Анастасия Гаврилович
Мила Е.,
Исках да ти разкажа заплетена и напрегната история за кучета, които
усещат мириса на страха, проявяват емпатия и все пак те захапват, за есента,
която започна твърде бързо, за наночастици и кодове, за паднала от количката детска обувчица, прегазена от гумата на колата и бликналите изведнъж сълзи, за фрустрацията
в края на нощ, в която си сънувала стихове, които не помниш при събуждане, и за слона, който умира изтощен, след като цял ден е возил туристи.
Това, което ме натъжава е, че напоследък у ближните си откривам не категорично сближаване, а лек контакт, не непременно fake news, а просто нужда от адреналин.
За какво ни беше младостта? Какъв е смисълът от пролетните рулца,
обичта, слънчевата защита, Елена Феранте, new criticism?
Телата ни бързо си обмениха топлина и вече не знаеш колко от това е химия, колко е навик и колко е вяра, че да местиш планини от мястото им. Чувстваш се като на съмнителен хепънинг, на който са те замъкнали другите, въпреки че ти си искал да си отидеш у дома, но внезапно сред изтощителната музика и световъртежа осъзнаваш, че всъщност това е твоят живот. И на всичкото отгоре страхът, че не си предал достатъчно добър генетичен материал, изскача като щипалка върху купчината пране, събрано от простора.
В последното си съобщение ме помоли да ти разкажа нещо хубаво преди лягане, нещо, което бих написала върху бележка, пъхната в капсула на времето, за хората от бъдещето. Да са готови за онова, което ще дойде. Твърди се, че на дълбочина от 40-50 м някои водолази преживяват така наречената „щастлива смърт“: понеже комбинацията между високото налягане и кислорода в бутилката има халюциногенен ефект, тя те кара да вярваш, че можеш всичко, включително и да дишаш без екипировка под водата. И някои от щастие сваляли дихателния си апарат. При нашето поколение този феномен е познат под името YOLO, но какво значение има сега? Приятелите навиват все същите цигари, не довършват изреченията си и вече не знаеш кой измежду тях е меланхоличен, кой страда от хроничен махмурлук и кой е просто нежелана от никого надраскана плоча.
Стана късно, каквото да мога да ти кажа сега за бъдещето, то е незначително и тъжно като юмручето на момиченце от Беларус. Сърцето на скаридата се намира в главата, така се чувствам и аз сега. Огромно летище на което непрекъснато някой пристига и заминава. Мъчно ми е за теб. Оправяй се и си идвай у дома.
Твоя,
А.
Истанбул
Всяко наситено преживяване произвежда спомен, каза, докато
си слагахме предпазните колани, а когато при кацането
си прехапах езика до кръв, си казах, че си прав. Беше сутрин и
Истиклял пулсираше като сухожилието на играч от Фенербахче,
Истиклял, пространство, което не те приема, само те допуска и където хората
черпят силите си от енергията на настоящето, от уханието на пикантни,
пълнени с ориз
миди, заменено надвечер с аромата на печени кестени, там музиката забавяше движенията ни, сливаше ни с туристите, тълпа от хипнотизирани
мишки,
поела към заведенията.
Както толкова много други пъти в непознат град не знаех какво да поръчам
и оставих теб. Както толкова много други пъти в непознат град
те снимах скришом: прокарваше пръст по менюто, излъчваше магнетизма
на фокусник, готов за нов номер, увереността, с която
Сталин и Чърчил поделят Европа върху салфетка,
сърцето ми можеше да е която и да е котка от този град, свита на кравай в
краката ти,
цялата бях само кюнефе и салеп, пишмание и турски чай, баклава
залята с мед.
Прекосихме Таксим, стисках здраво ръката ти,
макар че нямаше нужда, атентатът беше минал, предстоеше откриването
на ново летище,
ти познаваше кварталите, докато аз се чувствах
като търговец, чийто кош с плодове се беше разсипал и наровете се търкаляха
скорострелно по улиците. Както толкова много други пъти в непознат град.
Опитах се да запомня всичко, да запаметя нещо от подредбата
на Големия пазар, където купчинките подправки не се смесваха помежду си.
Да запечатам в ума си бързия и леко смешен говор
на местните, който ми напомняше на повръщащия зайци герой
на Кортасар. Бях убедена, че душата е
джамия с подово отопление, а спокойствието е скъп, уникален шал,
за който се пазариш до изнемога, за да откриеш у дома
етикета, на който пише: made in China.
Толкова неща се случиха в Истанбул, не мога да ги избия от главата си
дори и с манивела. Ужасяващо ниският полет на
чайките, проблясъците по вълните на Босфора, уличките, изпълнени
с миризмата на наргилета, устата ти след изпитата анасонлийка, изпълваща
тялото ми
с анасонов аромат, когато на ферибота към Кадъкьой
за първи път от толкова време ми каза,
че си щастлив.
Да ти разкажа ли как исках да затворя този неотразим миг под стъклен
похлупак? Виж какви грандиозни думи използвам,
думите на старателните ученици в съчиненията на матурите, но как иначе
да ти опиша тогавашната си страст?
