В прозата има жанр „роман на израстването“. Би ли се съгласила, ако определя поезията ти в „Детска стая под наем“ като „поезия на израстването“?
Интересно е, че винаги съм харесвала билдунгсроманите. Някои съм препрочитала по няколко пъти в различни етапи от живота си и пак са ми оставали любими. Би било комплимент „Детска стая под наем“ да се възприема така. Значи съм си свършила добре работата, забавяйки излизането ѝ толкова време. 7 години е немалък период. Период, в който самата аз съм израствала интелектуално, емоционално, стилово, като читател и като човек, надявам се. Тя е логично продължение на едни недовършени теми от първата ми книга „Вкъщи всички вечерят отделно“. Няма цикли, защото се чете последователно и съм я мислила като своеобразен разказ за порастването, в което детството не се губи. Много ми хареса една скорошна интерпретация във видео есе на Мария Калинова за книгата, където тя казва, че детството не може да бъде преодоляно чрез израстването. Това би била хубава поанта.
Припокриват ли се порастването и стареенето, за които пишеш, еднозначни ли са?
Остаряването е още сравнително далеч от мен, затова засега си правя догадки и наблюдавам. Най-харесваните от мен автори са добри наблюдатели и виждам в произведенията им, че са работили със сетивата си – слушали са, усещали са, посмели са да се допрат, взирали са се. И аз обичам да се взирам и поне да си мисля, че разбирам. Неслучайно се обърнах към Йорданка Белева за редактор – защото тя познава усещането за времето у човека. Цочо Бояджиев пък написа чудесни думи на четвърта корица, за което също съм много благодарна. За мен той умее да запечатва времето – в текстове, във фотоси и ми беше важно да я прочете.
Порастването и стареенето ми изглеждат близки, чертите им си приличат, но едва ли могат да се разменят на тест по математика, без никой да забележи, значи все пак не са съвсем еднакви.
Споделям напълно призива „Научете на тъмно децата си“. Но какво включва тъмното лично за теб?
Още корицата на „Детска стая под наем“ задава тази така позната линия на светлината и тъмнината, която после се мярка из книгата. Когато се свързах с дизайнерката си Яна Георгиева, имах идея, исках светла стая, в която мебелите са сенки. Яна преобърна идеята ми и ми даде една тъмна стая с неонови светлини и прозорец, през който не разбираш дали се съмва, или се свечерява. Много ми хареса. Тъмнината често се възприема като нещо страшно, дори лошо. Ще ми се да си мисля, че съм успяла да ѝ дам и друг облик – на онова, което всъщност може да ни пази, на трудността, която обаче различаваме, разбираме и приемаме, която ни помага да не ослепеем в ярките моменти и при която можем да се приберем на сянка, когато слънцето засвети твърде силно. Тъмнината не е само това, тя е всяка тревога, всяка решителност, дързост, прекрачване на комфорта, на който сме свикнали, тя е колебанието, турбуленцията. И ние я срещаме от деца, когато е тежко дори да не получиш искана играчка. Колко много неща няма да получаваме още, а колко много ще получим, но ще помним и тъмното. И добре че.
Би ли се съгласила с една такава перифраза на Филип Ларкин: че може да има по-добри родители, но не и добри родители?
Темата за семейството все ме е занимавала силно досега. И в първата ми книга, и тук то заема централно място. Мога безкрайно сякаш да пиша за родителите и децата, мислите ми в тази посока са неизчерпаеми, мога да ги описвам, сравнявам, изобразявам по всевъзможни начини, но не и да им дам оценка. Най-малкото така ще смаля образа и ще го вкарам в клише.
Имаш ли отговор лично за себе си на въпроса, който задаваш в стихотворението, което играе с притчата за цар Соломон и двете жени с детето: какво си готова да отстъпиш, за да не го разделят на две?
Неведнъж са ме питали за това. Старая се да живея така, че всичко да съм готова да отстъпя. Имам и едно друго стихотворение в книгата, в което казвам „това чувство съществува независимо от мен“. Такава се стремя да бъда. Да ме е грижа. Грижа е любимата ми дума.
