя да вземе първите два тома, останалите взех аз. Аз продължих да се занимавам с алпинизъм, докато малката ми дъщеря навърши 7-8 години. Не съм виждал никога алпинизма като спорт, а като вътрешно изграждане. Мисля, че през 1957-ма започнаха едни състезания по скално катерене по образ на съветските състезания – по определен маршрут за определено време. Аз и един мой приятел Никола Корчев, той беше голям алпинист, направихме свръзка и излязохме втори на Републиканско. Така че моята София е дълбоко свързана с Витоша.
Кое литературно произведение свързвате най-силно със София?
Сещам се за определени неща, но те не са тази София, за която говоря аз – всяко дете обича локвата си.
Интервюто записа ФРАНЧЕСКА ЗЕМЯРСКА