Има наситени преживявания, за които лентата на паметта не е достатъчно
дълга
и така е по-добре. Всички образи, които не са достигнали
до цифровите окончания на животите, са ни направили по-реални.
Тогавашната страст е сутринта, в която смогвам с делата,
а също и радостта по лицето на техника, когато го повикаха
да почисти двигателя на самолета от
птиците, изгорели по време на полета.
Последната граница
Аз съм комета. Където и да отида, синът ми
ме следва. Дирята, която оставяме е от
мляко и отчаяние. Без сълзи: те няма как да текат
без да го наранят, подобно на сълзите на космонавтите, които
поради липсата на гравитация напускат окото под формата на топченца
и летят наоколо като се удрят в предметите.
Откакто си тръгна едва се придвижвам сред кухненските
роботи, направени по наш образ и подобие:
няколко разтърсвания, усилие и вибрация,
после дълго време остават топли, жертва
на най-чистата форма на изоставяне. Пия скришом, понякога преди
да сложа децата да спят, друг път след това, пия, за да
забравя, че ме е срам, че го правя, както беше казал някой,
макар че междувременно
научих, че срамът, както и вината са
социални емоции. Вид конструкт.
Помниш ли още онзи луд, апокалиптичен дъжд, с
гръмотевиците и френетично падащата градушка със зърна големи колкото
яйца,
хвърляни с омраза над ръба на гнездото?
В подобни моменти, баба би запалила свещта от Възкресение,
за да отмине опасността. Отново вали,
наведени над разноцветните елементи от конструктора,
майка, баща, син, строим миниатюрен град, с мостове, криволичещи
пътища, тунели, трамвайни релси и дървени колоездачи.
От време на време раменете ни се
чукват едно в друго като бутилки в каса бира – почти болезнено,
почти еротично. Тук е мястото, където обичах,
тук е перонът, от който исках да, тук са
младостта и големите надежди на 20-те, когато всичко е
Куба Либре & тревожност. Тук е къщата, която така и не напуснах.
Тъй като дойдох да градя. И градя.
Ето ни по средата на разстоянието между бърнаута и щастието, наведени
над един Букурещ от детски конструктор, компулсиите ни се промениха.
Онова, което Емануел разрушава, без да иска, ние поправяме след него с
изумителна скорост, за да бъде всичко на мястото си, преди да се е обърнал.
Сякаш ни е страх да го оставим да види разрушени
места, хора, повалени на земята.
Ами ако не можем да се скрием от нещата, които рушат
човешките поселения?
На Галапагоските острови има вид домат, чиито семенца
не покълват, ако не преминат през храносмилателния тракт
на гигантски костенурки. Мисли по този начин за депресията,
за онези години на провалени компромисни решения,
когато достигнахме до края на силите си,
до края на интернет. Или за онзи летен ден, в който по НП 10
нямаше как и ние да не минем през
всички прегазени върху нагорещения асфалт кучета,
без да предизвикаме нещо по-лошо.
Знам, помоли ме да не задавам толкова много въпроси.
И все пак какво правим тук, на светлината на екраните, в леката
суматоха на играещите си тела?
Трансфер на информация? Любов? Подпорни стълбове
в архитектурата на страха?
Тук е вкъщи. Последната граница. Мястото, където
смеховете ни се преплитат, където обичта е по-голяма от
от Националната катедрала.
Където толкова пъти сме се прегръщали силно сякаш от това зависеше
нещо
наситеността на снимката под чинарите
продължителността на живота на туканите
краят на приказката разхерметизирането на кабината
и сме заспивали, мислейки за пари.
обикновени неща
Може би хората дават най-доброто от себе си само
когато са смазани, като маслините.
А може би не, какво ли знам аз, умът ми е швейцарско сирене, през което
свисти музиката на лабораторните мишки, когато шублерът ги прегръща.
Не съм алергична към нищо и все пак страдам от всичко, достатъчно е да ми
кажеш, че
не харесваш марципан, за да започна да плача. Безразборно отделяна човешка топлина, напразно освободено психическо съдържание, сутрешни
нерви от безсъние и
отвращение, проектирани върху хората, които обичаме, като самолет, който
излива
насъбраните фекалии върху круизен кораб. Няма нищо, гледаш към чашата
с бира,
почти можеш да видиш пълната половина, ако не беше покрита със
следи от пръсти, с малко късмет, ще отнеме около
10 години, докато майсторите киборги им направят репродукции. Около нас
има простички неща,
които превръщат сърцето ми в оригами. Емоционална анархия, недоловими
земетресения,
красотата на природата,
рушаща се посредством собствените си сили, градове, през които се пътува по-трудно, отколкото по кръвта ми и всичкият този въздух, с който
никога не ми е било много ясно какво да правя. Късно е, децата те чакат
у дома,
по-добре
не ми обръщай внимание. Всички сме 80%, „и аз си имам своите“,
останалото е
вода и калций. Погледни, тези съзвездия приличат на прищявка
на съвременен
художник, но не са нищо повече от крехкия скелет на птиче
колибри. В контролната кула не е останал никой, фотографът с
Паркинсон почти налучка бутона, маслините са узрели,
би могло да е краят. Да можеше да спре изведнъж тук.
Превод от румънски: ЛОРА НЕНКОВСКА