Наскоро слушах едно интервю на Христо Фотев, в което той говори за майка си, която е била бродировачка. Бродирала покривки, постели, с които искала да изгради дом, но се налагало да ги продава за дребни пари, с които да изхранва децата си. Тук не говорим за някаква престорена щедрост, която сме свикнали да ни тиражират напоследък. Тази история ми се стори толкова близка не защото съм била в такава ситуация, а защото разпознавам в нея човека такъв, какъвто си мечтая да бъде. Но знаеш ли, някой ден ще ми се наложи да отстъпя и тази мечта.
Как да различаваме достойната от недостойната болка?
Не съм фен на опоетизирането на болката, не ми допада идеята да ѝ придаваме някакви фантазни окраски, които да я извеждат като прекалено положителен или пък твърде отрицателен персонаж в живота ни. Болката си е болка и аз пиша за нея, защото я има, а в моите текстове всичко е много реално. Във възприятията ми болката има достойнство, защото заслужава, подобно всяко наше чувство и всяка мисъл, да съществува, да бъде сложена в общата сметка, да бъде хваната за ръката, докато пресича улицата. Но най-хубавото е, че дори да не я възприемаме така, тя пак ще си съществува. И въпросът се обръща към самите нас.
Каква е разликата между малките и смелите решения, за които говориш?
За мен решенията обуславят порастването. Всяко решение, което взимаме за втори път, е вече по-малко. Пак може да е страшно, трудно, невъзможно, пак може да изисква смелост, но вече го познаваш, а всичко, което познаваш, е по-малко от теб, щом се е побрало вече веднъж в ума ти. Ние сме променливи, но трупаме опит. Наскоро в „Близък прочит“, където имах удоволствието да гостувам, Александър Христов разшифрова точно много от „Детска стая под наем“ с изречението „Човекът е дете във всяко ново нещо, което прави“. А децата са най-смелата версия на човека, която познавам.
Нищо или всичко иска от нас любовта?
Как да разберем какво иска тя, като ние постоянно искаме от нея?
Може ли човек да изпревари разпада?
Не, не, не може. Чуеш ли разпада, усетиш ли го, хрумне ли ти дори, че се задава, значи той вече се случва. Вече не си бил по-бърз от него. Ако някога се е случило човек да изпревари разпада, той не е разбрал, значи и аз няма откъде да знам. Така го осмислям.
Един от най-силно присъстващите образи в стихосбирката е този на дома. Къде, в какво или у кого го намираш?
Т. С. Елиът казва в „Ийст Коукърг“: „У дома е там, откъдето тръгваш…“. Обичам да повтарям този цитат и дори съм си го записала на една голяма бяла дъска вкъщи. Гледам го всеки ден, когато излизам за работа, впускам се в деня, в другите и се надявам, че ще се прибера по-късно. Едва ли мога да го формулирам по-добре, но ще опитам с мои думи да кажа, че за мен домът е там, където няма страшно.
А къде е по-хубаво: в миналото или в бъдещето?
Не знам какво има в бъдещето, как да сравня? Не мога да кажа дали е по-хубаво в България или в Дубай например, защото кракът ми не е стъпвал на второто място. Би било лотария да отговоря нещо иначе. Но пък, понеже видя, че обичам да си служа с цитати, имаше едно великолепно стихотворение на Едвин Сугарев, което ще цитирам по памет:
Тук всичко е минало – знае се: славно.
Тук всичко е бъдеще – знае се: светло.
Но няма го,
няма го настоящето –
и понеже го няма,
е вечно.
Прекрасно!
Казваш, че пишеш за нещата, които съжаляваш…
Помня, че мислих това стихотворение, докато вървях по една софийска улица късно вечерта напът за вкъщи. Беше от тези мои летни моменти на младост и свобода за няколко минути на ден, в които можеш сякаш да си помислиш всичко и то няма да е погрешно в нито един свой аспект. Тогава ме обзема вселенско спокойствие и преработвам онова, което ме е натоварило някак външно, в нещо, което си е за мен, било си е мое. И се умилявам, ставам благодарна за нещата, помирена, нежна към дреболиите, които иначе се пропускат, когато си ангажиран, когато си афектиран, когато съществото ти е заето да ги приеме. Докато вървях, гледах как лампите позволяват на силуета ми да се визуализира в асфалта по-издължен, по-хубав от обикновено. Позволяват ми сянка. И общото чувство, което помня, беше на милост. Да съжаляваш нещо не е непременно акт с негативна окраска. Напротив – в него се съдържа милост, щедрост, отношение, почти готовност нещо да направиш. Ето защо на края на текста аз съм едно общо с всички тези неща. Вярвам във фините отклонения в значението на познатите ни думи, в моториката на езика.
