Михаела Илиева
Разказите на Данила Райчева от дебютния ѝ сборник „Една и съща жена“ (Ерго, 2023) са като жарко слънце, което се гмурка в малките водовъртежи около каменните плочи и ги позлатява (73). Светли и топли са тези истории, в тях с внимание се подхожда и към междухорието – онова тясно пространство между двама души, дето трябва да се пази (61).
Авторката е филолог, а нейни стихотворения и разкази са публикувани в различни издания. През 2022 г. завършва майсторския клас на Здравка Евтимова, а през 2023 г. е стипендиант на фондация „Елизабет Костова“ за Созополските семинари по творческо писане.
Данила Райчева разгръща историите си основно в българското село, където хората от града слизат от някой малък автобус, качват се на друг, по-голям и никога не се задържат (76), а тревата пълзи все повече към къщите (89). Но акцентът не е върху обезлюдяването – тема, която съвсем не е нова. Сборникът „Една и съща жена“ по особен начин се вписва в дългата и богата традиция на представяне на селото в литературата ни. Напоследък сякаш с нови сили се възобновява заченатата още през 80-те години на XIX век идеализация на патриархалното и традиционното, представата за селото като за „изгубения рай на българския човек“. Разказите на Данила Райчева обаче носят надеждата, че олитературяването на българското село ще върви напред не само с орнаментиката, не с „гайдите и абите“, а както и Цветан Стоянов настоява още в началото на 60-те – с превод на националната душевна специфика на езика на общата човешка екзистенциална проблематика.
Селото в разказите на Данила Райчева не е бутафорен декор или екзотичен анахронизъм, не е и носталгичен авариен изход от съвременността. То е автентично и затова – толкова живо. Живи са и героите на Райчева, те са хора, чийто живот тече като река в своето си корито (19), със своите си проблеми и няма никакво значение дали обитават града или селото, защото авторката навлиза умело в света на човека и с психологически усет изследва неговите болки и трудности, но и надежди и мечти, описва го с топлота, но без излишна сантименталност. На места героите на Райчева залитат в морализаторство, но повечето пъти авторката успява да го укроти с оригинални решения.
Разказите са концептуално свързани – заглавията носят имена на различни жени, а една тънка нишка преплита съдбите на четиринайсетте героини в сборника и образува прозаичен цикъл. Може би само „Ема“ стои леко встрани от общата атмосфера на книгата. Но още с първия разказ („Боряна“) Райчева показва стилова своеобразност и задава тона на целия сборник.
Сигурно е заради двете илюстрации на Айсял Аладжова, които рамкират книгата, но още в началото възприех пълнокръвните женски персонажи на Райчева като цветя. Някои от тях са прекършени и забравени като хербарии из тежките страници на живота, други са присадени на чужда земя, трети са впили здраво корените си в родното село. Събрани заедно обаче, те са пъстър венец, съставен от горчиви или дори отровни билки, от нежни или красиви, но капризни цветя, от диворастящи и бодливи растения, отглеждани под слънцето, чиито дири Данила Райчева е успяла да улови и даже да им направи портрети. В разказите ѝ то сипе като дъжд червените си коси по покривите на къщите (34), или се качва на покрива на панелния блок и като вижда, че минава пладне, започва да прелива оттам по напечения асфалт (144).
Заглавието на сборника и корицата на Лиляна Дворянова пък насочват към идеята, че това е една и съща жена, носеща отпечатъците на всички преди и след нея. Независимо дали губи любимия си, отглежда детето си сама, съзнанието ѝ обитава онзи ужасен ден през юли, който не свършва вече двайсет години, или рови в миналото на изоставените къщи, за да го продаде и да си купи бъдеще, това е една жена, навлякла различни кожи – на майка, съпруга, дъщеря, приятелка, сестра, баба, внучка или прабаба, но винаги търсеща едно и също – частица от райския хаос в реда на Земята (59).
Едно от идейните ядра на сборника е в края на разказа „Катерина“ и сякаш описва именно образа на тази една и съща жена, а защо не и на самия живот, в който всички ние играем на „Никога не съм…“:
Всички сме едно в този кръг. В него няма начало или край. Така подредени, приличаме на голям слънчев часовник. Без да осъзнаваме, сами отброяваме последните си детски спомени и ги пускаме по течението на идните лета, затворени завинаги в онази бутилка. Не знаем дали ще имаме сили да плуваме срещу това течение. Не знаем дали това, което днес „никога не сме…“, някой ден няма да даде отговор на толкова много незададени въпроси. […] Ще се лутаме, ще се губим, ще сме различни в една обща цялост. Всяка от нас ще се ражда, търси своите отговори, греши всеки ден и умира светица, за да стори място на другата (59).
Езикът в „Една и съща жена“ често е лиричен и изпълнен с пластични метафори. Повествователните гласове са артистични, авторката показва умело усвояване и на сказовата традиция, а композиционните ѝ решения са разнообразни.
Днес патриархалното „вчера“ отива все по-назад във времето и с това идеализацията му става още по-интензивна, а обществените процеси като че ли допълнително засилват този процес, задминаващ понякога дори кичозния балкантуристки образ на родното, познат ни от литературата през епохата на социализма. Все по-актуален е въпросът с удивителен знак, зададен от Цветан Стоянов през 1962 г.: „Не прекалява ли тук-там нашата литература, за да отиде в евтино патриотарство!“.
„Една и съща жена“ на Данила Райчева е едно много хубаво, талантливо изключение от тази тенденция.
Данила Райчева, „Една и съща жена“, изд. „Ерго“, 2023