„Докато има кой да пише, ще има какво да се премълчава“, се казва в един твой стих. Но какво следва от това твое твърдение за литературата?
Литературата се създава от хората и както всяко нещо, създадено от човека, тя е субективна – както за писане, така и за четене. Една и съща история, разказана от двама човека, може да бъде тотално различна. Винаги ще има нещо пропуснато, ето защо често си казваме, че литературата дава възможност на въображението да работи, да довършва. Литературата е версия, сама по себе си е интерпретация на мисъл, на събитие, на човек, на идея… Спирам да задълбочавам в тази тема, че ще се блъсна в Платон и Аристотел. Не бих искала да извеждам никакво научно следствие от този си цитат, нито е задължително такова да произтича от нещо, което също е казано толкова, колкото съм могла, колкото съм си позволила засега.
Освен поет ти си и илюстратор на корици. Различно ли е виждането през художествените образи на изкуството и тези на поезията?
На този етап имам удоволствието и привилегията да бъда част от две издателства – издателство „Колибри“ и издателство „Скрибенс“. Казвам привилегия, защото обичам работата с книгите във всичките ѝ аспекти. И ако в „Колибри“ моята задача е да им помогна да стигнат до хората, то в „Скрибенс“ задачата ми не е ясно дефинирана. Това е така, защото в по-малкото издателство всеки умее да прави кажи-речи всичко. Понякога съм редактор, понякога – коректор, отскоро правя и дизайни, странирам, пакетирам… Хич не ме притеснява това, а напротив – харесва ми. Сигурно милион пъти съм разказвала за излизането на първата ми книга, която се появи като награда от конкурс, и за проблемите, които съпътстваха този процес. Първо, аз нямах дизайнер. Не познавах почти никого в София, тъкмо бях дошла от Велинград, не разполагах със средства и опит. Иван Шишиев тъкмо стартираше проекта си „Етюд-и-те на София“ и снимаше много и хубаво. Тогава го помолих да ми снима една зелена врата (слушам много ФСБ), един фенер, една метла – символите, с които исках да опиша дом, който те подканва да влезеш любопитен. Седях часове наред, гледайки клипчета, уроци, тествайки някакви шрифтове, мажейки буквално с програмите, докато най-сетне стана. После книгата влезе в печат и когато дойде при мен, беше с обърната корица, липсващи страници и това случайно печатарско объркване беше съкрушително за детското ми сърце. Когато „Скрибенс“ започна своята дейност с подкрепата и историята на Валентин Дишев в изд. „Арс“, едно от основните неща, които си поставихме като цел, беше и до ден днешен е подкрепата по пътя на издаването на първа книга. Грижата към дебютанта и не само, разбира се. Броят се на пръсти издателствата у нас, които влагат ресурс в дебюти, особено пък поетични. В момента основата на „Скрибенс“ сме аз, Георги Гаврилов и Божидар Димитров, като работим и с много външни дизайнери, редактори, коректори, вече приятели. По всеки проект, който поемаме, аз работя като по моята първа книга и с енергията, с която бих работила с любимите си автори. Случвало се е да правя над 20 варианта на една и съща корица, докато и аз, и авторът сме доволни от резултата. Чувала съм, че не ценя труда си, че позволявам да ми се качват на главата, много неща още. Но за мен нещата стоят просто – доколкото ми стигат уменията, никой автор, който ми се е доверил, няма да прави компромис. Във всичките си роли оставам вярна на това правило и в отговор на въпроса – различно е, но двигателят е общ и щом има двигател, нещата се случват. Вярвам в съвременната българска литература, смятам, че поезията в България е на световно ниво, че имаме блестящи автори, които ще цитирам в следващи интервюта. Щастлива съм, че мога да съм част от процеса по разнообразни начини.
Интервю на АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА
